Цитадела (1 част)

XV

Войната е трудно нещо, когато вече не е естествена наклонност, нито израз на желание. Моите генерали, в непоклатимата си глупост, изучаваха ловки тактики, спореха и търсеха съвършеното решение, преди да предприемат действия, понеже не бяха осенени от Бога, а само честни и работливи. Тъй че се проваляха. И аз ги събрах, за да ги наставлявам:

— Вие не ще победите, защото търсите съвършенството. Но то е музеен експонат. Вие запрещавате грешките и изчаквате да узнаете дали жестът, който бихте се осмелили да направите, е безспорно резултатен, за да действате. Но къде сте прочели доказателство относно бъдещето? Тъй както бихте възпрепятствали по вашите земи появата на художници, скулптори и на всеки плодовит изобретател, така ще възпрепятствате и победата. Аз вече ви казах: кулата, градът или империята растат като дървото. Те са прояви на живота, понеже за да се появят, е необходим човекът. А човекът мисли, че прави изчисления. Мисли, че разумът управлява издигането на тези камъни, когато възнасянето на тези камъни е породено преди всичко от неговия копнеж. И градът се съдържа в него, в образа, който той носи в сърцето си, както дървото се съдържа в семчицата. А изчисленията само обличат в цифри неговото желание. И го онагледяват. Защото вие не разкривате същината на дървото, ако покажете водата, която е пило, минералните сокове, които е почерпило, и слънцето, което му е вляло силата си. Не разкривате и същината на града, казвайки: „Ето защо този свод не пада… ето изчисленията на архитектите…“ Понеже щом градът трябва да се създаде, винаги ще се намерят хора, които изчисляват правилно. Но те са само обслужващи. И ако избутате такъв човек отпред, мислейки, че градовете произлизат от ръцете му, никакъв град не ще се появи сред пясъците. Той знае как се раждат градовете, но въобще не знае защо. А невежият завоевател — хвърлете го с народа му върху суровата земя и камънака и се върнете по-късно да видите как блести на слънцето градът с тридесетте купола… И куполите ще се извисяват право нагоре като клоните на кедъра. Защото желанието на завоевателя ще се е въплътило в град с куполи и той ще е намерил като средство, като посока и път всички изчислители, които е пожелал.

— Така ще изгубите войната — казвах им, — защото нищо не желаете. И никакъв наклон не ви примамва. Вие не обединявате усилията си, а се унищожавате взаимно чрез разнородните си решения. Вижте как тежи камъкът. Той се търкаля към дъното на урвата. Той е обединеното усилие на всички прашинки, от които е съставен, и всички те натежават в една и съща посока. Вижте водата във водохранилището. Тя упражнява натиск върху стените и чака благоприятен случай. Защото идва ден, когато благоприятният случай настъпва. И водата неуморно натежава ден и нощ. Привидно е в покой, но при все това е жива. Защото при най-малкото пропукване потегля на път, криволичи, среща препятствие, заобикаля го, ако е възможно и ако пътят е без изход, замира наглед, до новото пропукване, което ще отвори нов път. Тя въобще не пропуска новия благоприятен случай. И по неразгадаеми пътища, които никой не би могъл да изчисли, един обикновен натиск би изпразнил водохранилището с вашите запаси.

Вашата войска прилича на море, което сякаш не натежава върху дигата си. Вие сте тесто без мая. Земя без семена. Тълпа без копнежи. Вие разпореждате, вместо да предвождате. Не сте нищо друго, освен глупави свидетели. А мрачните сили, които оказват натиск върху стените на империята, ще минат и без чиновници, за да ви удавят в приливите си. След което вашите историци, по-глупави и от вас, ще обяснят причините за бедствието, ще нарекат мъдрост, пресмятане и наука на противника средствата на неговата сполука. Но аз твърдя, че не съществува нито мъдрост, нито пресмятане, нито наука у водата, когато тя подкопава дигите и поглъща градовете на хората.

Аз ще извая бъдещето като твореца, който изтръгва творбата си от мрамора чрез ударите на длетото си. И една по една падат люспите, които скриваха божествения образ. А другите ще кажат: „Този мрамор съдържаше в себе си този бог. Той го намери. И жестът му беше средство за това.“ Но аз твърдя, че той въобще не е пресмятал, а е дялал камъка. Усмивката на лицето не представлява смесица от пот, искри, удари с длето и мрамор. Усмивката не е сътворена от камъка, а от твореца. Избави човека и той ще стане творец.

С непоклатимата си глупост моите генерали се събраха: „Трябва да разберем, казваха си те, защо нашите хора се разединяват и се мразят.“ И ги призоваваха да се явят пред тях. Изслушваха и едните, и другите, мъчейки се да примирят тезите им и да установят правдата, да върнат на единия дължимото и да отнемат от другия незаконно присвоеното. И ако те се мразеха, водени от ревност, генералите се опитваха да определят кой е крив и кой е прав. И скоро вече не разбираха, абсолютно нищо — дотолкова проблемите бяха заплетени, дотолкова едно и също деяние показваше различни лица в зависимост от това в каква светлина ще го видиш — ту благородно, ту низко, едновременно жестоко и великодушно. И се съвещаваха по цели нощи. И тъй като вече не спяха, глупостта им прогресираше. Тогава дойдоха при мен: „Има само един изход, заявиха те, от тази бъркотия. И той е еврейският потоп!“

Но аз си спомних за баща ми: „Когато плесента обхваща житото, търси я извън житото, премести го от хамбара. Когато хората се мразят, не слушай глупавото изложение на причините, които изтъкват за омразата си. Защото освен изложените те имат още много други, за които не са и помислили. Имат и също толкова, за да се обичат. И също толкова, за да живеят в безразличие. И аз, който никога не отдавам значение на думите, знаейки, че онова, което носят, е труден за разчитане знак, както и камъните на постройката не показват нито сянката, нито мълчанието, както съставните части на дървото въобще не обясняват същността му — защо да се задълбочавам в естеството на омразата им? Те я градят като храм със същите камъни, които биха им послужили да съградят любовта.“

Тъй че просто бях свидетел на тази омраза, която те обличаха в злостните си доводи, и не вярвах, че ще ги изцеря от нея, въздавайки безплодна справедливост. Тя само би затвърдила доводите им и би послужила за основание на грешките или предимствата им. За ненавистта на тези, които бих признал за виновни, и за надменността на другите, на които бих дал право. И така бих издълбал пропастта. Но си спомнях за мъдростта на баща ми.

Случи се така, че след завладяването на нови територии, тъй като бяха все още несигурни, той бе поставил там генерали, за да подкрепят губернаторите. Но странниците, които постоянно пътуваха между тези нови провинции и столицата, идваха да предупредят баща ми:

— В тази провинция — казваха му те — генералът оскърби губернатора. Вече не си говорят.

Дохождаше друг от друга провинция:

— Господарю, губернаторът възненавидя генерала.

После от другаде идеше трети:

— Господарю, хората там молят да станете арбитър в решаването на труден спор. Генералът и губернаторът се съдят.

И баща ми първо изслуша причините за разприте. А тези причини всеки път бяха очевидни. Всеки, който би понесъл подобни оскърбления, би решил да си отмъсти за тях. Ставаше дума все за срамни предателства и непримирими спорове. И за похищения и обиди. И всеки път, съвсем очевидно, трябваше да има един, който има право, и друг, който греши. Но това многоглаголствуване уморяваше баща ми.

— Имам по-важни дела — рече ми той — от това да разследвам глупавите им караници. Те се роят от единия до другия край на територията, всеки път различни и все пак си приличат. По силата на какво чудо всеки път съм избирал губернатори и генерали, които не могат да се понасят?

Когато животните в един обор измират едно след друго, не се заемай в тях да търсиш причината за злото. Заеми се с обора и го изгори.

И тогава той извика пратеник:

— Очевидно зле съм разграничил техните пълномощия. Те не знаят кой от двамата има предимство пред другия на угощенията. И се дебнат злобно. И се движат и двамата редом до момента на сядането. Тогава по-наглият изпреварва, за да заеме мястото, или по-хитрият. Другият го намразва. И се заклева следващия път да не е толкова глупав и да ускори крачка, за да седне пръв. И ето че после, естествено, те си задигат жените, грабят стадата си или се ругаят. И това са само празни приказки, но те страдат от тях, понеже им вярват. Но аз не искам да слушам врявата, която вдигат.

Ти искаш да се обичат? Не им хвърляй зърното на властта, за да го делят. Но нека единият да служи на другия. А другият да служи на империята. Тогава ще се обичат за това, че се поддържат един друг и градят заедно.

И тъй, той ги наказа жестоко за празната врява на разприте им: „Империята, говореше им той, няма полза от вашите скандали. Един генерал, съвсем очевидно, трябва да се подчинява на губернатора. Ще накажа последния за това, че се е показал неспособен да командва. И другия — че се е оказал неспособен да се подчинява. И ви съветвам да замълчите.“

И от единия до другия край на територията хората се помириха. Откраднатите камили бяха върнати. Неверните съпруги бяха прибрани обратно или изпъдени. Обидите бяха изкупени. И оня, който се подчиняваше, се чувствуваше поласкан от похвалите на началника си. В душата му се отприщваха потоци от радост. А командуващият беше щастлив да покаже силата си, като окаже чест на подчинения си. И му правеше път в дните на угощения, за да седне пръв.

— Причината не беше в това, че бяха глупави — казваше баща ми. — А във факта, че думите в езика не пренасят нищо, което да е достойно за внимание. Научи се да слушаш не вятъра на думите, нито доводите, които им дават възможност да грешат. Научи се да гледаш по-надалече. Защото омразата им въобще не беше абсурдна. Ако никой камък не е на мястото си, не съществува храм. Ако пък всеки камък тежи на мястото си и служи на храма, съществено е само мълчанието, породено от тях, и избликналата в него молитва. Да си чувал някой някога да говори за камъни?

Ето защо не обръщах внимание на проблемите на моите генерали, дошли с молба да подиря в делата на хората причините за раздорите им, за да въдворя ред, въздавайки справедливост. Но в мълчанието на моята обич прекосявах лагера и ги гледах как се мразят. После се оттеглях, за да отправя молитва към Бога.

„Господи, ето че се разединяват, понеже не са вече строители на империята. Погрешно е да мислим, че престават да градят, защото са разединени. Просветли ме каква кула да ги накарам да иззидат, която би им позволила да се заменят за нея в разнородните си стремежи. Която ще ги призове в цялото им величие и ще удовлетвори всеки един, подбуждайки го да вложи всичко от себе си. Наметалото ми е много късо и аз съм лош пастир, неспособен да ги приеме под крилото си. И те се мразят, понеже зъзнат от студ. А омразата винаги е неудовлетвореност. Всяка омраза има дълбок скрит смисъл, който взема връх над нея. Различните треви се мразят и се задушават една друга, но не и единното дърво, където всяка клонка израства от благоденствието на другите. Дай ми къс от твоята мантия да побера под нея моите воини и моите орачи, моите учени, моите съпрузи и съпруги, и даже плачещите деца…“