Цитадела (1 част)

VIII

Стори ми се, че те грешат по отношение на уважението. Понеже аз самият се бях занимавал изключително много с божествените права, вложени у човека. И просяка, разбира се, без да преувеличавам значението му, винаги съм възприемал като пратеник на Бога.

Но правата на просяка, и тези на язвата на просяка или на грозотата му, почитани самоцелно като идоли, не признавам.

Нима съм се докосвал до нещо по-отблъскващо от оня градски квартал, строен по склона на един хълм, който се стичаше като помия към морето? Коридорите, които извеждаха до уличките, изхвърляха на пресекулки зловония. Изметът на обществото се подаваше от тези гъбясали подземия само за да си разменя ругатни с прегракнал глас и без истински гняв, подобно на мехурите, които постоянно се пукат на повърхността на блатата.

Там съм виждал оня прокажен, мазно ухилен и триещ очи с мръсна дрипа. Той бе преди всичко вулгарен и се надсмиваше на самия себе си от низост.

Баща ми взе решение да опожари квартала. И тази сган, която държеше на мръсните си плесенясали бърлоги, кипна, предявявайки искания в името на правата си. Правото на проказата сред плесента.

— Това е естествено — ми каза баща ми, — защото според тях е справедливо да се увековечава това, което е.

А те крещяха за правото си на разложение. Защото, рожби на разложението, те бяха за разложението.

— И ако ти оставиш да се наплодят хлебарките — каза баща ми, — тогава се пораждат правата на хлебарките. Които са очевидни. И ще се народят венцехвалители, които да ги превъзнасят. И ще ти запеят колко е велик патосът на хлебарките, заплашени от изтребление.

— Да си справедлив… — каза баща ми, — трябва да избираш. Справедлив за архангела или справедлив за човека? Справедлив за раната или за здравата плът? Защо да слушам оня, дошъл да ми говори в името на своето зловоние? Но аз ще се погрижа за него заради Бога. Тъй като той също е божия обител. Но не според желанието му — желание, изразено чрез язвата.

Когато го изчистя, измия и просветя, тогава желанието му ще се промени и той сам ще се отрече в себе си от това, което е бил преди. Защо да ставам съюзник на този, когото той сам ще отрече? Защо да му преча, според желанието на вулгарния прокажен, да се възроди и разхубави?

Защо да вземам противната страна на това, което ще пребъде? Страната на вегетиращото, противна на могъщо разцъфтялото?

— Справедливостта според мен — ми каза баща ми — се състои в това: да уважаваш човека заради онова, което съхранява в себе си. Толкова, колкото се уважавам аз самият. Защото той отразява същата светлина. Колкото и трудно забележима да е тя у него. Справедливо е да го разглеждаш като талига и като път. Моето милосърдие се изразява в това: да му помогна да се роди от самия себе си.

Но сред тази нечистотия, която се излива към морето, аз се натъжавам пред разложението. Толкова е похабена вече божествената искра у тях… Чакам от тях знака, който ще ми покаже човека, и не го получавам.

— Все пак съм виждал тоя или оня — казах на баща ми — да поделя хляба си и да помага на по-окаян от себе си да разтовари чувал или да се смили над някое болно дете…

— Те струпват всичко накуп — отговори баща ми — и раздаването на тази каша представят за милосърдие. Те правят подялба. Но в това съглашение, което постигат и чакалите около мършата, те искат да отдадат почит към едно велико чувство. Искат да ни накарат да повярваме, че е дар! Но ценността на дареното зависи от оня, когото даряваш. А тук даряваш най-низкия. Все едно даваш алкохол на пияницата, който се пропива. Така дарът всъщност е болест. Но ако аз дарявам здраве, тогава дълбая в тази плът… и тя ме мрази.

— Те стигат до там в милосърдието си — добави баща ми — да предпочитат разложението… Но ако аз предпочитам здравето?

— Когато в бъдеще някой ти спаси живота — каза още баща ми, — никога недей благодари. Не показвай прекомерна признателност. Понеже, ако очаква от теб признателност, твоят спасител е низък — какво си мисли той? Че ти е направил услуга? Когато всъщност той е служил на Бога, опазвайки живота ти, ако ти имаш някаква стойност. И ако изразиш премного признателността си, ти си лишен и от скромност, и от гордост. Защото същественото, което той е спасил, не е случайният ти човешки жребий, а съзиданието, в което влагаш усилията си и което се крепи и на теб. И тъй като и той е подчинен на същото творение, ти няма за какво да му благодариш. Той е възнаграден чрез положения от него труд за твоето спасение. Това е неговият принос в съзиданието.

Ти си лишен от гордост и щом се поддадеш на най-низките му страсти. Ако ласкаеш дребнавостта му, превръщайки се в негов роб. Защото, ако е благороден, би отказал твоята благодарност.

— Не виждам нищо, достойно за внимание — казваше баща ми, — освен възхитителното обединяване на усилията на единия чрез тези на другия. Аз си служа с теб или с камъка. Но кой е благодарен на камъка за това, че е послужил за основа на храма?

Те не обединяват усилията си за нещо друго, освен за тях самите. И тази нечистотия, която изтича към морето, не подхранва химни, нито е извор на мраморни ваяния или казарма за бъдещи завоевания. При тях става дума само за това как да се спогодят възможно най-добре, когато потребяват запасите. Но не се заблуждавай. Запасите са необходими, ала по-опасни от глада.

Те разполовиха всичко на два етапа, лишени от значение: завоюване и потребление. Нима си виждал дървото да расте, а после, веднъж израснало, да се възгордее, че е дърво? Дървото просто расте. Казвам ти го: тези, които веднъж постигнали завоевание, стават уседнали, вече са мъртви…

Милосърдието според смисъла на моята империя — това е обединяването на усилията.

Хирургът — аз му заповядвам да предприеме изнурителното прекосяване на една пустиня, щом може да поправи сечивото на оня, който живее в такава отдалеченост. Даже когато се отнася за някой прост каменоделец, който се нуждае от мускулите си, за да троши камъни. Дори и хирургът да е от висока класа. Понеже тук не става дума да се почете посредствеността, а да се поправи сечивото. И те двамата имат един и същ водач. Както и тези, които оказват покровителство и помощ на бременните жени. Преди всичко заради сина, на когото тези жени служат с болките и повръщането си. Но няма защо да благодариш на жената, освен в името на нейния син. Ето че днес тя иска помощта ти в името на болките и повръщането си. Но ако бяха само те, бих премахнал жените, понеже повръщането е грозно. Защото същественото в тях е онова, което си е послужило с тях, и жените нямат заслуга, за която да им благодариш. А притеклият се на помощ, както и те самите, просто служи на раждането и благодарностите са без значение.

Така е с генерала, дошъл при баща ми:

— Ти си посмешище за мен! Велик си само благодарение на империята, на която служиш. Заповядвам да ти отдават почит, за да почитат чрез теб империята.

Но аз усещах и добротата на баща ми. „Който е изпълнявал важна роля, казваше той, който е бил почитан, не може да бъде принизен. Който е царувал, не може да бъде лишен от своята царственост. Не можеш да превърнеш в просяк човек, който е раздавал милостиня на просяците, защото тук покваряваш нещо, подобно на арматурата и формата на твоя кораб. Затова прилагам наказания по мярката на провинените. Екзекутирам хората, които съм считал, че е трябвало да облагородя, но никога не ги принизявам до положението на роби в случай на провинение. Един ден срещнах някаква принцеса, която бе станала перачка. И другарките й се надсмиваха: «Къде е твоята царска власт, перачке? По твоя заповед можеха да падат глави, а ето че накрая можем безнаказано да те скверним с ругатните си… И това е справедливост!» Защото справедливостта за тях беше възмездие.

И перачката мълчеше. Оскърбена може би заради самата себе си, но най-вече заради нещо, по-висше от себе си. Принцесата се навеждаше пребледняла и опъната като струна над коритото си. А другарките й безнаказано я блъскаха с лакти. Нищо в нея не предизвикваше ожесточение, защото беше хубава в лице, сдържана в жестове и мълчалива — осъзнах, че другарките й осмиваха не жената, а детронираната владетелка. Понеже, ако се удаде случай да попадне в ноктите ти оня, комуто си завиждал, ти го разкъсваш. Тогава издадох заповед да се яви пред мен:

— Нищо не зная за теб, освен че си царувала. От днес нататък ще имаш правото на живот и смърт на другарките ти от пералнята. Връщам ти твоята царска власт. Върви.

И щом зае отново мястото си над грубата тълпа, тя справедливо презря спомена за обидите. Дори и жените от пералнята, вече лишени от възможността да подхранват душевните си вълнения със злочестата й участ, ги подхраниха с нейното благородство и започнаха да я боготворят. Те устроиха големи празненства в чест на завръщането й на престола и се просваха по очи, когато минаваше — самите те облагородени от това, че някога са я докосвали с пръст.“

„Ето защо, казваше баща ми, не ще изложа принцовете на ругатните на простолюдието, нито на грубостта на тъмничарите. Но ще заповядам да им отсекат главите в голямо празненство под звуците на златни тръби.“

„Който унижава другите, казваше баща ми, сам е низък.“

„Никога един владетел, казваше баща ми, няма да бъде съден от своите подвластни.“