Цитадела (1 част)

LVI

И това е същата тайна, на която те уча. Цялото ти минало е само едно раждане, както до днес събитията в империята. И ако съжаляваш за нещо, ти си толкова безразсъден, колкото някой, който би съжалявал, че не е роден в друга страна или в друга епоха, че не е малък, когато е голям, и от тези абсурдни блянове би почерпил отчаяние за всеки един момент. Безумец е този, който нащърбя зъбите си с миналото, то е гранитен блок и е отлетяло. Приеми днешния ден, както ти е подарен и не се блъскай в непоправимото. „Непоправимо“ няма смисъл, защото то е отличителният белег на всяко минало. И щом като не съществуват нито постигната цел, нито отминал цикъл, нито завършена епоха, освен за историците, които ще ти измислят тези разделения, как би разбрал, че стъпката, която още не е стигнала целта и никога няма да я стигне, е за съжаление — понеже смисълът на нещата не се съдържа във веднъж струпания запас, с който се хранят уседналите, а в топлината на преображението, на движението или на желанието. И наскоро победеният, който под ботуша на победителя отново събира силите си, за мен е по-голям герой в усилието си, отколкото оня, който се наслаждава на вчерашната си победа, както човек, уседнал върху запасите си, и вече потегля към смъртта.

Тогава, ще ми кажеш ти, към какво трябва да се стремя? Тъй като целите нямат никакво значение. И аз ще ти дам в отговор тази голяма тайна, скрита под прости и банални думи, на която постепенно ме научи мъдростта в течение на живота: да подготвяш бъдещето значи единствено да градиш настоящето. И се изхабяват в утопии и блянове хората, преследващи далечни миражи, плод на въображението им. А истинското откривателство е да разгадаеш настоящето под обърканите му проявления и пълен с противоречия език. Но оставиш ли се на безплодните си блянове за бъдещето, които са празни приказки, ти заприличваш на оня, който мисли, че може да открие своята колона и да гради нови храмове със свободата на перото си. Ала как би срещнал неприятеля си и при липса на неприятел кой би създал устоите му? В противовес на кого би моделирал своята колона? Колоната се създава в продължение на поколения чрез износването си, устоявайки на живота. За каквато и форма да се отнася, ти не я откриваш, а я полираш против обичая. И така се раждат великите творения и империите.

Винаги трябва да слагаме ред само в настоящето. Каква полза да спорим за това наследство? Бъдещето — ти не трябва да го предвидиш, а да го позволиш.

И несъмнено имаш работа, когато настоящето ти е предоставено като материали. Това съчетание от овце, кози, поля с ечемик, жилища, планини, които съществуват в мига, аз го наричам имение или империя и извличам от тях нещо, което не е съществувало там, а за мен е единно и неделимо, защото който се докосне до него с интелекта си, ще го разруши, без да го е опознал, и така полагам основите на настоящето, както усилието на мускулите ми при изкачването на хребета подрежда пейзажа и ми дава възможност да присъствам на тази синя нежност, в която градовете напомнят яйца в гнездата на полята, което не е нито по-истинско, нито по-лъжовно от градовете, видени като кораби или храмове, а друго. И е в моя власт да направя от човешката орис храна за своето спокойствие.

И тъй, знай, че всяко истинско творение не е предразсъдък относно бъдещето, преследване на химера и утопия, а ново лице, разчетено в настоящето, което е хранилище на получени в наследство разхвърляни материали, и за теб не става дума нито да им се радваш, нито да се оплакваш от тях, понеже и те като теб просто съществуват, след като са се родили.

Остави бъдещето като дървото да развие един по един своите клони. От настояще към настояще дървото ще се е извисило и ще навлезе завършено в смъртта си. Не се тревожи за империята ми. Откакто хората разпознаха това лице в разпокъсаността на нещата, откакто постъпих като скулптор с камъка, чрез величието на своето творение, аз пришпорих съдбата им. И оттогава те ще вървят от победа към победа, и оттогава моите певци ще имат какво да възпяват, понеже вместо да величаят мъртви богове, те просто ще прославят живота.

Погледни градините ми, където градинарите по изгрев отиват да сътворят пролетта, те не спорят за плодниците, нито за венчелистчетата: те сеят семена.

И тъй, вие, обезсърчените, нещастните и победените, казвам ви: вие сте армията на една победа! Защото в този миг полагате начало и е хубаво да си толкова млад.

Но не вярвай, че е просто да промисляш настоящето. Понеже тогава дори материята, която трябва да използваш, ти се съпротивява, както никога не ще ти се съпротивяват твоите инвенции за бъдещето. И оня, който ляга в пясъка край някой пресъхнал кладенец и вече се изпарява на слънцето, как добре върви в унеса си. И колко лесни стават за него големите крачки, водещи към избавлението му. Колко удобно е да пиеш в унеса си, тъй като твоите стъпки доближават до теб водата като добре намазани с масло роби и няма никакви тръни, за да те задържат.

Ала това бъдеще, лишено от неприятели, не се осъществява — и ти агонизираш, пясъкът скрипти между зъбите ти и палмовата горичка, широката мудна река и песните на перачките бавно се преобръщат като лодка в смъртта.

Но човек, който върви наистина, охлузва глезените си в камъните, бори се с тръните и разкървавява ноктите си в морените. Предоставени са му всички стъпала на изкачването, които той трябва да превъзмогне, едно по едно. И водата — той бавно я създава с плътта си, с мускулите си, с мехурите по дланите си, с раните по нозете си. Размесвайки противоречиви реалности, той изтръгва водата от своята каменна пустиня със силата на ръцете си, както хлебарят, който меси тестото, усеща как то постепенно се втвърдява, наедрява с някаква мускулатура, която му се съпротивява, образува възли, които той трябва да разбие и това значи, че започва да създава хляба. Така е и с този поет или скулптор, който най-напред е обработвал поемата или камъка в такава свобода, че чак се е изгубвал в нея — тъй свободен е бил да направи усмихнато или разплакано лицето, да клони наляво или надясно и в подобна свобода не е успявал да се осъществи. Но идва времето, когато рибата кълве и когато въдицата устоява. Идва часът, когато това, което си искал да кажеш, не си го казал заради друга дума, която си пожелал да затаиш, понеже и това също си поискал да го кажеш и излиза, че тези две истини ти се съпротивяват. И ти започваш да задраскваш, както се заемаш да оформяш в глината една усмивка, започнала да те предизвиква. Ти не избираш едната или другата в името на словесна логика, а търсиш ключовия камък в свода на противоречивите си истини, тъй като нищо не е за губене — и отгатваш, че поемата се получава или че едно лице ще се появи от камъка, защото ето те вече обкръжен от любими неприятели.

Не слушай никога и тези, които искат да ти услужат, като те съветват да се откажеш от някой свой стремеж. Ти познаваш призванието си по тежестта му в теб. И ако му изневериш, осакатяваш самия себе си, но знай, че твоята истина ще се изгражда бавно, защото е раждане на дърво, а не откриване на формула, защото преди всичко времето играе роля, защото става дума за теб да станеш друг и да изкачиш трудна планина. Новото същество, което е отделена от разпокъсаността на нещата цялост, не ти е наложено като отговор на ребус, а като стихване на вътрешните спорове и изцеряване на раните. И ти ще познаеш властта му само когато вече се е самоосъществило. Ето защо винаги съм почитал бавността и мълчанието като отдавна забравени богове за човека.