Да се влюбиш в негодник

Глава 47

Дани изчака още четири дни. Време достатъчно за да изчезне болката в гърлото. Не искаше нищо да й попречи да изпълни намеренията си. Изчака също и Джереми да отсъства от къщата за повече от няколко часа и точно тук на помощ й се притече Пърси. Той намина тази седмица и покани Джереми да идат заедно на няколко конни надбягвания, които се организираха извън Лондон. Всъщност, тя не си мислеше, че той ще се опита да я спре, но не смееше да рискува и затова не искаше той да научи, преди тя да е отишла далеч от тук.

Веднага щом Джереми тръгна за надбягването сутринта, Дани отиде в стаята си и си събра нещата. Не й отне много време. Зачуди се дали да не остави балната рокля, защото беше много обемиста и не й се щеше да я влачи из Лондон, но шивачката, позната на госпожа Робъртсън беше наблизо и накрая реши, че ще може да изкара малко монети, ако й я продаде. Можеше дори да получи няколко лири. Всяка монета щеше да й трябва, докато си намери нова работа.

Този път се надяваше да открие работа по-бързо. Вече имаше опит и говореше много по-правилно. Даже вече не бъркаше, когато беше нервна. Сигурно нямаше да бъде трудно да се наеме пак като прислужница, дори и в тази част на града. Не, така щеше да е много близо до Джереми. Там, където живееше средната класа, щеше да е по-добре, а и по-лесно можеше да си намери съпруг, може би дори някой по-издигнат? Със сигурност поне някой, който не е толкова високопоставен и няма да има проблем да се ожени за прислужница.

Щеше й се да остави бележка на Джереми. Не искаше да си тръгва, без да му обясни. Това бе новата й цел — веднага щом може да си го позволи, ще си намери учител и ще се научи да чете и пише. Сега обаче тя домъкна Клеър в стаята си и я помоли да напише съобщението вместо нея.

— Време е да си тръгвам вече — каза тя на приятелката си. — Ще прекарам няколко нощи в стария си дом, ако ме приемат, докато си търся друга работа. Или пък ще си наема жилище.

— Защо трябва да си тръгваш? — оплака се Клеър. — Тъкмо станахме добри приятелки.

— Това няма да се промени. Ще държим връзка. Може дори да идвам да те виждам отвреме-навреме. — Но Дани нямаше го направи. Не можеше да понесе риска да види Джереми отново, след като си е тръгнала. — Или по-добре ти да идваш да ме виждаш. Веднага ще ти пиша къде съм се настанила.

Клеър въздъхна, но после попита подозрително:

— Не си бременна, нали?

Дани поклати глава.

— Не, имах късмет досега. Но и това ще се превърне в проблем, ако остана. И въпреки че, не вярвам той да ми отнеме детето, ще ми е още по-трудно да си тръгна тогава.

— Защо въобще се налага да си ходиш?

— Защото се влюбих в този мъж, Клеър, и той ме изкушава да се откажа от всичките си мечти заради него.

— Той не знае, че ще си тръгнеш, нали?

— Разбира се, че не. Никак няма да му е трудно да ме разколебае. Много е добър в това да ме върти на шиш, докато стане на неговата. Затова недей да му казваш къде съм отишла. И все пак искам да му оставя бележка, ако не възразяваш.

— Разбира се.

— Напиши му, че съм му много благодарна, че направи живота ми по-добър и сега съм много по-уверена в себе си, че ще постигна всичко, което съм си поставила за цел.

Клеър повдигна вежда.

— Мислиш ли, че ще иска да чуе точно това? Или той не знае какви са целите ти?

— Права си. Това за целите го задраскай. Вместо това му напиши, че трябва да продължа живота си. И му кажи… — тя млъкна за момент, защото гърлото й се сви — кажи му, че не съжалявам, че съм била негова приятелка.

— А?

— Той ще разбере. Сега трябва да тръгвам. Нали ще се грижиш за животинките ми?

— Няма ли да ги вземеш с теб?

— Само Туич. Другите две и без туй не биваше да ми ги подарява. — Дани прегърна Клеър. — Ще ми липсваш. Всички много ще ми липсвате.

— По дяволите! Ще се разплача. Тръгвай, ако ще тръгваш и късмет!

Дани затича нагоре по стълбите за последен път. Джереми я беше предупредил да не я взима, но тя си искаше старата шапка. И щеше да си я вземе, колкото и да не му харесва. Нямаше да я носи. Щеше да изглежда глупаво с тези поли, но си беше нейна, а не искаше да оставя нищо свое след себе си.

Спря се в стаята му и я огледа още веднъж за последно. Докосна леглото, възглавницата му. Сълзите потекоха от очите й.

Не искаше да си тръгва. Беше го казала на Клеър, но това беше първия път, когато обличаше чувствата си към него в думи. Тя обичаше Джереми Малори. Не трябваше да го допуска. Мислеше, че ще си тръгне преди да се случи, но вече беше твърде късно. Искаше да изживее живота си с Джереми. Той би могъл да сбъдне всичките й мечти… ако поиска.

Мили Боже! Ами, ако иска? Как би могла да си тръгне, без да е разбрала дали е така?

Щеше да й се наложи да говори с него и да си признае всичко, и да рискува — от това най-много се страхуваше — той да успее да я разубеди да си тръгне. Не, сега вече тя беше решила окончателно. Но вътрешно щеше да я убие, ако опита и така усложни всичко още повече.

Дани продължи да се колебае и агонията на несигурността й направо щеше да я убие. Накрая искрицата надежда, че Джереми я обича и би могъл да наруши всички условности и да се ожени за нея, взе връх и тя успя да го дочака.

Сети се и да каже на Клеър да не пише нищо и й обясни защо.

— По-смела си, отколкото аз бих била при тези обстоятелства — каза Клеър. — Късмет, Дани!

Не й трябваше късмет. Искаше само надеждата й да се сбъдне.

Джереми се върна навреме за обяд. И Пърси беше с него. Те се смееха, докато влизаха през вратата и Дани веднага ги видя, защото стоеше пред вратата на салона. Не държеше торбата си в ръце. Беше я оставила на пода точно до вратата, за да може бързо да я грабне, ако се наложи.

Сигурно нещо в изражението й накара Джереми да спре да се смее и той веднага стана сериозен. Обърна се към Пърси и каза:

— Бягай в кухнята и им кажи, че сме гладни, старче. Аз ей-сега идвам — после се приближи към Дани и сложи ръка на бузата й. — Какво не е наред, любима?

Тя се отдръпна далеч от него и влезе в салона. Нямаше да е в състояние да му каже това, което си беше наумила, ако продължи да я докосва. Той я последва в стаята и пак посегна към нея, но тя го спря с ръка.

— Тръгвам си, Джереми.

— Но аз току-що се прибрах. Къде ще ходиш?

Тя усети, че е пил и явно затова не я разбра. Не, че беше пиян. Джереми не беше в състояние да се напие.

— Не излизам по работа. Тръгвам си от тук.

— Как ли пък не, по дяволите! Толкова скоро?

— Всъщност, не трябваше да оставам толкова дълго. Не ме разбирай погрешно, не съжалявам и за минута, прекарана тук с теб. Въобще не съжалявам и ще… ще ми липсваш много — тя замълча, защото усети как гърлото й се свива от мъка. — Но трябва да продължа живота си.

— Не го прави, Дани.

— Ами, дай ми тогава причина да остана. Да живея тук и да споделям само половината от живота ти не е това, което искам за себе си. Искам истинско семейство и деца, които да не са копелета. Нищо от това няма да получа тук, освен ако не се ожениш за мен.

Ето. Каза го и сложи сърцето си на масата.

А той нищо не отвърна.

Дори изражението на лицето му беше неразгадаемо като никога. И то когато очите му винаги са били толкова изразителни? Явно това беше неговия начин да й отговори. Нямаше да й обяснява пак, че женитбата не влиза в плановете му. Сигурно искаше да й спести унижението. Господи, каква глупачка беше да се улови за толкова малка надежда.

Не беше много сигурна как успя да си тръгне, без да избухне в сълзи още пред него. Но веднага, след като се озова навън, сълзите й потекоха и не спряха. Знаеше, че ще боли, но не беше предполагала колко трудно ще бъде да прекрачи тази врата със съзнанието, че никога повече няма да види Джереми Малори.