Цитадела (1 част)

XXVIII

Безпределна ми се видя самотата ми. Мълчание и бавност жадувах за моя народ. И това отдръпване дълбоко в душата ми, и това отегчение навръх планината — изпивах ги до последните горчиви глътки. Долу в ниското съзрях вечерните светлини на града. Могъщ зов, който градът излъчва, докато всички се приберат, всички се затворят, всички се досегнат един друг. Във всеки угасващ прозорец виждах как един след друг се затварят, познавайки любовта им. После отегчението им. Освен ако любовта не се заменя за нещо по-голямо от любовта.

А последните светещи прозорци показваха болните. Имаше двама или трима болни от рак като запалени вощеници. После тая звезда ей там на оня, който навярно продължава да се бори с творението, понеже не може да заспи, ако не е свързал своя сноп. После още няколко прозореца в извънмерно очакване и безнадеждност. Тъй като Бог прибра дневната си реколта и има такива, които вече никога няма да се завърнат.

Тъй че имаше неколцина, подобни на часовои, застанали с лице към нощта, сякаш с лице към морето. „Ето ги, казвах си, наблюдателите на живота, изправени с лице към непрогледното море. В авангард. Ние сме неколцина бдящи над хората, на които звездите дължат отговор. Ние сме неколцина будни, избрали Бога. Измежду уседналите ние сме неколцина, понесли бремето на града, тежко шибани от ледения вятър, спуснал се като студена наметка от звездите.

Капитани, спътници мои, тежка ще е настъпващата нощ. Понеже останалите, които спят, не знаят, че животът е само промени, вътрешни пукания на кедъра и болезнено преображение. Ние сме неколцина, носещи заради тях това бреме, ние сме неколцина на границите, тези, които, изгаряни от болката, гребат бавно към изгрева, тези, които очакват, сякаш застанали на вахта, отговора на техните въпроси, тези, които още хранят надежда за завръщането на съпругата…“

Ала тогава ми се откри същата граница, която отделя безпокойството от пламенното усърдие. Тъй като безпокойство и усърдие съжителствуват у едни и същи хора. И двете са чувства, свързани с широтата и пространството.

„Единствено неспокойните и усърдните бдят с мене, казах си. Нека другите спят. Онези, които са творили през деня и които нямат призвание да остават в авангарда…“

При все това градът през тази нощ беше отсрочил съня си заради един мъж, който призори трябваше да изкупи някакво престъпление. Защото казваха, че е невинен. И обикаляха патрули, които имаха задача да попречат на струпването на тълпата, тъй като нещо теглеше хората извън домовете и ги караше да се събират.

„Страданието на един-единствен разпалва този пожар. Затворен в килията, него го размахват като главня над главите на всички.“

Изпитах потребност да го видя. И поех към тъмницата. Забелязах черните квадратни очертания, изрязани върху звездите. Стражите ми отвориха вратите, които бавно се завъртяха около пантите си. Зидовете ми се сториха необичайно дебели, решетки предпазваха прозорците. Там, по дължината на коридорите и в двора също имаше черни патрули, които сновяха или се надигаха като нощни животни, щом минех покрай тях… И този мирис на спарено и дълбокото ехо на подземие, когато изпуснеш ключ или крачиш по плочите. И си мислех: „Човекът трябва да е опасен, за да е необходимо той — тъй слаб, с толкова уязвима плът, която един гвоздей може да лиши от живот — да бъде премазан под цяла грамада!“

И всички стъпки, които чувах, премазваха корема му. И всички тези зидове, всички тайни входове, всички тези подпори на стени тежаха върху му. „Той е душата на затвора, казвах си, мислейки за него. Той е смисълът, центърът и истината на затвора. И при все това какво показва от себе си, освен купчина дрипи, легнал напреко на решетките и може би дори заспал и дишащ лошо. Такъв, какъвто е, той е маята на един град. И обръщайки се от една стена към друга, причинява това земетресение.“

Отвориха ми шпионката и надникнах. Знаех, че тук имаше нещо за проумяване. И го видях.

И си мислех: „Той навярно няма в какво да се упрекне, освен в любов към хората. Но оня, който гради дом, придава някаква форма на дома си. И естествено всяка форма може да е желана. Ала не всичките заедно. В противен случай няма дом.

Едно изтръгнато от камъка лице съдържа всички лица, които си отхвърлил. Всички могат да бъдат хубави. Ала не всички заедно. Несъмнено неговата мечта беше хубава.

Ние — той и аз — сме на хребета на планината. Той и аз, сами. Тази нощ ние сме на хребета на света. Срещаме се отново и се свързваме един с друг. Защото на тази височина нищо не ни разделя. Той желае справедливост като мен. И въпреки това ще умре…“

Страдах в сърцето си.

Но за да се превърне едно желание в дело, за да прелее силата на дървото в клонка, за да стане жената майка, трябва да се направи избор. Тъкмо от несправедливостта на избора се ражда животът. Понеже тази жена, която беше хубава, хиляди я обичаха. И за да бъде себе си, тя ги хвърли в отчаяние. Винаги е несправедливо това, което е.

Разбирах, че всеки творчески акт е жесток.

Притворих вратата и поех по коридорите. Изпълнен бях с почит и обич: „Какъв смисъл да го оставиш да живее в робство, когато извисяването му е неговата гордост?“ И се разминавах с патрулите, с тъмничарите, с ранобудните метачи. И всички те обслужваха своя затворник. И тежките зидове пазеха своя затворник, както порутените развалини придобиват смисъл заради заровеното под тях съкровище. Още веднъж се обърнах към затвора с кулата му във формата на запратена към звездите корона — пътуващ кораб, понесъл своя товар, изцяло предназначен да служи — и си казвах: „Кой го отнася?“ После, когато бях вече далеч, морен в нощта, тази паст на барутен погреб…

Размишлявах за хората от града. „Сигурно ще го оплакват, мислех си. Но и това е добре — да поплачат.“

Защото размислях над песните, вълненията и бляновете на моя народ. „Ще го погребат. Но човек не се погребва, мислех си. Това, което заравяш в земята, е семе. Аз нямам никаква власт над живота и един ден той ще се окаже прав. Окачвам го на въже. Но ще чуя да възпяват смъртта му. И този зов ще отекне в оня, който иска да примири разединените. Но кого ще помиря аз?

Имам потребност да се задълбоча в една йерархия, ала не и в някоя друга в същия момент. Не трябва да смесвам блаженството със смъртта. Стремя се към блаженството, но не бива да отричам противоречията. Трябва да ги приемам. Добро или зло — изпитвам ужас от смесването им, което дава сироп за слабите и ги кастрира — но аз трябва да се извися от това, че приемам своя враг.“