Цитадела (1 част)

V

Затова желая те да укрепят здраво подпорните греди на кораба. Човешки градеж. Защото корабът е обграден от сляпата природа, още неусвоена и могъща. И рискува да бъде премного спокоен оня, който забравя мощта на морето.

Те смятат за непоклатим сам по себе си дома, който им е предоставен — дотолкова очевидното наподобява реалното, щом веднъж се е проявило. Когато човек живее на кораб, престава да вижда морето. Или ако забелязва морето, то вече е само красив декор за кораба. Така е устроен разумът. Морето му се струва създадено, за да носи кораба.

Но разумът греши. Един скулптор им е показал чрез камъка определен образ. Но друг би им показал друг образ. Ти самият си наблюдавал същото при съзвездията: това тук е лебед. А някой би могъл да открие на същото място полегнала жена. Но той идва прекалено късно. Ние никога вече не ще се освободим от лебеда. Измисленият лебед ни е завладял.

Но ако по грешка го приемем за абсолют, вече не мислим да го опазим. Аз добре зная откъде ме застрашава безумецът. И илюзионистът. Оня, който моделира образи с ловкостта на пръстите си. Зрителите на играта му изгубват смисъла на своя дом. Затова заповядвам да го хванат и разчекнат. Не, разбира се, заради моите правници, които ми доказват, че е виновен. Той няма вина. Но няма и право, и затова аз не приемам да се счита за по-умен, по-справедлив от моите правници. Заблуждава се, като мисли, че е прав, защото той също предлага за абсолют новите си изображения — създадени от ръцете му, ефимерни и бляскави, но на тях им липсва тежестта, времето, древната верига на религиите. Неговият порядък още не е създаден. А моят беше. Затова осъждам илюзиониста и така спасявам от тлен моя народ.

Защото оня, който вече нехае и не знае, че обитава кораб, предварително е обречен на гибел и скоро ще види развихрянето на морските вълни, които ще отмият глупавите му игри.

Този образ на моята империя ми се яви, когато вече бяхме навлезли в открито море — аз самият и хора от моя народ, тръгнали на поклонение.

И тъй, те бяха затворени на борда на един презморски кораб. Понякога мълчаливо се разхождах сред тях. Наклякали около подноси с храна, кърмейки децата или хванати във въртележката на молитвената броеница, те бяха станали обитатели на кораба. Корабът се беше превърнал в дом.

Но ето че една нощ първичните стихии се надигнаха. И понеже отидох да ги навестя в мълчанието на моята обич, видях, че нищо не се бе променило. Те извайваха пръстените, предяха вълната и разговаряха тихо, изтъкавайки неуморно онази човешка общност, онази мрежа от връзки, която прави така, че ако един от тях после умре, той изтръгва по нещо от всекиго. Слушах разговорите им в мълчанието на моята обич, като пренебрегвах съдържанието на думите им, приказките им за чайници или болести, защото зная, че смисълът на нещата се крие не в предмета, а в порива. И оня, който се усмихваше с тежест, принасяше в дар себе си… и другия, който се отегчаваше, без да знае, че то е от страх или поради отсъствие на Бога. Така ги гледах в мълчанието на моята обич.

А междувременно тежкото рамо на морето, за което нищо не знаеха, проникваше в тях с тласъците си, бавни и ужасни. Случваше се на гребена на някоя вълна всичко да се потапя в някакво отсъствие. Тогава скелетът на кораба като че се разцепваше, сякаш се разпиляваше на части, и докато траеше това размиване на реалностите, те прекъсваха разговорите, молитвите, кърменето на децата или гравирането на чистото сребро. Но всеки път един-единствен трясък, силен като гръмотевица, преминаваше от край до край по дървото. Корабът пак пропадаше като че ли вдън самия себе си, натежал до счупване върху всичките си подпори, и това премазване изтръгваше от хората повръщане.

И те се притискаха един в друг като в пращящ обор под отвратителното люлеене на маслените лампи.

От страх да не изпаднат в паника, наредих да им кажат:

— Нека тези от вас, които обработват среброто, ми гравират кърчаг. Нека тези, които приготовляват ястията за другите, вложат повече старание. Нека здравите се погрижат за болните. Нека молещите се още повече се вдълбочат в молитвата…

А на оня, когото заварих пребледнял, облегнат на една греда и вслушан през дебело запушените с коноп дупки на кораба в забранения напев на морето, рекох:

— Върви в трюма да ми изброиш мъртвите овце. Случва се те да се задушат една друга от ужас.

Той отвърна:

— Бог омесва морето. Загубени сме. Чувам пукането на подпорните греди. Те въобще не трябва да напомнят за себе си, понеже са рамки и арматура. Както и каменните основи на земното кълбо, на което поверяваме домовете си и процесията на маслиновите дръвчета, и нежността на дългорунните стада, които бавно преживят привечер тревата на Бога. Хубаво е да си зает с маслиновите дръвчета, с овцете, с вечерята и любовта у дома. Но е лошо, когато самата рамка ни застрашава. Когато вече завършеното отново става суровина. Ето че тук онова, което трябва да мълчи, проговаря. Какво ще стане с нас, ако планините замълвят? Чувал съм това мълвене и вече не бих могъл да го забравя…

— Какво мълвене? — попитах го аз.

— Господарю, някога живеех в село, построено върху спокойния гръб на един хълм, здраво закрепено за земята и нейното небе — градено, за да е трайно, и наистина беше трайно. Чудесна патина блестеше по стубелите на нашите кладенци, по камъните на праговете ни, по извитите корита на чешмите ни. Но ето че една нощ нещо се пробуди в подземната ни каменна основа. Разбрахме, че под нозете ни земята отново оживява и започва да се гъне. Вече завършеното пак ставаше суровина. И ние се уплашихме. Уплашихме се не толкова за нас самите, колкото за плодовете на нашите усилия. Онова, за което се заменяхме, докато сме живи. Аз бях ваятел и се уплаших за големия сребърен съд, над който се трудех от две години. За който бях заменил две години бдение. Друг трепереше за килимите си от дълго влакнеста вълна, които с радост беше изтъкал. Всеки ден ги раздипляше на слънце. Беше горд, че е заменил част от съсухрената си плът за тази вълна, която изглеждаше дълбока. Трети се боеше за маслиновите дръвчета, които беше засадил. И аз твърдя, че никой от нас не се боеше от смъртта, а всички треперехме за дребни глупави предмети. Откривахме, че животът има смисъл само ако човек постепенно го заменя за нещо. Смъртта на градинаря с нищо не вреди на едно дърво. Но ако застрашиш дървото, два пъти умира градинарят. Сред нас имаше и един стар разказвач, който знаеше най-хубавите приказки на пустинята. И сам ги беше доукрасил. Той беше единственият, който ги знаеше, защото нямаше синове. И докато земята започваше да се изплъзва, той трепереше за осиротели приказки, които никога вече нямаше да бъдат изпети от някого. А земята продължаваше да оживява и да се гъне и огромен жълтеникав облак дим се заизвива и заспуска. Но какво от себе си може да замени човек, за да украси един движещ се облак, който бавно се обръща и поглъща всичко наоколо? Какво да съградиш върху това движение?

Под тежестта му къщите бавно се завъртаха и под напора на почти невидимо усукване гредите пукаха рязко като буре с чер барут. Или стените затреперваха, за да се срутят с трясък. А оцелелите от нас изгубваха своето значение, освен разказвача, който полудя и продължаваше да пее.

Къде ни отнасяш ти? Този кораб ще потъне ведно с плода на нашите усилия. Усещам, че отвън времето тече напусто. Усещам как времето тече. То не бива да тече така, осезаемо, а да ни отвежда към крепкостта, към зрелостта и старостта. То трябва постепенно да приема в себе си изделието. Но какво укрепва то отсега нататък, което да идва от нас и да пребъде?