Цитадела (1 част)

XCVIII

Ако твоята любов няма никаква надежда да бъде приета, трябва да замълчиш. Тя може да тлее в теб, ако е мълчание. Защото любовта създава една посока в света и всяка посока те кара да израстваш, позволявайки ти да се приближаваш, да се отдалечаваш, да влизаш, да излизаш, да намираш, да губиш. Защото ти трябва да живееш. А няма живот, ако никой бог не създава за теб силови линии.

Ако любовта ти въобще не е приета и се превръща в напразно коленопреклонно молене сякаш на отплата за твоята вярност, и не е по силите на душата ти да замълчиш, тогава, има ли лекар, лекувай се. Защото не трябва да се смесва любовта с поробването на сърцето. Любов, която моли, е красива, но умоляващата е лакейска.

Ако любовта ти се сблъсква с абсолюта на нещата като необходимостта да преодолееш непристъпните стени на манастир или изгнанието, тогава благодари на Бога, ако жената там те обича в отговор, въпреки че наглед е сляпа и глуха. Защото има на света една запалена за теб нощна лампа. И не е важно за мен, че ти не можеш да си послужиш с нея. Тъй като оня, който умира в пустинята, е богат с една далечна къща, макар че умира.

Защото ако аз изграждам възвишени души и избера най-съвършената, за да я зазидам в мълчание, струва ти се, че никой не получава нищо от нея. И все пак, ето че тя придава благородство на цялата империя. Който мине отдалеч, пада ничком. И се раждат знаменията и чудесата.

Тъй че, ако съществува любов към теб, макар и безполезна, и в отговор любов от твоя страна, ти ще крачиш в светлина. Защото велика е молитвата, на която единствен отговор е мълчанието, ако се окаже, че съществува бог.

И ако любовта ти е приета и за теб се разтварят обятия, тогава моли се на Бог да спаси тази любов от тлен, защото ме е страх за препълнените догоре сърца.