Да се влюбиш в негодник

Глава 13

Джереми беше толкова побеснял, че едва се сдържаше. Бе необичайно за него да е ядосан на жена, но тази го изнудваше! По дяволите, това би накарало и светец да се вбеси.

Изненада се, че тя прибягна до това, но би трябвало да го очаква. Тя беше умна, все пак. Не би предположил това за всеки, дошъл от бедняшките квартали, но тя го доказа в нощта на грабежа, когато ги измъкна от неприятната, дори донякъде опасна, ситуация.

Припомняйки си, че й е длъжник за това, гневът му понамаля, но само малко.

Това беше абсурдно. Той знаеше как да се справя с жените. Къде се беше изпарил прочутия му финес точно с нея? Трябваше да гледа откъм добрата страна. Сега, когато щеше да живее под покрива му, той не се съмняваше, че накрая ще я вкара в леглото си.

Не му липсваше увереност, що се отнасяше до жените. А тази беше уникална, очарователна в момчешките си дрехи, удивителна с височината си, невероятно завладяваща с тези големи виолетови очи и ни най-малко не се поддаваше на прелестите му — все още.

Въпреки това, тя беше привлечена от него. Дяволски добре знаеше кога една жена го харесва. Но тя не даваше никакви признаци това да е от значение. „Не ме докосвай, дори не се доближавай до мен.“ беше едва доловимото послание, което му отправи. Беше ли това отчасти причината за гнева му? Отново нещо ново за него. Не, просто не му се нравеше да бъде изнудван и то от жена, с която би искал да се люби. По дяволите!

Той въздъхна. Звукът я изтръгна от замисленото й състояние и тя го информира:

— Ще приема работата на прислужница.

— Много жалко. Би било забавно да наблюдавам как оплескваш всичко като портиер.

Тя го изгледа свирепо. Той повдигна едната си вежда.

— Не си съгласна? И между другото, не гледай намръщено работодателя си! От теб се иска само да казваш „Да, сър.“, „Не, сър.“, „Много добре, сър.“ с усмивка или най-малкото без да показваш чувствата си. Когато ми станеш любовница, може да ми се мръщиш колкото си искаш.

Тя понечи да му се сопне, но вместо това му обърна гръб. Позата й беше вдървена, изпълнена с възмущение и гняв.

— Броиш до десет, нали? — каза сухо Джереми.

Тя се обърна отново към него, усмихна се нервно и процеди през зъби:

— Да, сър.

Той избухна в смях. Просто не можа да се сдържи. Това окончателно прогони гнева му, поне засега. Явно щеше да се окаже доста забавно да проследи опитите й за самоусъвършенстване. Предполагаше, че може да допусне да го изнудват, ако в крайна сметка изнудвачът му станеше любовница.

Все още ухилен, той каза:

— Нека те настаним тогава. Ще започнем ли с името ти?

Тя се отпусна достатъчно, за да отговори:

— Дани.

— Не, имах предвид истинското ти име. Ако беше искрена, когато каза, че ще обърнеш нова страница, а ти беше, тогава не би ли искала да започнеш на чисто?

— Това е истинското ми име — отговори тя с леден глас.

— Наистина ли? Не е съкращение от Даниел или…?

— Това е единственото име, за коет’ имам спомен. Дори да са ми дали друго по рождение, няма как да го знам.

Джереми се почувства леко засрамен. Разбира се, един сирак можеше и да не знае истинското си име. А тя очевидно нямаше дори и фамилия. Какъв лош късмет, да живееш без фамилно име.

Той я попита колебливо:

— Би ли имала нещо против, ако те наричам Даниел?

— Да, бих. Аз ни съм Даниел. Приятелите ми ми викат Дани. След кат’ ти не си един от тях, мож’ да ми казваш Дан.

Тя беше възхитително забавна в упоритостта си да остане резервирана. Той предполагаше, че не би отстъпила и на инч. Навик, беше сигурен. Но допускаше, че й се е налагало да се държи отбранително там, където е израснала.

— Но ние ще бъдем приятели, скъпо момиче. Така че, мисля, ще трябва да свикна с Дани. Всъщност това е хубаво име, мелодично е.

— Преживей го, приятел… — отвърна кисело тя, но когато едната му вежда се повдигна, добави — … сър.

Той се ухили.

— Много добре. Да преминем на следващата тема тогава. Имаш ли някакви рокли в тази торба, която пазиш с цената на живота си?

Тя поклати глава.

— Само моя домашен любимец и дрехи за преобличане.

— Още панталони, предполагам?

— Разбира са, че панталони — каза тя кратко. — Бях момче цели 15 години.

— Мили Боже, наистина ли?

Тя се изчерви цялата.

— А осъзнаваш ли, че си избра работа, която изисква женски дрехи? Баща ми би се отнесъл с пренебрежение, що се отнася до това, но аз не съм баща си. Въпреки това, не изисквам униформа — увери я той. — Наистина. Това е ергенско жилище и като такова, очаквам служителите ми да се наслаждават на работата тук. Да не се притесняват дали якичките им са колосани достатъчно, намачкани ли са им полите или нещо подобно.

— Очаквах, че шъ нося рокля — каза тя хладно. — Споменах ли, че ня’ам пари?

— Спомена вече. — Той се ухили отново. — Не се притеснявай. Икономката ми ще ти помогне що се отнася до това, а също така ще те настани и инструктира. Хайде. Колкото и да ми е приятна компанията ти, предполагам, че вече е време да те оставя в нейните ръце.

Тя го последва, но спря, когато стигнаха до подножието на стълбите и го попита:

— Ще й кажеш ли, че ти си ме наел, така че да не може да ме уволни? Последния път, когато опитах да бъда прислужница, веднага щом се срещнах с икономката, ме уволниха. Тя не хареса начина, по който говорех и изглеждах.

— Мога да си представя — каза той сухо.

— Не, не мо’еш — изсумтя тя. — Никогиш не си съ опитвал да бъдеш прислужница.

— Е, не, предполагам, че не.

— Ня’а да ми съ смейш пак, Малори. Ня’а да го допусна. И туй стана в по-бедно домакинство, не като туй, в дяволски богатата част на града.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Значи и преди си опитвала да си изкарваш честно прехраната?

— Ама не ми дадоха никакъв шанс. Или ме уволняваха бързо или въобще не мъ вземаха. Не мога да чета, нъл знайш, а туй не ми дава голям избор за работа.

— Искаш ли да се научиш да четеш? — попита той с любопитство.

— Разбира се, че искам, но вече съм дяволски стара за училище.

— Никога не е късно да започнеш да учиш. Въпреки това, не е нужно да се притесняваш, че някой може да те уволни тук. Все пак не беше наета при нормални обстоятелства, нали?

Той беше изненадан, че тя всъщност изглеждаше засрамена при това напомняне. Нямаше да е лесно да се справи с нея. Мина му през ума, че ще върви по тънък лед. Да се защитава от всички и всичко й беше вродено. Толкова лесно се обиждаше, а и не умееше да се подчинява. Наперено гаменче, това беше тя. Съвсем нормално за някой, на който не му се е налагало да си има вземане даване с благородници преди — освен, за да ги ограби.

— Хайде! — предложи Джереми. — Г-жа Робъртсън вероятно е някъде в задната част на къщата. Ще я харесаш. Много мила жена е. Тя…

Той не можа да продължи, тъй като входната врата се отвори и братовчедка му Реджина влетя вътре. Реджи имаше лошия навик да не чука. Разбира се, тя живееше само през няколко къщи надолу по улицата и знаеше, че още не си е намерил иконом.

Тя се изненада от присъствието му в антрето.

— Боже мой, не очаквах да те намеря толкова бързо. Накъде си се запътил? Излизаш ли?

— Не, просто настанявам новия си служител.

Тогава тя погледна към Дани и й хвърли кратка усмивка, а на Джереми каза:

— Е, това решава въпроса.

Той повдигна въпросително вежда към нея.

— Смея ли да попитам, кой въпрос?

Реджи въздъхна.

— Дойдох, за да ти предложа един от портиерите си. Билингс се завърна от отпуск. Трябваше да го наемем отново, разбира се. Той е като част от семейството. Но новото момче, което го заместваше, също върши прекрасна работа. А аз не се нуждая от трима портиери, само от двама. Така че, се надявах ти да наемеш новото момче. Но не ти трябват двама, един ще ти е предостатъчен. И…

— За Бога, Реджи, изплюй камъчето.

Тя му отправи укорителен поглед.

— Щях да стигна дотам. Този приятел тук е прекалено млад, за да бъде иконом, така че е очевидно, че току-що си наел портиер. Което е перфектно…

Този път Дани я прекъсна.

— Наета съм за прислужница, госпожо. Реших, че работата като портиер, ще е прекалено лесна.

Реджи премигна насреща й и завъртя очи към Джереми.

— Много смешно. Разбирам защо си го наел. Той ще те забавлява непрекъснато с шеги като тази. Сега трябва да вървя. Имам да върша стотици неща днес. И не забравяй, че си поканен на вечеря.

— Поканен ли съм?

— Забравил си! — възкликна тя ужасена.

Той й се ухили.

— Не, бих казал, че ти си забравила. За пръв път чувам за това.

— Но Никълъс щеше да се отбие да… чудесно, предполагам, че е забравил. Е, както и да е. Сега вече знаеш, така че не закъснявай. Вуйчо Тони и Рос ще дойдат. И Дрю, Дерек и Келси — също. Поканих дори Пърси.

— Дрю е в града? — попита с изненада Джереми.

Тя кимна.

— Корабът му акостира тази сутрин. И след като баща ти и Джордж са на гости на вуйчо Джейсън в Хаверстън, предполагам, че Дрю ще е свободен като птичка. Все пак очаквам, че Джордж ще побърза да се върне в Лондон, веднага щом разбере, че брат й е тук.

— И мислиш да го развличаш през това време?

— Разбира се. Баща ти може още да мрази шуреите си, но ние останалите ги харесваме предостатъчно.

Джереми се подсмихна.

— Знаеш, че той не ги мрази. Просто… е, не ги харесва. Въпрос на принципи, нали знаеш?

— Да, точно както не харесва съпруга ми — нацупи се тя.

Джереми се засмя.

— Е, старият Ник се опита да го обеси.

— Както и братята на Джордж, но на кой ли му пука — изпухтя тя на път към изхода.

Джереми почти остана без дъх след тази кратка визита. Но Реджи си беше такава, вихрушка от бърборене. Хвърли поглед към Дани и забеляза, че тя също изглежда малко замаяна. Представи си как цялото това бръщолевене й се е сторило съвсем безсмислено.

Имайки предвид заключението, до което Реджи бе стигнала, и Пърси също, Джереми я попита с любопитство.

— Аз ли съм единственият, който вижда жената в теб?

Устните й се свиха с отвращение.

— Точно така. Заради панталоните е. Обикновено ми служат добре, но теб не те заблудиха въобще.

Той се приближи крачка напред, но трябваше да погледне само няколко инча надолу, за да срещне очите й.

— Не, бих казал, че е заради височината. По-висока си от повечето мъже. Това е рядкост.

Тя увеличи разстоянието помежду им отново, преди да каже:

— Сякаш мога да направя нещо за туй.

— Не ставай враждебна. Няма лошо да си висок. Въпреки че, като се замисля, г-жа Робъртсън вероятно ще се затрудни да ти намери дрехи по мярка. Ще се наложи да оправяш леглата, носейки своите…

Той прекъсна рязко тази мисъл. Беше пагубно за него да си я представя близо до легло.

— Туй сестра ти ли беше?

Безопасна тема, слава Богу.

— Не, братовчедка ми — Реджина Идън. Тя и съпругът й, Никълъс, имат градска къща по-надолу по улицата, въпреки че прекарват повечето време в Силвърли, неговото провинциално имение.

— Личи си, че сте роднини. Цялото ти семейство ли си приличате тъй?

— Не, повечето Малори са огромни и руси, като баща ми. Само някои сме се метнали на прапрабаба ми, включително и аз. Приличам толкова много на чичо си Тони, че повечето хора, като ни видят мислят, че той ми е баща.

— Май ти е забавно от туй.

— Ама то си е забавно.

— Бас ловя, че баща ти не мисли така.

Той се изкикоти.

— Разбира се, че не, но точно заради това е толкова забавно.