Да се влюбиш в негодник

Глава 24

Джереми откри Дани в салона да бърше праха на една от масите отново и отново, толкова замислена, че дори не го чу като влезе. Чудеше се дали мислите й са свързани с него и дали още му е бясна. Дали няма да му насини и другото око, ако я обърне към себе си и я целуне.

Вместо това се закашля, за да привлече вниманието й. Тя се обърна и го изгледа изненадана, сякаш въобще не очакваше да го види тук.

Въпросът й обясни защо.

— Жив ли си още?

Джереми се замисли над това за момент.

— Да умра от едно насинено око? Не, не мисля че това е възможно. Аз поне не съм чувал да се е случило с някого.

— Ня’ах предвид дет’ та ударих, и окото ти ни е синьо.

— Все още — поправи я весело и това пак я накара да се намръщи. Той се усмихна.

— Много добре, предавам се. Изплюй камъчето, момиче. Защо очакваше да съм мъртъв?

— Тоз гост дет’ дойде при теб… — тя почти шепнеше от притеснение. — Скрих са в кухнята, докат’ си тръгне. Изкара ми акъла. Имах чувството, че шъ ти прегризе гърлото без дори окото му да мигне. Не познавам много такива зловещи типове, но тоз’ имаше такъв вид, ако ма разбираш к’во говоря. И ти беше бесен.

Джереми избухна в смях и Дани отново се намръщи.

— К’во му е толкоз смешното? — попита го тя възмутена.

— Говориш за баща ми, скъпо момиче.

— Да бе, как ли не! — подигра му се тя. — К’ъв лъжец! Той изобщо не прилича на теб.

— Не, наистина, но ми е баща. Джеймс Малори, виконт Райдинг, четвъртият по ред от братята Малори, бивш женкар, бивш пир… няма значение, но сега е предан съпруг и баща на четири деца, и чакат следващото.

Тя най-накрая му повярва. Даже изпита съчувствие към него.

— Горкичкият. Не бих искала и моят баща да е такъв заплашителен.

Той се ухили.

— Всъщност не е чак такъв, наистина, е поне след като го опознаеш.

Тя му показа ясно какво мисли с едно „Хм“.

— Очевидно ни тъ е разкъсал на парчета, а аз си мислех, че няма търпение да го напра’и. Мно’о жалко, ако мъ питаш.

Гневът й се беше завърнал толкова бързо. Джереми се изкашля.

— Хайде да си побъбрим, Дани.

— Не, благодаря.

— Не се ли научи вече, че трябва да развличаш господаря си през цялото време.

— Няма начин, не и когато господарят ми е едно похотливо магаре и единственото, коет’ иска е да съ завре под полите ми.

— Дяволите да те вземат, Дани, трябва да направиш нещо с тази твоя откровеност, наистина трябва.

— Що?

— Защото…

Той млъкна изведнъж. Тя беше права. Това беше още едно от нещата, които я правеха уникална и той не искаше да я променя. А и точно сега целеше точно това — да е откровена с него — не да започне да го увърта. Повечето жени правеха така, ако им зададеш конкретни въпроси, а той вече си беше намислил няколко такива.

— Значи имаш братя и сестри, така ли?

Джереми се обнадежди. Тя не го беше изчакала да отговори на въпроса й, а любопитството й беше ясен знак, че се интересува от него повече, отколкото се опитваше да покаже.

— Всъщност имам двама братя близнаци и една сестра, — отвърна той, — всичките са още мънички.

— И защо не бяха на вечерята? Или по-точно защо баща ти го нямаше?

— Бяха при чичо Джейсън в провинцията. Той е главата на семейството и не идва много често в града, така че ако искаме да го видим, отиваме в семейното имение Хаверстън. Но децата не присъстват на такива събирания, така или иначе.

— Дори и когато се събира само семейството? — попита тя.

Джереми се ухили пак.

— Опитахме един-два пъти, но има много дребосъци в семейството. Когато ги съберем заедно, къщата се превръща в нещо като бойно поле.

Тя се усмихна за момент.

— Мисля, че знам за какво говориш. И аз съм попадала в такава ситуация.

— Така ли? Сигурно е имало доста деца в тази банда.

— Почти всички бяха деца и всичките също като мен сираци. Дагър ни осигуряваше покрив над главите и храна и ни учеше как да се оправяме сами.

— Имаш предвид, че ви учеше да крадете?

— И това също.

— Значи той е бил вашия главатар. Правилно ли схващам, че точно той те е изгонил?

Тя кимна рязко, обърна се и се зае с чистенето отново, доста енергично при това. Явно беше болезнена тема за нея. Беше твърде скоро след като я бяха отлъчили от бандата и тя не искаше да го обсъжда. Изненада се, че му каза толкова много, след като въобще не искаше да говори за това преди.

— Ела да седнеш, Дани — предложи той любезно. — Има още няколко неща, които искам да те питам. Нека да се настаним удобно.

Той й посочи дивана. Тя обърна поглед натам за момент и каза.

— Не е редно, не мислиш ли? Ти седни. Аз шъ си стоя тук.

— Това, което ще те питам е доста лично. Ще е по добре, ако си седнала при мен.

— Та да започнеш пак с номерата си? Знам та вече, господинчо. Откажи се.

— Никакъв шанс, любима.

Не беше нарочно, но погледът на Джереми стана толкова чувствен, че Дани ахна и бързо отмести поглед. Дори започна да си вее с пръчката за прах, очевидно несъзнаваща какво прави. Когато най-накрая забеляза изпъшка шумно.

От своя страна Джереми беше изправен пред сериозна дилема. Да се възползва ли от това, че толкова я беше възбудил или да продължи с плана си да я опознае по-добре. Въпреки че, не беше в природата му да пренебрегва инстинктите си, той се насили да избере второто. Просто искаше от нея повече от едно мимолетно удоволствие. А беше сигурен, че дори и да му се отдаде напълно сега, по-късно щеше да сметне, че се е възползвал от нея и щеше така да му се вбеси, че да напусне работа и да си тръгне.

Минута по-късно тя каза останала без дъх:

— Добре, ще седна тук, но ти си намери друго място.

Джереми се ухили широко. Това си беше напредък, голям при това. И като приближи дивана, тя седна на самия ръб, възможно най-далеч от него. Той въздъхна и отиде да седне на другия диван срещу нея.

— Това няма да трае много, нали? — попита тя с раздразнение, сега след като вече се беше съгласила. — Имам си работа за вършене.

— Би могло да продължи и по-дълго, но не вярвам. И не се тревожи за работата си, щом аз ти преча да си я вършиш. Ако не успееш да приключиш с всичко днес, ще поема вината.

— Какво искаш да знаеш тогава?

— Да започнем с възрастта ти.

— Нали вече ти казах.

— Да, не беше ли 15?

— Всъщност съм на десет, просто съм по-висока.

Джереми се засмя високо, но тя не изглеждаше развеселена, така че той бързо спря да се смее и каза.

— Значи си останала сирак на колко… две или три години?

— Предполагам, че някъде на четири-пет, може би дори на шест.

— Тоест, сега си някъде на двайсет-двайсет и една?

Тя кимна бързо, даже прекалено рязко. Все още не се беше отпуснала и той не се сещаше как да го постигне, след като точно неговото присъствие я изнервяше така. Надяваше се тя да се успокои и да забрави, че й се иска да е където и да е другаде, освен тук с него.

Той опита да смени подхода.

— Дагър ли беше този, който те научи да крадеш?

— Не, беши Луси. Тя беши тази, дето ме намери и ме заведе там.

Два пъти спомена „беши“ и това го подсети, че бе обещал да й помогне да говори правилно.

— „Беше“ вместо „беши“.

— Ъ?

— Каза думата грешно два пъти. Правилното…

Тя го прекъсна с възмущение.

— Знам, че не говоря достатъчно добре, за да съм прислужница в такава изискана къща. Госпожа Робъртсън се опитва да ми помогне, но тя лесно се разсейва и все се отплесва към нещо различно.

— Аз ще те науча.

Поради някаква причина думите му я накараха да се намръщи.

— Ще ме научиш? На какво?

Той се усмихна на вечната й подозрителност.

— На всичко, което поискаш, скъпо момиче, но в момента имах предвид начина ти на говорене. Знаеш, че това може да се поправи. И мен тря’аше да ма попра’ат. Не си изненадана? О, разбирам, не ми вярваш.

— И как говореше преди? Като мен? — попита тя сковано.

— Не съвсем, — ухили й се той, — но почти като теб.

Очевидно още не му вярваше, защото изсумтя насреща му:

— Да не са откраднали и теб като бебе и да са те отгледали крадци?

— Отгледан съм в една кръчма, Дани, и ако изпръхтиш пак така, ще седна при теб и ще ти запуша носа. Там работеше майка ми и аз останах, след като тя умря. Аз съм незаконнороден, не знаеше ли? — добави той весело.

— Не ма будалкаш, нали?

— Съвсем не. И да не си посмяла сега да кажеш „Ти?“

Тя се изчерви, но съвсем леко.

— Кога та е взел баща ти тогаз?

— Бях на 16, когато ме откри или по-скоро аз го открих. Той не знаеше за моето съществуване.

— Тогава откъде разбра, че е той?

— Защото майка ми беше толкова запленена, че не спираше да говори за него всеки божи ден и ми го беше описала много добре. Познах го в мига, в който го видях. Щеше да падне, разбира се, когато разбра, че съм му син.

— И той ти повярва, просто така?

Джереми се усмихна.

— Е, имаше момент на колебание, всъщност сериозно колебание, но не дали съм му роднина, а дали той ми е баща. Беше сигурен, че съм му роднина още като ме видя, не можеше да не забележи, че съм, едва ли не, копие на брат му Тони. Но след като му разказах за майка ми, той успя да си я спомни. Спомни си и времето, което са прекарали заедно.

— Да ни съ опитваш да ми кажеш, че не си се родил богаташ и не си живял като такъв, докато не си станал на 16?

— Точно така.

— Ама ти съ държиш кат’ проклет богаташ толкоз добре!

— Научих се впоследствие, скъпа моя. И това само доказва, че съм прав, нали?

— Че и аз мога да се науча да говоря като теб?

— Точно така.

— Аз и преди съм го правила — призна тя.

— Ъ?

Сега тя се засмя. Беше прекрасна гледка — Джереми, изгубил дар слово. Дани реши да не го държи в напрежение и добави.

— Да говоря като теб.

— Наистина?

— Понякога става съвсем естествено, но обикновено трябва да помисля преди това, а когато съм нервна или ядосана направо забравям и да опитвам. Било е толкова отдавна, когато съм говорила правилно, че сега просто ми звучи непознато.

— Да, вече знам, че си много стара.

Тя му се усмихна, но не каза нищо повече, което съвсем изостри любопитството му.

— Значи не си родена в бедните квартали?

Тя сви рамене.

— Не знам къде съм родена. Изгубих паметта си като малка. Както ти казах, Луси ме намери и ме заведе у дома при нея. Тя самата не беше на повече от 12 години. Трудно ми е да си спомня неща от толкова отдавна, но се сещам, че тя каза, че говоря много правилно и че няма да ме приемат, ако не започна да говоря като нея и ме научи — вероятно, както и ти сега го правиш — довърши Дани с усмивка.

— Къде беше, когато те е открила?

— В една уличка.

— Не помниш ли как си се озовала там?

— Разбира се, че помня. Госпожица Джейн ме заведе там. Обаче тя умря същия ден, когато Луси ме откри.

— Коя е госпожица Джейн? Майка ти?

— Тя каза, че не ми е майка, а бавачка. Тя беше с мен след кръвта. Мисля, че тя ме отведе оттам.

Джереми се наведе рязко напред и възкликна.

— Мили Боже, каква кръв?

Дани се намръщи.

— Тази част не я помня добре. И от преди това също нищо не помня. Имах дълбока рана отзад на главата. Луси каза, че ми е останал белег. Аз самата никога не съм го виждала.

— Значи изобщо не помниш родителите си?

— Не. Но имам сънища. Един от тях е за една много хубава лейди. Тя е толкова красиво облечена, като ангел. Казах на Луси за това и тя реши, че сънувам ангела, който ма пази, защото иначе трябвало отдавна да съм мъртва.

— Ме пази — поправи я той почти машинално. — Ангелът на теб ли приличаше?

Дани премигна.

— Откъде позна? Не казах на Луси за това. Но да — наистина приличаше на мен, поне в лицето. И косата й е почти бяла, като моята, но има много хубава прическа. И не е стара, въобще.

— Дани, това сигурно е майка ти.

Тя изръмжа.

— Да бе! Твърде красиво е облечена. Аз мисля, че е по-вероятно да е това, в което искам да се превърна.

Той размисли за момент и после призна.

— Може би, — усмихна й се, — и в никакъв случай не е невъзможно. Чудя се, как ли би изглеждала в коприна и със сложно фризирана прическа… Господи, няма значение. Мога да си те представя, как сигурно ще ме накараш да се влача по корем, да целувам краката ти и да ти обещая цялата вселена.

Тя избухна в див смях. Джереми отново затаи дъх. Виолетовите й очи искряха, като се засмееше. Цялото й лице засияваше и ставаше още по-красива. Той не вярваше, че това е възможно. Тя по начало си беше до болка красива.

— Изпадам в ужас, само като си го помисля, така че не разбирам защо се смееш? — настоя той с престорена строгост.

— Защото, когато решиш да се правиш на глупак, нямаш равен. Да ми целуваш краката, ха! Ще трябва ли да си събуя обувките преди това?

Той премигна и погледна надолу към краката й.

— Проклет да съм! Ти си още с ботушите! Да не би госпожа Робъртсън да е забравила за тази съществена част от гардероба ти? Трябва да носиш удобни домашни пантофи, скъпа моя. В края на краищата, работата ти го изисква. На крак си по цял ден. Сега, като се замисля, предпочитам да си по гръб по цял ден. Дали случайно не си размислила да си смениш работата?

— Проклета да съм, ако го направя!

Той повдигна вежда.

— И дори не си любопитна какво предлагам?

— Живяла съм сред момчета цели 15 години и самата съм са преструвала на мъж, тъй че много добре знам к’во си мислите — тя се изправи сковано, докато говореше и преди да изхвърчи от стаята, добави: — Ни го забра’яй, приятел, когат’ следващия път решиш да ма обиждаш.

— Чакай сега… Не исках…

Джереми се предаде. Тя беше изчезнала. Мътните да го вземат, как успя да обърка всичко само за един миг? Само допреди минута тя се смееше.

Той въздъхна, после усмивка пробяга по устните му. Разговорът им не завърши както искаше, но определено беше постигнал много. Накара я да се успокои в негово присъствие и я разсмя. Следващата стъпка бе да продължи да се шегува с нея, да я дразни, да я разсмива. Накрая… да започне да си краде целувки… Е, може би първо ще изчака да избледнее синината на бузата му. Не трябваше да забравя, че тя раздаваше юмруци, вместо шамари.