Цитадела (1 част)

XXI

Разбира се, всички ние знаем, че разсъжденията въвеждат в заблуждение. Наблюдавах хора, които и най-ловките доводи, и най-неоспоримите доказателства не можеха да убедят. „Да, казваха те, имаш право. И все пак не мисля като теб…“ Хора от този тип минаваха за глупави. Но аз разбрах, че те съвсем не бяха глупави, а напротив, най-мъдрите. Те почитаха една истина, чийто смисъл думите не успяваха да пренесат.

Тъй като другите си въобразяват, че светът се съдържа в думите и че човешкото слово изразява вселената и звездите, щастието и залеза на слънцето, имението и любовта, архитектурата, болката и мълчанието… Но аз опознах човека, изправен пред планината, който имаше за задача да я преобърне лопата по лопата.

Мисля, че геометрите, когато са начертали крепостите, държат в ръцете си истината за своите крепости. И че те ще могат да бъдат издигнати съгласно чертежите им. Защото в крепостите се крие истина за геометри. Ала кой геометър осъзнава истинското им значение? Къде в чертежите им можете да прочетете, че крепостните стени съставляват дига? Кой ви дава възможност да откриете, че те наподобяват кората на кедъра, във вътрешността на която се изгражда живият град? Къде виждате, че крепостните стени са кора за пламенното усърдие и позволяват смяната на поколенията в лоното на Бога сред вечността на крепостта? Те виждат в тях камък, цимент и геометрия. Несъмнено крепостните стени са камък, цимент и геометрия. Но те са и подпорни греди на кораб, и подслон за отделните човешки съдби. Те не стават незначителни от това, че са така ограничени. Понеже това единствено цвете е открехнат прозорец към опознаването на пролетта. То е пролетта, приела образ на цвете. Нищо не струва за мен пролетта, ако не се е въплътила в цветя.

Може би наистина не е от значение любовта на жената, очакваща завръщането на съпруга си. Няма значение ръката, с която му маха на тръгване. Но е знак за нещо значимо. Не е толкова важна отделната светлинка, затрептяла във вътрешността на крепостта като фенер на кораб, ала все пак, ето един разцъфнал живот, на който не мога да претегля тежестта.

Крепостните стени му служат за обвивка. И този град е като ларва, защитена в пашкула си. И този прозорец: цвят на дървото. И зад този прозорец навярно едно бледо дете, което още пие мляко и не си знае молитвата, играе си и бърбори, ала ще стане утрешен завоевател и основател на нови градове, които ще укрепи с крепостни стени. И ето семчицата на дървото. По-значително, по-незначително — как бих могъл да зная? И този въпрос за мен е безсмислен — защото, вече го казах, не трябва да делиш дървото на части, за да го опознаеш.

Ала кой геометър знае тези неща? Той вярва, че разбира от крепости, тъй като ги строи. Вярва, че те изцяло се побират в неговата геометрия, защото му стига да я наложи на цимента и на камъка, за да се укрепи градът. Но има нещо друго, което доминира над тях и ако пожелаех да покажа какво наистина е крепостна стена, бих ви събрал край себе си и година след година бихте се научили да ги откривате, без никога да довършите тази работа, понеже няма дума, съдържаща ги в същината им. Аз показвам само знаци за тях, както и геометрията е техен знак, но така също и ръцете на съпруга, обгърнали бременната съпруга, натежала от един свят, който те закрилят.

Както и оня, дошъл с оскъдните си думи да покаже на някой друг, че греши, като тъгува — къде сте видели другият да се промени? Или че греши, като ревнува, греши, като обича? И къде сте видели другият да се излекува от любовта? Думите се стремят да се слеят с естеството и да го отнесат. Така аз изрекох „планина“ и отнасям планината в себе си с нейните хиени и чакали, с нейните урви, преизпълнени с мълчание, с извисяването й към звездите чак до брулените от ветровете хребети… ала това е само дума, която трябва да запълним. И когато изричам „крепост“, също трябва да запълним думата. Геометрите прибавят нещо към нея, както поетите и завоевателите, и бледото дете, и майката, която благодарение на крепостта може да се заеме с раздухването на жарта, за да стопли млякото за вечеря, без някое клане да я отвлече от работата. И ако ми е възможно да разсъждавам върху геометрията на крепостта, как бих разсъждавал за самата крепост, която моят език не успява да обхване? Защото което за един знак е вярно, за друг е невярно.

За да ми покажат града, понякога ме водеха на върха на планина. „Погледни го, нашия град!“, ми казваха. И аз се възхищавах от разположението на улиците и от плана на крепостта. „Ето кошера, казвах си, в който отдъхват пчелите. По изгрев те се разпръсват из равнината да черпят от запасите й. Така хората отглеждат реколта и я прибират. И върволица от дребни магарета отнася към хамбарите, към пазарите и към хранилищата плода на дневния труд… Градът разпръсва хората си в утрото, после ги прибира в себе си с техните товари и запаси за зимата. Човекът е този, който произвежда и който потребява. Ще му помогна, като преди всичко проуча проблемите му и като управлявам мравуняка.“

Други пък, за да ми покажат града си, ме караха да премина реката и да го съзерцавам от отсрещния бряг. Тогава откривах къщите му, откроени на великолепието на здрача — някои по-високи, други по-ниски, едни малки, други големи и стрелата на минаретата, сграбчили като мачти дима от пурпурни облаци. Той се разстилаше пред очите ми подобно отплаваща флотилия. Този път истината за града не беше установен стил и истина на геометър, а щурмуване на сушата от човека сред мощния вятър на морската му експедиция. „Ето, казвах си, гордостта от завоеванието в ход. Начело на моите градове ще сложа капитани, защото човек черпи радостите си от творчеството и от могъщия вкус на приключението и победата.“ И това не беше нито по-вярно, нито по-невярно, а друго.

А трети, за да ме накарат да се полюбувам на града им, ме повличаха със себе си във вътрешността на крепостта и ме отвеждаха първо в храма. И влизах, завладян от мълчанието, сянката и прохладата. И потъвах в съзерцание. И моето съзерцание ми се струваше по-важно от храната или от завоеванието. Защото бях се хранил, за да живея, бях живял, за да завладея, и бях завладял, за да се върна, да съзерцавам и да усетя сърцето си по-просторно в почивката на своето мълчание. „Ето, казвах, истината за човека. Той съществува само с душата си. Начело на моя град ще сложа поети и духовници. И те ще направят така, че да се разтвори като цвят човешкото сърце.“ И това не беше нито по-вярно, нито по-невярно, а друго…

И сега, в мъдростта си, ако използвам думата „град“, аз не си служа с нея, за да умувам, а просто, за да определя всичко, с което той изпълва сърцето ми и което опитът ме е научил за него — и самотата ми по неговите улички, и поделения хляб в домовете, и славата му, откроена на фона на равнината, и стилът му, будещ възторг от върха на планината. И как бих използвал и думата за умуване, щом като това, което е вярно за един знак, е невярно за друг…