Цитадела (1 част)

III

Защото открих една велика истина: че е присъщо на хората да обитават дом и че смисълът на нещата за тях се променя според смисъла на дома. И че пътят, полето с ечемик и извивката на хълма са различни за човека в зависимост от това дали са или не са съставна част от едно имение. Понеже изведнъж тази откъслечна материя се свързва в едно цяло и ляга на сърцето. И въобще не е обитател на един свят човек, който обитава — и същият човек, ако той не обитава — божието царство. И нека тънат в заблуждение неверниците, които ни се присмиват и вярват, че се стремят към осезаемите богатства, макар въобще да не е така. Защото ако те ламтят за това стадо, то е поради високомерие. А радостите на високомерието изобщо не са осезаеми.

Така е и за тези, които смятат, че откриват моята земя, като я делят на части. „Там има, казват те, овце, кози, ечемик, жилища и планини — и нищо друго?“ Чувствуват се бедни, щом не притежават нищо повече. Студено им е. Оприличих ги на оня, който разрязва труп на части. „Животът, твърди той, аз го показвам пред всички: той е смесица от кости, кръв, мускули и вътрешности.“ А животът е бил всъщност онази светлина в очите, която не съзираш в пепелта им. И моето владение е нещо съвсем различно от тези стада, поля, жилища и планини. То е онова, което властва над тях и ги свързва: то е родината на любовта ми. И ето, те са щастливи, когато го знаят, защото обитават моя дом.

А обредите са във времето това, което е домът в пространството. Защото е добре, когато нямаме усещането, че изтичащото време ни похабява и разпилява като шепа пясък, а съзнаваме, че ни усъвършенствува. Добре е, че времето може да е градеж. Тогава аз вървя от празник към празник, от годишнина към годишнина, от гроздобер към гроздобер, тъй както в детството отивах от залата на Съвета до стаята за почивка — сред масивността на бащиния ми дворец, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Наложих моя закон, който следва формата на зидовете и наредбата на дома ми. Безумецът дойде да ми каже: „Избави ни от твоите принуди, тогава ще станем по-достойни.“ Но аз знаех, че те биха изгубили познанието за един образ, а щом вече не го тачат — и познанието за самите себе си, и реших пряко волята им да ги обогатя с тяхната обич. Защото те ми предлагаха, за да се разхождат по-удобно, да изравня със земята двореца на баща ми, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Дворецът беше просторна сграда с отделно крило за жените и тайна градина с пеещ водоскок. (И аз заповядвам по такъв начин да се създава сърце на дома, за да може човек и да се приближава, и да се отдалечава от нещо. Да може и да излиза, и да се връща. Иначе все едно, че си никъде. А да бъдеш свободен съвсем не значи въобще да не бъдеш.) Имаше също и хамбари и обори. И се случваше хамбарите и оборите да са празни. Но баща ми беше против употребата на едните по предназначението на другите. „Хамбарът, казваше той, е преди всичко хамбар и ти вече не обитаваш дом, ако не знаеш къде се намираш. Не е толкова важно, добавяше той, колко пълноценно ще го използваш. Човекът не е добитък за угояване и обичта е по-ценна за него от употребата. Не можеш да обичаш дом, който няма свой облик, където всяка стъпка няма смисъл и цел.“

Там беше и залата, отредена единствено за височайшите пратеници, която отваряха за слънцето само в дните, когато конниците вдигаха облаци прах в пясъка и на хоризонта изплуваха онези огромни хоругви, набраздявани от вятъра като морска шир. А друга една оставяха необитавана, на разположение на дребните незначителни владетели. Имаше зала, където раздаваха правосъдие, и още една, където отнасяха мъртвите. Там беше и празната стая, онази, чието предназначение никой никога не узна — може би тя въобще нямаше предназначение, освен да ни посвещава в смисъла на тайното и в това, че човек никога не прониква във всички неща.

И робите, които прекосяваха коридорите, понесли товарите си, преместваха тежки топове дамаска, които тегнеха на плещите им. Изкачваха стъпала, отваряха врати, слизаха по други стъпала и според това дали се приближаваха или отдалечаваха от централния водоскок, ставаха повече или по-малко мълчаливи, докато се превърнат в тревожни сенки при пределите на женското отделение, навлизането в което дори по грешка би им струвало живота. А и самите жени: кротки, предизвикателни или потайни според мястото им в дома.

Чувам гласа на безумеца: „Колко похабено място, колко неоползотворени богатства, колко изгубени от небрежност удобства! Трябва да се разрушат тези ненужни стени и да се изравнят тези къси стълбища, които затрудняват вървежа. Тогава човекът ще бъде свободен.“ Аз пък отговарям: „Тогава хората ще се превърнат в добитък на градски площад и от страх да не започнат да се отегчават, ще измислят глупави игри, които пак ще се ръководят от правила, но правила, лишени от величие. Защото дворецът може да вдъхновява поеми. Ала каква поема ще напишеш за нелепостта на заровете, които те хвърлят? Може би още дълго те ще живеят от сянката на стените, за които поемите ще напомнят с носталгия, после даже и сянката ще изчезне и те вече няма да ги разбират.“

И какво ще ги радва тогава?

Така е и с човека, изгубен в седмица без дни или в година без празници и без всякакъв облик. Също и с човека без йерархия, който следи ревниво да не би съседът му да го превъзхожда с нещо и се заема да го снижи до своята мярка. Каква радост ще извличат тогава от застоялото блато, което ще образуват?

Аз създавам наново силовите полета. Градя бентове в планините, за да задържат водите. Така противостоя — несправедлив — на естествените наклони. Възстановявам йерархиите там, където хората са се събирали както вече смесените в блатото води. Обтягам тетивата на лъковете. От днешната несправедливост създавам утрешната справедливост. Възобновявам посоките там, дето някои засядат на място и наричат „щастие“ този застой. Презирам застоялите води за тяхната справедливост и освобождавам човека, изграден от някоя хубава несправедливост. И с това облагородявам моята империя.

Понеже познавам техните възражения. Бяха преизпълнени с възхищение към човека, изграден от баща ми. „Как ще дръзнеш да се отнасяш несправедливо, казваха си те, с една толкова съвършена сполука?“ И в името на човека, създаден от такъв род принуди, те премахнаха тези принуди. А веднъж заемали трайно място в сърцето, те продължаваха да въздействат. После, малко по малко, бяха забравени. И оня, когото искаха да спасяват, вече бе мъртъв.

Ето защо мразя иронията, присъща не на човека, а на рака. Защото ракът им казва: „Вашите обичаи на други места са различни. Защо да не ги промените?“ Както би им казал: „Кой ви кара да прибирате овършаното зърно в хамбара и стадата в оборите?“ Но тъкмо той е заблуден от думите, понеже не знае онова, което думите не могат да обхванат. Не знае, че хората обитават дом.

И жертвите му, вече неспособни да разпознаят своя дом, започват да го рушат. Така хората разпиляват най-ценното си богатство: смисъла на нещата. И смятат за голяма своя заслуга, че в празнични дни не зачитат обичаите, че изневеряват на традициите си, че честват врага си. И разбира се, изпитват някакви душевни вълнения по време на светотатствените си действия. Докато има светотатство. Докато въстават срещу нещо, което още тегне върху им. И живеят от това, че врагът им още диша. Сянката на законите все още ги притеснява достатъчно, за да усещат, че са против законите. Но скоро самата сянка изчезва. Тогава те вече не изпитват нищо, дори вкусът на победата е забравен. И започват да се прозяват. Те са обърнали двореца на градски площад, но веднъж изчерпали удоволствието да тъпчат площада с безочливо самохвалство, вече не знаят какво правят тук, на това тържище. И ето че смътно мечтаят да съградят наново един дом с хиляди врати, с топове дамаска, които тегнат на плещите, с просторни преддверия. Ето че замечтават за една тайна стая, която би обгърнала с тайнственост целия дом. И без да го знаят, тъй като вече не пазят спомен за него, те оплакват двореца на моя баща, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Ето защо, вече осъзнал това, аз издигам неограничената си власт срещу разпадането на нещата и отказвам да слушам онези, които ми говорят за естествени наклони. Твърде добре зная, че естествените наклони препълват блатата с вода от ледниците, оглаждат планинските стръмнини и преустановяват движението на реката при разливите й към морето, разделена там на хиляди разнопосочни въртопи. Твърде добре зная, че естествените наклонности правят така, че властта се разделя на части и хората се изравняват. Но аз управлявам и правя избор с ясното съзнание, че кедърът също превъзмогва въздействието на времето, което би трябвало да го превърне в прах, и от година на година изгражда, дори пряко силата, теглеща го надолу, гордия си храм от зеленина. Аз съм животът и градя порядък. Издигам ледниците против интересите на блатата. Не се интересувам от това, че жабите ще крякат срещу несправедливостта. Аз въоръжавам наново човека, за да пребъде.

Затова пренебрегвам глупавия бъбривец, тръгнал да укорява палмата, че не е кедър, и кедъра — че не е палма, тъй като, смесвайки книгите, той води към хаоса. И зная добре, че бъбривецът има право в абсурдното си познание, защото, преминали в неживото, кедър и палма биха се уеднаквили и биха се превърнали в прах. Но животът устоява на безпорядъка и на естествените склонности. Тъкмо от праха той извлича кедъра.

Истината на моите заповеди е в човека, който ще се роди от тях. И обичаите, и законите, и езикът на империята ми — аз въобще не търся смисъла им в тях самите. Знам добре, че съчетавайки камъни, човек създава мълчание, което не се съзира в камъните. Знам добре, че чрез бреме и заслепления съживяваме любовта. Знам добре, че нищо не разбира оня, който е разделил на части трупа и е претеглил костите и вътрешностите. Понеже кости и вътрешности сами по себе си не служат за нищо — не повече от мастилото и хартиената каша на книгата. Ценна е единствено мъдростта, която носи книгата, но тя няма нищо общо с естеството им.

Отказвам да споря, защото тук няма нищо за доказване. Език на моя народ, ще те избавя от похабяване. Спомням си за неверника, който посети баща ми:

— Ти заповядваш хората в твоите земи да се молят с броеници с тринадесет зърна. Защо точно тринадесет — казваше той, — спасението на душата не е ли същото, ако промениш броя им?

И приведе тънки доводи в полза на молитвените броеници с дванадесет зърна. Аз, невръстен и податлив към ловкостта на разсъжденията, наблюдавах баща си, усъмнен, че ще даде блестящ отговор, до такава степен изложените аргументи бяха ми се сторили ослепителни:

— Кажи ми — подхващаше другият, — с какво повече натежава броеницата с тринадесет зърна…

— Броеницата с тринадесет зърна — отвърна баща ми — тежи толкова, колкото всички глави, които в нейно име вече съм отсякъл…

Бог просветли неверника, който прие нашата вяра.