Цитадела (1 част)

XI

Те грешаха, но какво можех да сторя? Угасне ли вярата — значи Бог умира и се оказва непотребен. Изчерпи ли се пламенното усърдие — значи руши се самата империя, защото тя се крепи върху плам и усърдие. Не че сама по себе си е измама. Но ако аз наричам имение тази върволица маслинови дръвчета и колибата, в която намирам подслон, а онзи, който ги съзерцава, изпитва любов и ги слива в едно цяло в сърцето си, ако същият започне да вижда в тях само маслинови дръвчета измежду много други и сред тях загубена колиба, лишена от друг смисъл, освен да го подслонява в дъжда, кой би могъл да спаси имението от разпродаване и разпокъсване? Защото тази продажба не би променила нито колибата, нито маслиновите дръвчета.

Вижте господаря на именията — поел сам по пътищата в утринната роса, той не носи никое от своите богатства със себе си. Не се ползва от никаква тяхна облага. Сякаш не ги притежава, защото те не му служат в момента, стъпките му затъват в калта след дъжд като стъпките на каторжник, а с тоягата си разгръща мокрите тръни като най-празно бродещ скитник. От ниското сред изровения път той дори не обгръща с поглед имението си, а просто знае, че е негов владетел.

И все пак, ако го срещнеш и те погледне, си казваш: това е той и никой друг. Спокоен и самоуверен, той се осланя на фундаменталния залог, който не му служи в момента. Нищо не ползва, но и нищо не му липсва. Опира се на непоклатимата основа на пасищата, ечемичените ниви и палмовите горички, които му принадлежат. Нивите са в покой. Хамбарите още спят. Хората, които вършеят житото, още не са им отнели светлината. Но той ги побира всички в сърцето си. Тук крачи не кой да е, а господарят, разхождащ се бавно сред своите люцерни…

Сляп е оня, който гради представи за човека само от делата му, вярвайки, че само делото го показва такъв, какъвто е, или осезаемият опит, или пък ползваните облаги. Същественото за човека не е това, с което разполага в момента, защото моят владетел, тръгнал на разходка, разполага единствено с шепата класове, които би могъл да орони в дланите си, или с плода, който би могъл да откъсне. Оня, който ме следва във войната, е изпълнел със спомена за своята любима, която не може нито да види и докосне, нито да притисне в обятията си; тя дори не мисли за него, защото в този час на разсъмване, когато той вдишва простора и усеща привличането, което го тегли, любимата му даже не е жива за света. А сякаш отсъства и е мъртва. Заспала е. И все пак човекът е преизпълнен с усещането, че тя съществува, преизпълнен е с нежност, която спи спотаена, забравила за себе си като семената в хранилището; изпълнен е с благоухания, които не вдишва, и с ромон на водоскок — сърцето на неговия дом, — който не чува; преизпълнен е и с тежестта на една империя, която го прави различен от другите.

Или оня приятел, когото срещаш, носещ в себе си болното си дете. Боледуващо някъде далече. Треската не пари ръката му, в ушите му не кънти жалният детски плач. В този момент то не променя с нищо живота му. И все пак ще ти се стори смазан от тежестта на детето, което носи в сърцето си.

Така е и с оня, който идва от империята и не съумява да я обгърне с поглед, нито да използва запасите й, нито да извлече най-малка облага, но е извисен в сърцето си като владетеля на имението, бащата на болното дете или осенения от любовта, когато любимата е не само далечна, но и спяща. Само смисълът на нещата е съществен за човека.

Познавам го, разбира се — ковачът от моето село, който идва при мен и ми казва:

— Безразлично ми е всичко, което не ме засяга лично. Ако имам чай, захар, назобено магаре и жена ми е до мене, ако децата ми растат на години и на добродетел, тогава съм напълно щастлив и не искам нищо повече. Защо са тези страдания?

Щеше ли да е щастлив обаче, сам в света и в своя дом? Ако обитаваше със семейството си изгубена из пустинята шатра? Тъй че го карам да се поправи:

— Представи си, че вечер намираш приятели в другите шатри, че те имат какво да ти кажат и ти разправят новините от пустинята…

Понеже съм ви виждал, не го забравяйте. Виждал съм ви край нощните огньове, заети да печете овца или коза, и съм чувал бликащите ви гласове. И с бавни стъпки, в мълчанието на моята обич, съм се приближавал до вас. Говорехте, разбира се, за синовете си — кой пораснал, кой заболял, говорехте за дома си, но някак между другото. И се оживявахте само когато присядаше странникът, разпрегнал далечния си керван, и раздипляше пред вас чудесата отвъд — белите слонове на някой си принц и сватбата на принцесата на хиляди километри оттук, дето едва сте й чували името. Или за придвижването на неприятелите. Или пък разказваше за онази комета, за онази обида, онази любов или безстрашие пред смъртта, омраза към вас или голяма загриженост. Тогава се чувствувахте преизпълнени с необятност и свързани с толкова много неща, тогава придобиваше смисъл вашата обичана и ненавиждана шатра, застрашавана и закриляна. Тогава ставахте частица от чудодейна мрежа, преобразила ви в нещо по-просторно от вас самите.

Защото само езикът отключва у вас простора, който ви е потребен.

Спомням си какво се случи, когато баща ми затвори трите хиляди берберски изгнаници в лагер северно от града. Не искаше те да се смесват с нашите. Тъй като беше добър, той ги хранеше и ги снабдяваше с тъкани, чай и захар. Но не изискваше да се трудят като замяна за даровете на щедростта му. Така те нямаше защо повече да се тревожат за съществуването си и всеки би могъл да каже: „Безразлично ми е всичко, което не ме засяга лично. Ако имам чай, захар, назобено магаре и жена ми е до мене, ако децата ми растат на години и на добродетел, тогава съм напълно щастлив и не искам нищо повече…“

Но кой ли би могъл да помисли, че са щастливи? Посещавахме ги понякога, когато баща ми искаше да ме поучи.

— Виж — казваше той, — те се превръщат в добитък и се отдават бавно на тлен… не в плътта, а в сърцето си.

Понеже за тях всичко губеше смисъл. Даже да не залагаш богатството си на зарове, добре е все пак в мечтите ти заровете да означават стада, имения, пръчки злато, диаманти, които не притежаваш. Които са от друг свят. Но идва часът, когато заровете вече не могат да означават нищо. И самата игра става невъзможна.

И ето че нашите храненици вече нямаха какво да си кажат. Бяха изчерпали семейните си истории, които до една си приличаха. Бяха изчерпали разказите си за своята шатра, тъй като всички шатри бяха еднакви. Бяха престанали да се страхуват, да се надяват и да създават. Все още си служеха с езика за елементарни цели. „Подай ми чайника си“, можеше да каже единият, „Къде е синът ми?“, можеше да попита другият. Какви желания би могло да има човечество, изтегнато на постелката под яслата си? В името на какво би воювало? За хляба? Получаваха го. За свободата? Та в рамките на своята вселена те бяха безкрайно свободни. Дори удавени в тази безмерна свобода, която изтръгваше същността на някои богаташи. Да побеждават враговете си? Но те вече нямаха врагове.

Баща ми каза:

— Можеш да дойдеш с камшик и да прекосиш лагера сам, шибайки ги в лицето — ти не ще предизвикаш у тях нищо повече, отколкото в кучешка глутница, когато с ръмжене отстъпва и би искала да хапе. Но никой не се жертвува за другите и така и не си ухапан. Тогава скръстваш ръце пред тях. И ги презираш.

Казваше също:

— Това тук са човешки останки. Но човекът в тях вече го няма. Те могат да те убият подло, откъм гърба, защото сбирщината се оказва опасна. Но не ще издържат твоя поглед.

Междувременно сред тях плъзнаха като болест раздорите. Нелепи раздори, които не ги разделяха на два лагера, а изправяха всички срещу всеки един, понеже той ги ограбваше, изяждайки своя пай от запасите. Дебнеха се едни други като кучета край копанята и ето че в името на своята справедливост извършиха убийства, защото справедливостта за тях значеше преди всичко равенство. И който се различаваше с каквото и да било, биваше смазан от мнозинството.

— Масата — заключи баща ми — мрази образа на човека, понеже масата е нееднородна, тегли едновременно във всички посоки и унищожава творческото усилие. Лошо е, разбира се, когато човекът смазва стадото. Но не търси там голямото робство: то се явява, когато стадото смазва човека.

И тъй, в името на неясни права, ножовете, които пронизваха вътрешности, всяка нощ наплодяваха трупове. Призори ги влачеха до границата на лагера, както се изхвърля смет, откъдето нашите гальоти ги товареха като служба по чистота. Спомних си думите на баща ми: „Ако искаш да ги превърнеш в братя, накарай ги да съградят кула. А поискаш ли да се намразят, хвърли им зърно.“

Забелязахме, че постепенно те губеха навика да говорят и словото не им служеше вече. Баща ми ме развеждаше сред отсъстващите сякаш лица, които ни гледаха, без да ни познаят, затъпели и празни. Издаваха само неясното ръмжене, с което се иска храна. Вегетираха, без да изпитват съжаления, желания, омраза или любов. И ето, че скоро престанаха дори да се мият и да изтребват паразитите си. Те се наплодиха. Тогава започнаха да се появяват шанкърът и язвите. И лагерът почна да трови въздуха. Баща ми се боеше от чума. И несъмнено размишляваше над човешката участ.

— Ще се реша да събудя архангела, който дреме задушен под тяхното бунище. Защото аз не изпитвам почит към тях, но през тях почитам Бога…