Цитадела (1 част)

XIII

Така изпитахме песента на поетите върху тази войска, която започваше да се разединява. Но ставаше чудо: усилията на поетите бяха безплодни и воините им се присмиваха.

— Нека възпеят нашите истини — отговаряха те. — Водоскокът в дома ни и благоуханието на супата за вечеря. Какво ни засягат тези брътвежи?

Точно тогава научих друга истина: че изгубената власт не се възвръща. И че образът на империята беше станал неплодотворен. Тъй като образите загиват като растенията, щом се изчерпи силата им и преди да се разпилеят, се превръщат в мъртви вещества и в хумус за новите растения. И се отдръпнах настрана, за да размисля над тази загадка. Защото нищо не е по-вярно или по-невярно. А само по-резултатно или по-безрезултатно. Вече не държах в ръце чудодейния възел на тяхното многообразие. Той ми се изплъзваше. И империята ми рухваше сякаш от само себе си, понеже за кедъра — когато ураганът ломи клоните му, а пясъчната буря го изтръгва из корен и той отстъпва пред пустинята — това значи не че пясъкът е станал по-могъщ, а че кедърът вече се е отказал и сам е отворил вратите си на варварите.

Когато някой певец запееше, упрекваха го, че преувеличава чувствата си. Наистина патетичността звучеше фалшиво и ни се струваше отживяла времето си. Самозалъгва ли се той, казваха, изразявайки любов към кози, овце, жилища и планини, които са само разпръснати предмети? Самозалъгва ли се, изразявайки любов към извивките на реките, които не са застрашени от превратностите на войната и не са заслужили кръвта? И наистина — самите певци изпитваха угризения, сякаш бяха разказали груби басни на деца, вече не чак толкова доверчиви…

Моите генерали, с непоклатимата си глупост, дойдоха да ме упрекнат заради певците ми. „Те пеят фалшиво!“, казваха. Но аз разбирах фалшивата им нотка, понеже славеха един мъртъв бог.

Моите генерали, с непоклатимата си глупост, ме питаха тогава: „Защо хората ни вече не искат да воюват?“ Както биха казали, засегнати заради занаята си: „Защо вече не искат да косят житата?“ А аз променях въпроса, който, така поставен, не водеше доникъде. Въобще не ставаше и дума за занаят. И се питах в мълчанието на моята обич: „Защо вече не искат да умират?“ А мъдростта ми диреше отговор.

Защото човек не умира за овце, нито за кози, за жилища или за планини. Защото предметите съществуват и без да жертвуваш нещо за тях. А умираш, за да спасиш невидимия възел, който ги свързва и ги превръща в имение, в империя, в познато и близко лице. За тази цялост човек се заменя, понеже я гради и когато умира за нея. Смъртта е отплата за любовта. И оня, който би заменил живота си за изкусното изделие, което е по-дълготрайно от живота, за храма, поел пътя си през вековете, приема и да умре, ако погледът му успява да различи двореца от разхвърляните материали, ако е омаян от великолепието му и копнее да се разтвори в него. Защото е приет в нещо по-голямо от себе си и се отдава на любовта си.

Но как биха приели те да заменят живота си за груби интереси? Интересът първо повелява да си жив. Каквото и да правеха моите певци, те предлагаха на хората ми фалшива монета в замяна на саможертвата им. Тъй като не успяваха да разкрият пред тях лицето, което би ги развълнувало. Моите хора бяха лишени от правото да умрат в любов. За какво тогава да умират?

И онези от тях, които все пак умираха по силата на неумолим дълг, който приемаха, без да разбират, умираха тъжно, вцепенени и с втренчен поглед, скъпи на думи, непреклонни в отвращението си.

Затова дирех в сърцето си ново знание, което би могло да ги обхване, после с ясното съзнание, че не съществува нито разумен довод, нито мъдрост, които да водят натам — тъй като става дума да се сътвори един образ по подобие на скулптора, налагащ на камъка тежестта на неограничената си власт, — аз молех Бог да ме просветли.

И цялата нощ прекарах в бдение над хората си под скриптенето на пясъка, който се надигаше и се втурваше косо през дюните, за да ги изравни и навее отново малко по-далече. В тази нощ на безвремие, под луната, която се появяваше и чезнеше сред червеникавия дим, разнасян от ветровете. И слушах часовоите да се зоват все още от трите вишки на триъгълния стан — но гласовете им вече бяха само протяжни обезверени викове, тъй патетично кухи от пустота.

И се обръщах към Бога: „Не съществува нищо, което да ги приеме в себе си… Предишният им език се изхаби. Заключениците на баща ми бяха неверници, но в допир с една силна империя. Баща ми им изпрати певец, зад когото стоеше тази империя. Ето защо само в една нощ чрез всемогъществото на словото си той ги приобщи към вярата. Но това могъщество идеше не от него, а от империята.

Липсва ми певец и нямам никаква истина, нямам наметало, за да стана пастир. Трябва ли тогава да се избиват помежду си и да се отдават на тлен в нощта на извадените ножове, които пронизват вътрешности и са непотребни като проказата? В името на какво ще ги обединя?“

И тук и там се надигаха лъжепророци, които насъбраха неколцина. И повярвалите, макар и малобройни, се чувствуваха въодушевени и готови да умрат за вярата си. Но вярата им не струваше и грош за другите. И всяка една вяра се противопоставяше на останалите. Така се градяха малки църкви, които се ненавиждаха поради обичая си да делят всяко нещо на заблуда и истина. Което не е истина — е заблуда, а което не е заблуда — е истина. Но аз, който добре зная, че заблудата съвсем не е обратното на истината, а друго едно подреждане, друг храм, съграден със същите камъни — нито по-истински, нито по-лъжовен, а друг, — откривайки, че те са готови да умрат за илюзорни истини, кървях в сърцето си. И се обръщах към Бога: „Не можеш ли да ми изпратиш истина, която да надделее над техните отделни истини и да приеме всички в лоното си? Понеже, ако би могло от тези треви, които се задушават взаимно, да създам дърво с една-единствена душа, тогава тази клонка ще расте от благоденствието на другата клонка и цялото дърво вече ще бъде само чудодейно съучастие и разцвет под слънцето.

Сърцето ми няма ли да е достатъчно широко да ги побере?“

Добродетелните също бяха в смешно положение, а търговците ликуваха. Търгуваха. Превъзнасяха девствениците. Плячкосваха запасите ечемик, които пазех за гладни времена. Убиваха. Но не бях чак толкова наивен да помисля, че гибелта на империята се дължи на краха на добродетелта, а ясно съзнавах, че този крах на добродетелта е следствие от гибелта на империята.

„Господи, казвах, дай ми образа, за когото те ще се заменят в сърцето си. И всички, чрез всеки един, ще стават по-силни. И добродетелта ще бъде знак за това, което са.“