Цитадела (1 част)

LXXXIII

Обзе ме умора до краен предел. И ми се стори по-просто да си кажа, че сякаш съм изоставен от Бога. Чувствувах се без ключов камък на свода и нищо не намираше отклик у мене. Беше замлъкнал гласът, който говори в мълчанието. И изкачил най-високата кула, си мислех: „За какво са тези звезди?“ И обхванал с поглед своите имения, се питах: „За какво са тези имения?“ И тъй като се носеше стон над спящия град, си задавах въпроса: „За какво е този стон?“ Бях изгубен като чужденец в разнолика тълпа, която не говори на неговия език. Бях като съблечена дреха. Съкрушен и самотен. Приличах на необитаема къща. И тъкмо ключовият камък на свода ми липсваше, тъй като нищо в мене вече не беше годно да служи. „И все пак аз съм същият, казвах си, зная същите неща, съзнавам същите спомени, гледам същата гледка, ала отсега нататък съм удавен в ненужната разпокъсаност.“ Както и най-съвършено избликналата базилика, ако няма кой да я възприеме в нейната цялост, нито да й придаде значение в съзерцанието на сърцето си, вече е само сбор от камъни. Същото е и с мен, с моята мъдрост, с усещанията на сетивата ми, със спомените ми. Бях сбор от класове, но вече не бях сноп. И познах терзанието, което е преди всичко да си лишен от Бога.

Не изтерзан, което е присъщо на човека, а пропаднал. Лесно бих бил жесток сред тази моя печална градина, където крачех с празни крачки точно като някой, който чака някого. И който продължава да съществува в един преходен свят. Отправях молитви към Бог, но не бяха никакви молитви, защото не възлизаха от човек, а от външно подобие на човек — готова свещ, ала без пламък. „Ах! Нека се възвърне в мен пламенното ми усърдие“ — казвах си. Знаейки, че пламенното усърдие е плод единствено на божествения възел, който свързва нещата. Тогава има направляван кораб. Има видяна базилика. Но какво освен разхвърляни материали има, ако ти вече не можеш да откриеш през нея нито архитекта, нито скулптора?

Тогава разбрах, че човек, който разпознава усмивката на статуята, красотата на пейзажа или мълчанието на храма, намира Бога. Понеже той превъзмогва предмета, за да достигне ключа, и думите, за да чуе химна, и нощта и звездите, за да усети вечността. Тъй като Бог е смисъл на твоя език и твоят език, ако придобие смисъл, ти показва Бога. Сълзите на малкото дете, ако те развълнуват, са прозорец, отворен към откритото море. Защото ето че намират отклик у тебе не само тези сълзи, а всичките сълзи. Детето те хваща за ръка, за да те научи.

„Защо ме заставяш, Господи, да прекося пустинята? Измъчвам се сред тръните. Един знак от Тебе стига, за да се преобрази пустинята, и жълтият пясък, хоризонтът и големият омиротворяващ вятър да не бъдат несвързани неща, а обширна империя, където се въодушевявам, и така през тях ще мога да Те открия.“

И ми се яви, че Бог очевидно се разкрива чрез отсъствието си, когато се е отдръпнал. Защото за моряка има значение на морето. И за съпруга — значение на любовта. Но има часове, когато морякът се пита: „За какво е морето?“ И съпругът: „За какво е любовта?“ И тъжно вършат задълженията си. Нищо не им липсва освен божествения възел, който свързва нещата. И всичко им липсва.

„Ако Бог се отдръпва от моя народ, мислех си, както сякаш се е отдръпнал от мен, аз ще ги превърна в мравки от мравуняк, тъй като те ще се опразнят от всякакво пламенно усърдие. Когато заровете загубват смисъл, играта вече е невъзможна.“

И открих, че интелигентността тук не ще ти послужи за нищо. Можеш да разсъждаваш, разбира се, за подреждането на камъните на храма; ти няма да се докоснеш до същността, която се изплъзва на камъните. Можеш да разсъждаваш и за носа, за ухото и за устните на статуята; ти няма да се докоснеш до същността, което се изплъзва на глината. Ставаше дума да се плени един бог. Защото той се улавя с капани, които са от естество, различно от неговото.

Когато аз, скулпторът, създадох едно лице, създадох принуда. Всяка завършена структура е принуда. Когато хванах нещо, аз стиснах юмрук, за да го задържа. Не ми говори за свободата на думите в една поема. Аз ги подчиних една на друга според свой план.

Може да се случи да срутят моя храм, за да си послужат с камъните му за друг храм. Има смърти и рождения. Но не ми говори за свободата на камъните, защото тогава просто няма храм.

Не разбрах как хората различават принудите от свободата. Колкото повече пътища прокарвам, толкова повече имаш свобода да избираш. Все пак всеки път е принуда, тъй като съм поставил странични ограждения. Ала какво наричаш „свобода“, ако няма пътища, между които да можеш да избираш? Нима наричаш „свобода“, правото да се луташ в празно пространство? Твоята свобода се увеличава в същото време, в което се създава принудата на един път.

Без инструмент ти съвсем не си свободен в посоката на своите мелодии. Без задължението да има нос и уши ти не си свободен по отношение на усмивката на твоята статуя. И оня, който е изтънчен плод на изтънчени цивилизации, се чувствува обогатен от техните граници, предели и норми. Човек е по-богат на душевни вълнения в моя дворец, отколкото там, където гние изметът на обществото.

И тъй, разликата между едната и другата се състои в задължението, както е при спасението на царя. Който иска да се издигне в някоя йерархия и да се обогати с повече усещания, моли да му наложат принуди. И чрез наложените ритуали израстваш. И ако натъженото дете вижда как другите играят, жадува и на него да му наложат правилата на играта, които единствени ще те накарат да се само осъществиш. Ала тъжен е мъжът, който слуша как бие камбаната, без нищо да изисква от него. И когато засвири тръбата, ти си натъжен, че не си задължен да станеш прав, а виждаш, че е щастлив оня, който ти казва: „Чух зова, който е за мен, и ставам.“ Но за другите няма нито камбанен звън, нито песен на тръба и те остават тъжни. Свободата за тях е само свобода да не бъдеш.