Цитадела (1 част)

LXIV

Тогава се настаниха в моята империя мародерите. Защото никой вече не създаваше човека. И патетичното лице тук вече не беше маска, а похлупак на празен съд.

Понеже те тръгнаха от разрушение на Битието към разрушение на Битието. И занапред не виждам нищо у тях, за което си заслужава човек да умре. Значи, и да живее. Защото приемаш да умреш единствено за това, заради което можеш да живееш. Те ликвидираха старите постройки, като се радваха на грохота от срутването на храмовете. И все пак, когато тези храмове се сгромолясваха, не оставяха нищо в замяна. Така хората рушаха своята собствена способност за изразяване. И разрушаваха човека.

Или пък някой се заблуждаваше по отношение на радостта. В началото беше казал: „Селото“. И неговите съпротиви, и обичаите му, и неотменните му ритуали. От тях се беше родило едно пламенно село. След което той всичко обърка. И поиска да създаде радостта му не от една постигната и бавно оформена структура, а от настаняването в нещо, което беше запас, както поемата. Напразна надежда.

Така и тези, които съзираха величие в човека, пожелаваха свободата му. Понеже бяха видели принудите да потискат силния човек. И все пак неприятелят, създавайки ти устои, едновременно с това те ограничава. Ала премахнеш ли неприятеля, не ще можеш да се родиш дори.

Този тук също бе повярвал, че радостта е дадена от запасите. Просто да вкусиш пролетта. Но вкусът на пролетта се усеща едва-едва, ако се превръщаш в растение, за да го изпиташ. Както вкусът на любовта, ако очакваш от едно лице да те изпълни. Понеже творбата, която те обогатява с нещо, е преди всичко страдание, и как би могла да намери отклик у теб песента на каторжниците, приковани към галерите, и песента на отсъствието, ако ти не си построил в себе си отсъствието чрез хиляди разкъсващи сърцето скърби и галерите чрез неумолимостта на твоята съдба?

Оня, който безнадеждно е гребал дълго към зората, има усет към песента на галерите, и оня, който е изпитвал жажда сред пясъка, има усет към песента на отсъствието. Ала няма какво да ти даде, ако ти не си страдал, защото в теб няма никой.

И селото не е тази поема, в която можеш да се настаниш съвсем простичко в топлината на супата за вечеря, братството между хората и хубавия мирис на прибрания добитък, радвайки се на големия празничен огън, запален на площада — понеже какво би свързало празника с теб, ако той не намира отклик в нещо друго? Ако не е спомен за освобождение от робство, любов след омразата или чудо сред отчаянието. Ти не би бил ни повече, ни по-малко щастлив, отколкото някой от твоите волове. Ала селото бавно се е изграждало в тебе и за да достигнеш същината му, ти бавно си изкачвал планина. Защото аз те оформих в моите обреди и обичаи, и чрез твоите лишения, задължения и неотменни гневни изблици и прошки, и чрез твоите традиции в противовес на чуждите — и съвсем не това призрачно село кара тази вечер сърцето ти да пее — би било прекалено лесно да бъдеш човек — това е една музика, която бавно си научил и срещу която в началото си воювал.

Ала ти отиваш в същото село и от това, че се забавляваш с обичаите, ги съсипваш, тъй като те не са забавления и игри — и ако се забавляваш с тях, никой повече не ще им вярва. И няма да остане нищо от него. Нито за тях самите, нито за тебе…