Цитадела (1 част)

LXXII

Моят баща казваше:

„Трябва да творим. Ако ти притежаваш подобна власт, не се грижи да организираш. Ще се народят сто хиляди служители, които ще служат на твоето творение, като плъзнат по него като червеи по месо. Ако основаваш своя религия, не се грижи за догмата. Ще се народят сто хиляди тълкуватели, които ще се заемат да я изградят. Да твориш значи да създаваш битието и всяко съзидание е неизразимо. Ако някоя вечер сляза от кораба в оня градски квартал, който е помия, стичаща се към морето, не е моя работа да изнамирам помията, сметището и службите по чистота. Аз донасям любовта към излъскания праг и покрай тази любов се раждат миячите на тротоари, полицейските заповеди и събирачите на смет. Не създавай и свят, където, чрез магията на твоите заповеди, трудът вместо да затъпява, извисява човека, където културата се ражда от труда, а не от свободното време. Ти не вървиш срещу тежестта на нещата. Тъкмо тежестта на нещата трябва да се промени. Това действие е поема, оформяне на глината от скулптора или химн. И ако ти пееш твърде гръмко химна за благородния труд, който е смисъл на съществуването, против химна на свободното време, който приравнява труда към тегоба и раздробява човешкия живот на робски труд и празно свободно време, не се грижи за основанията, за логиката и за особените заповеди. Ще дойдат тълкувателите да обяснят защо твоето лице е хубаво и как то трябва да се конструира. Те ще клонят в тази посока и ще съумеят добре да се аргументират, за да ти докажат, че тя е единствената. И тази склонност ще направи така, че твоите заповеди да те завършат и твоята истина да пребъде.

Защото единствено важна е склонността, посоката и стремежът към нещо. Сила на прилива и отлива е тази, която малко по малко, без ума на логиците, подкопава дигата и основава по-надалеч империята на морето. Казвам ти го: всеки силен образ се осъществява. Не се занимавай най-напред с изчисления, с текстове на закони и с изобретения. Не създавай бъдещ град, защото този, който ще се роди, не би могъл да прилича на него. Създай любовта към кулите, извисяващи се над пясъците. И робите на робите на твоите архитекти ще открият как да осъществят пренасянето на камъните. Както водата, понеже се стреми към ниското, открива как да измами бдителността на резервоарите.“

„Ето защо, обясняваше баща ми, съзиданието остава невидимо, както любовта, която в разпокъсаността на нещата възхвалява едно имение. Безрезултатно е да удряш или да доказваш. Защото ти настръхваш от удивление срещу този, който те удивлява и на всяко доказателство противопоставяш друго, още по-хубаво. И как би доказал имението? Ако го досегнеш, за да говориш за него, то вече е само едно съчетание. Ако за да обясниш сянката и мълчанието на храма, посегнеш на храма и разпоиш камъните му, твоето дело е безполезно, защото едва посегнал, вече има само разхвърляни камъни, но не и мълчание.

Но аз ще те хвана за ръка и заедно ще тръгнем по пътя. И както си вървим, ще сме изкачили хълма. Там ще ти поговоря с най-обикновен глас и ще ти кажа очевидни неща, за които ще повярваш, че сам си ги мислил. Защото излиза, че избраният от мен хълм създава точно този порядък, а не друг. Великият образ съвсем не се възприема като образ. Той просто е. Или по-точно ти намираш себе си в него. И как би в могъл да воюваш срещу него? Ако те настаня в една къща, ти просто живееш в къщата и от тази отправна точка съдиш за нещата. Ако те настаня в ъгъла, откъдето жената е по-хубава и вдъхва любов, ти просто изпитваш любов. Как би отказал тази любов в името на произвола, който те задържа тук в този момент, а не в някой друг? Налага се все някъде да бъдеш! И моето творение е само избор на деня и часа, който не се оспорва, а просто е. А ти се надсмиваш над тази неограничена власт. Чувал ли си оня, който е обвързан от любовта, да бяга от любовта, протестирайки, че тази среща е била случайност и че жената, която разкъсва сърцето му, би могла да е мъртва, да не се е родила или да се намира по същото време на друго място? Аз създадох любовта ти, като избрах мястото и часа — и независимо от това дали подозираш или не моето действие, това не ти помага да се защитиш и ето те мой пленник.

Ако пожелая да създам у теб планинеца, поел нощем към звездния хребет, аз създавам образа, чрез който за теб става очевидно, че само това мляко от звезди по хребета ще утоли жаждата ти. И за теб аз щях да съм случайност, помогнала ти да откриеш в себе си тази потребност, тъй като тази потребност идва от тебе, както породеното от поемата чувство. И независимо от това дали подозираш или не моето действие, на какво основание това ще ти попречи да вървиш? Ако си открехнал вратата и си видял в мрака блещукащия диамант, желанието ти да го сграбчиш би ли намаляло от това, че той е плод на една открехната врата, която би могла да те отведе на друго място?

Ако те сложа в леглото с напитка от сън, тази напитка е истинска, както и сънят. Да твориш значи да поставиш другия там, откъдето ще види света такъв, какъвто желаеш, а не да му предлагаш един нов свят.

Ако открия за теб един свят и те оставя на място, за да ти го покажа, ти не го виждаш. И имаш право. Защото от твоята гледна точка той е измамен и ти с право защитаваш своята истина. Така аз съм безрезултатен, когато се показвам цветист, блестящ или парадоксален, защото цветисто, блестящо или парадоксално е само онова, което, гледано от една гледна точка, все пак е било създадено, за да бъде видяно от някой друг. Ти ми се възхищаваш, но аз не съм творец, аз съм жонгльор, фокусник и лъже поет.

Но ако в моя ход, който не е нито истински, нито лъжлив — няма стъпки, които да можеш да отречеш, защото те просто са, — аз те увлека там, откъдето истината е нова, тогава ти не ме възприемаш като творец и аз не съм за теб нито цветист, нито блестящ, нито парадоксален, стъпките са били прости и са се следвали една подир друга и аз не съм причина да се критикува това, че погледнато оттук, обширното пространство извисява сърцето ти, или че жената е по-хубава, понеже е вярно, че погледната оттук, тази жена е по-вълнуваща, както пространството е по-обширно. Моето действие обсебва и не се вписва в следите, в отраженията и в знаците и тъй като не ги намираш, ти не можеш да воюваш срещу мен. Само тогава аз съм творец и истински поет. Защото творецът или поетът е не този, който открива или доказва, а този, който помага да се осъществим.

И ако творим, винаги става дума да приемем в себе си противоречията. Защото нищо не е нито светло, нито мрачно, нито свързано, нито несвързано, нито просто, нито сложно извън човека. Всичко просто е. И когато искаш да се справиш с това объркано положение с непохватния си език и да промислиш бъдещото си действие, тогава не можеш да схванеш нищо, което да не е противоречиво за тебе. Ала аз идвам с моята власт, която няма за цел нищо да ти доказва според твоя език, понеже противоречията, които те разкъсват, са омагьосан кръг. Нито да ти посочва фалша на твоя език, защото той не е фалшив, а негоден. А просто да те заведе на разходка, където стъпките следват една подир друга, да те сложи да седнеш навръх планината, откъдето са разрешени вътрешните ти спорове и да те остави сам да си създадеш своя истина.“