Цитадела (1 част)

LIV

Казах ти го по повод молитвата, която е практика на любовта, благодарение на мълчанието на Бога. Ако беше намерил Бога, ти би се разтворил в Него, отсега завършен. И защо би се извисил, за да се самоосъществяваш? Когато този тук се свеждаше над жената, оградена с гордостта си като зад три реда крепостни стени, и спасението й беше тъй невъзможно, той отчаян оплакваше човешката орис: „Господи, казваше той, аз разбирам и чакам сълзите. Те са дъжд, разсейващ опасността от бурята, укротяване на гордостта и позволена прошка. Нека тази жена се отпусне и заплаче, и ще простя. Ала подобно на диво животно, защитаващо се с нокти и зъби срещу несправедливостта на твоето сътворение, тя изобщо не умее да не лъже.“

И му беше жал за нея, че толкова много се страхува. И мълвеше на Бога, говорейки за хората: „Ти вече веднъж ги уплаши със зъбите, бодлите, ноктите, отровите, острите черупки, тръните на твоето сътворение. Потребно е доста време, за да бъдат успокоени и да се върнат.“ А тази, която лъжеше — той добре знаеше, че тя беше тъй отдалечена, тъй изгубена и тъй дълго трябваше да върви, за да се върне!

И му беше жал за хората, че у тях се крият необгледни разстояния, които не умеем да разпознаваме.

Някои се учудваха от привидната му снизходителност спрямо отвратително непристойни прояви. А той знаеше, че в него няма място за снизходителност. Ала казваше: „Господи, аз не съм пратен тук за съдник. Има времена, отредени за съд, и хора, и аз самият мога да бъда призован да играя тази роля спрямо други. Вдигнах тази жена затова, че се страхуваше, а не за да я накажа строго. Да се е видяло някога спасител да хвърли давещия се обратно в морето, преценявайки, че е недостоен? Ти първо го спасяваш докрай, защото не спасяваш този човек, а Бога чрез него. След като вече си го спасил, само тогава можеш да наказваш строго. Така ти най-напред лекуваш осъдения на смърт, ако е болен, понеже ти е позволено да наказваш човек чрез тялото му, но не и да презираш тялото на един човек.“

А на тези, които ще кажат: „С каква цел го правиш, след като има толкова малка надежда да я спасиш?“, ще отговоря, че една цивилизация не се крепи на използването на своите изобретения, а на самото пламенно усърдие да правиш изобретения. И че ти не искаш твоя лекар да оправдава намесата си с качеството на неговия болен. Важна е преди всичко стъпката, тъй като целите са само привидни и са произволни етапи, а ти не знаеш къде отиваш. И отвъд този планински хребет има друг планински хребет. И отвъд този индивид има нещо друго, което ти спасяваш, когато би ставало дума само за религията на спасението. И ако действаш заради някаква цел, за която се плаща, и поискаш като в договор първо да ти бъде платено, ти си търгаш, а не човек.

Ти не можеш нищо да научиш за етапите, които са изобретение на езика. Единствено посоката има смисъл. Това, което е важно, е да вървиш към нещо, а не да си пристигнал, понеже човек никога никъде не пристига, освен в смъртта.

Тъй че аз разглеждах нейната разпуснатост като мъчително безпокойство и като отчаяние. Защото ако оставяш всичко да се изплъзва между пръстите ти, то ти си отказал да го задържиш. А разпуснатостта е просто отказ да бъдеш. И ти се отчайваш от тези съкровища, които едно след друго умират изхабени. Цветето увяхва, но за теб се превръща в семчица, а ти, който вярваше в цветето другояче, а не като в нещо преходно, ти се отчайваш. Казах ти, уседналият не е мъжът, който се влюбва в девойката, после взема за съпруга жената, после люлее детето, после възпитава детето на човека, после, остарял, раздава своята мъдрост и така винаги върви напред, а оня, който би искал да се спре в жената, да й се наслаждава като на единствена поема или на струпан запас, и скоро открива суетата на подобна стъпка, тъй като не съществува неизчерпаемо хранилище и зърнатият от планинските висоти пейзаж е само една постройка на твоята победа.

Тогава той прогонва жената или, разочарована, жената си намира друг любовник. Суетата на техния подход е отговорна за това. Защото е възможно да обичаш само през жената, а не жената. През поемата, а не поемата. През зърнатия от планинските висоти пейзаж. И разпуснатостта се поражда от мъчителното безпокойство, че не успяваш да бъдеш. Тъй човек, разяждан от безсъние, се обръща цяла нощ в постелята си, търсейки хладното рамо на леглото. Но едва докоснал се до него, го затопля и се лишава от него. И търси другаде траен извор на прохлада. Ала такъв не съществува, защото едва-що докоснат, запасът е вече разпилян.

Така е и с този или тази, които виждаха само празнотата на човешките същества, тъй като те са празни, ако не са прозорци или капандури към Бога. Затова в баналната любов ти обичаш само това, което ти се изплъзва, понеже в противен случай ето те преситен и отвратен от задоволените си желания. И добре го знаят танцьорките, дошли да ми изиграят любовта.

Тъй че бих желал да приобщя тази, която опустошаваше света и се хранеше с тръни, защото истинският плод се намира само през плода и никое същество, щом веднъж познаваш играта му, не може да те трогне до такава степен, както ти го искаш от него.

Трогва те единствено в мига, когато престанеш да му възлагаш надежди. Или вече е само образ, заблудена овца, крехко дете, или е тази уплашена лисица, която хапе ръката ти, когато я храниш и нима ще й се сърдиш, че е залостена в ужаса и омразата си? Нима ще разглеждаш като обида този жест или тази дума, когато ти стига да забравиш думите и безполезния смисъл, който пренасят, за да намериш отново Бога през нея?

А аз първи съм за отсичане на глави, когато моето правосъдие го е решило, щом оскърбяват мен. Но аз далеч превъзхождам тази лисица, която страда от капана — не за да й простя, понеже няма нищо за прощаване на тази височина, където се осъждам да бъда сам, а за да не чувам през безредните викове неподправеното й отчаяние.

Затова е възможно тази, която е по-хубава, по-завършена, по-щедра, все пак да ти покаже Бога не тъй отблизо. В нея ти нямаш какво да успокояваш, да приобщаваш, да свързваш. И ако поиска от теб да се занимаваш изцяло с нея и да се затвориш в нейната любов, то тя те насърчава да бъдеш само егоизъм за двама, който погрешно се нарича „светлина на любовта“, когато тук няма друго, освен безплоден пожар и опустошаване на хамбарите.

Аз не съм приготвял моите запаси, за да ги затворя в една жена и да намирам удоволствие в това.

Ето защо тази жена с вероломството, лъжите и безпътицата си изискваше повече от мен, отприщваше повече извори на сърцето и задължавайки ме да живея в мълчанието — знак за истинската любов, — ми даваше вкуса на вечността.

Защото е време да съдим. Ала е време да се самоосъществим…

Тъй че ще ти поговоря за приема. Ако отвориш вратата си на скитника и той приседне, не го упреквай, че не е друг. Не го съди. Понеже той е зажаднял да бъде там някъде, при някого, със своята непохватност, с товара си от спомени, с трудното си дишане и тоягата си, подпряна в някой ъгъл. Зажаднял да бъде там сред топлотата и сред покоя на твоето лице, понесъл цялото си минало, което не е поставено на везните, и всичките си недъзи като на длан. Патерицата си, която вече не усеща, тъй като ти не го караш да танцува. И тогава той се успокоява, и изпива млякото, което му наливаш, и изяжда хляба, който му отчупваш, и усмивката, която му отправяш, е топла наметка като слънцето за слепия.

И къде виждаш, че е долно, под предлог, че е недостоен, да му се усмихнеш?

И къде виждаш, че му даваш нещо, ако не му дадеш същественото — аудиенцията, тази, която може да направи тъй благородни отношенията ти с най-смъртния ти враг? Каква благодарност очакваш предварително да изтръгнеш от него чрез бремето на подаръците си? Той ще може единствено да те мрази, ако си тръгне от теб затънал в дългове.