Цитадела (1 част)

IV

О, човешки дом, кой би положил основите ти върху умуването? Кой би бил способен да те съгради според логиката? Ти съществуваш и не съществуваш. Има те и те няма. Граден си от разнородни материали, но трябва да те създадем, за да те открием. Така, както оня, който е разрушил дома си в стремежа си да го опознае, притежава вече само купчина камъни, тухли и керемиди, ала не намира нито сянката, нито безмълвието, нито задушевността, за които те са служили, и не знае каква полза да очаква от тази купчина тухли, камъни и керемиди, защото на тях им липсва обединяващото ги творческо начало, душата и сърцето на архитекта. Защото на камъка му липсват душата и сърцето на човека.

И тъй като възраженията опират само до тухлата, камъка и керемидата, а не до душата и сърцето, които ги обединяват и превръщат чрез своята власт в мълчание, и тъй като душата и сърцето убягват на правилата на логиката и законите за числата, аз трябва да се появя с неограничената си власт. Аз, архитектът. Аз, който нося душа и сърце. Аз, който единствен си присвоявам властта да превръщам камъка в мълчание. Аз идвам и омесвам това тесто, което е само материал, според образа на творението, вдъхнат ми от самия Бог извън пътищата на логиката. Аз градя моята цивилизация, запленен от единствения вкус, който тя ще носи, тъй както други градят своята поема, изменят фразата и поправят думата, без да са принуждавани да доказват правотата на поправката и промяната, запленени единствено от усетения със сърцето вкус, който тя ще носи.

Защото аз съм предводителят. Пиша законите, създавам празниците, заповядвам жертвоприношенията и от техните овце, кози, жилища и планини извличам тази цивилизация, подобна на двореца на моя баща, където всяка стъпка има смисъл и цел.

Защото какво биха направили те без мен с купчината камъни, докато ги местят отдясно наляво, освен друга купчина камъни в още по-голям безпорядък? Аз управлявам и правя избора. И единствено аз съм овластен да управлявам. И ето, че те могат да отправят молитви в мълчанието и сянката, които дължат на моите камъни. Моите камъни, подредени според образа в сърцето ми.

Аз съм владетелят. Аз съм господарят. Аз съм отговорният. И ги приканвам да ми помогнат. Тъй като добре съм разбрал, че човекът начело не спасява другите, а ги призовава да го спасят. Защото чрез мене, чрез образа, който нося, се създава единството, което само аз съм извлякъл от моите овце, кози, жилища, планини, и те са запленени от него, както при вида на някое младо божество, което би разтворило свежите си обятия под слънцето и което те отначало не биха разпознали. Ето че те обикват дома, който съм създал, воден от моето желание. А чрез него обикват и мен, архитекта. Тъй както човекът, обикнал статуя, не се влюбва в глината или в бронза, а в творбата на скулптора. Приобщавам хората от моя народ към дома им, за да се научат да го разпознават. А те ще го разпознават само ако са го напоявали с кръвта си. И украсявали с жертвоприношенията си. Той ще изисква от тях даже кръвта им, даже плътта им, защото ще се е превърнал в тяхна същност. Тогава не могат да не го разпознаят — това божествено образувание с формата на лице. Тогава те ще изпитат любов към него. И нощите им ще са пламенни. И бащите ще се заемат да го открият на синовете си, едва отворили очи и уши за света, за да не потъне то в разпокъсаността на нещата.

И ако съм съумял да съградя моя дом достатъчно просторен, за да придаде смисъл дори на звездите, тогава, поспирайки се нощем на прага, те ще вдигнат глава и ще отправят благодарност към Бог, че направлява така добре тези кораби. И ако го съградя тъй траен, че да съдържа живота в неговата продължителност, тогава те ще напредват от празник към празник, както от зала към зала, узнали накъде отиват и открили в разноликия живот образа на Бога.

Цитадело! Аз те съградих по подобие на кораб. Обковах те, съоръжих те, после те тласнах във времето, което вече е само попътен вятър.

Кораб на хората, без теб те биха били лишени от вечността!

Но аз познавам заплахите, които тегнат над моя кораб, връхлитан всякога от мрачното море отвън. И от другите възможни образи. Защото винаги е възможно да изравниш със земята храма и да употребиш камъните му наново за друг храм. А другият не е нито по-истинен, нито по-лъжлив, нито по-праведен, нито по-грешен. И никой не ще разпознае бедствието, защото качеството на мълчанието не се съдържа в купчината камъни.

Ето защо желая те да укрепят здраво подпорните греди на кораба. За да ги спася от поколение за поколение, защото не ще направя по-красив един храм, ако всеки миг го започвам отначало.