Цитадела (1 част)

XLIX

Важна е само крачката. Тя е трайна, а не целта, която е илюзия на пътника, когато крачи от хребет към хребет, като че ли достигнатата цел имаше смисъл. Също така няма напредък без приемане на това, което е. Откъдето ти постоянно тръгваш. Не вярвам в отдиха. Защото този тук, ако е разкъсван от някакъв конфликт, неуместно е от негова страна да търси нетраен и долнопробен покой в сляпото приемане на един от двата елемента на спора. Къде виждаш, че кедърът би спечелил, ако избягва вятъра? Вятърът го ломи, но му създава устои. Мъдър е оня, който би съумял да отдели доброто от злото. Ти търсиш смисъл в живота, когато смисълът е първо да станеш самия себе си, а не да придобиеш жалкия покой, който забравата на конфликтите влива. Ако се раздираш от някакво противоречие, остави го да избуи — значи пускаш корен и се преобразяваш. Благословено да е твоето терзание, което ти помага да се родиш от самия себе си; тъй като никоя истина не се доказва и не се постига в очевидното. А тези от тях, които ти се предлагат, са само удобно уреждане на спорните неща и приличат на сънотворни дроги.

Презирам онези, които се затъпяват сами, за да забравят, или се самоограничават, задушавайки някой от копнежите на сърцето си, за да живеят в покой. Знай, че всяко неразрешимо противоречие, всеки непреодолим конфликт те задължава да се извисиш, за да го попиеш. И във възлестите си корени ти поемаш безликата земя, нейните камъни и хумус, и изграждаш кедър в прослава на Бога. Единствена стигна до славата колоната на храма, която се роди от износването си срещу хората в течение на двадесет поколения. И ти, ако искаш да се извисиш, износвай се срещу своите конфликти: те водят първо към Бога. Това е единственият път, познат на света. И оттам идва това, че страданието те извисява, когато го приемеш.

Но има хилави дървета, на които пясъчният вятър не придава форма. Има слаби хора, които не могат да преодолеят себе си. Посредствено щастливи, те създават щастието си след като сами са умъртвили висшата част в себе си. Отсядат за цял живот в една странноприемница. Сами са се абортирали. И малко се интересувам от тях — какво правят, нито дали живеят. Те наричат „щастие“ това да клечат над нищетата на своите запаси. Лишават се от неприятели извън себе си и вътре в себе си. Гласът на Бога, който е неизразима потребност, търсачество и жажда — те отказват да го чуят. Не търсят слънцето, както го търсят дърветата в гъстата гора, които никога няма да го получат нито като запас, нито като резерв, защото сянката на другите задушава всяко дърво, но се устремяват към него в извисяването си, изваяни като славни и гладки колони, избликнали от земята и постигнали могъщество, следвайки своя бог. Бог не се достига, но се поставя като самоцел и човекът се гради в пространството като корона на дърво.

Затова ти е потребно да презираш мненията на множеството, понеже те връщат към теб самия и ти пречат да се извисиш. Те наричат „грешка“ обратното на истината, твоите вътрешни спорове им изглеждат прости и отхвърлят като неприемливи, защото били плодове на грешката, ферментите на твоето извисяване. Искат да си затворен в запасите си паразит, да грабиш самия себе си, да си завършен. И каква потребност би те тласнала тогава да търсиш Бога, да си съчиниш химн и се изкачваш още, за да подредиш под нозете си разбъркания планински пейзаж, или да спасиш слънцето в тебе, което не се стига веднъж завинаги, а е постоянен стремеж към светлината?

Остави ги да приказват. Съветите им тръгват от едно лесно сърце, което иска преди всичко ти да си щастлив. Те желаят да ти дадат твърде рано оня покой, който единствено смъртта предлага, когато твоите запаси най-сетне ще ти послужат. Понеже не са запаси за живота, а пчелен мед за зимата на вечността.

И ако ме попиташ: „Трябва ли да пробудя този тук или да го оставя да спи, за да е щастлив?“, аз ще ти отговоря, че не познавам нищо от щастието. Но ако има северно сияние, ще оставиш ли приятеля си да спи? Никой не трябва да спи, ако може да го познае. И несъмнено той обича съня си и се свива на кълбо в него: и все пак изтръгни го от щастието му и го хвърли навън, за да се самопостигне.