Да се влюбиш в негодник

Глава 49

— Не съм изненадан — каза Антъни, докато каретата криволичеше из уличките късно следобед на другия ден. — Видях, че има крехкото телосложение на благородничка.

Джеймс се сопна на брат си.

— Нищо такова не си видял!

— Позволи ми да не се съглася, старче. Само, защото ти нищо не си усетил, не означава, че някой с по-проницателен поглед не го е видял. Май вече ти трябват очила на тази възраст, а?

— Май на теб ти трябва едно хубаво сбиване при Найтън, като свършим с това.

Антъни се захили. Найтънс хол беше мястото, където ходеха да се боксират, за да освободят напрежението. И двамата братя бяха известни с това, че прекарваха доста време там, за да усъвършенстват уменията си в тази насока.

— Ще се радвам да се видим там съвсем скоро, — отвърна Антъни — но признай си. Вбесен си, само защото не можа да предвидиш всичко това.

— Е, как да предвидя, че Джейсън ще си спомни това отдавнашно събиране, преди 20 години, че и повече? Той я е видял само веднъж тогава, за Бога!

Антъни се засмя отново.

— Защото това го е човъркало от момента, в който я е видял и нищо не е можело да го отклони от въпроса, докато не се сети откъде я познава. Между другото, изобщо не съм изненадан, че пак е цъфнал в Лондон, само за да ти проглуши ушите по въпроса.

— Не бях аз целта му. Втурна се направо към къщата на Джереми, но момчето не беше вкъщи. Какъвто си е нетърпелив, веднага се е отправил към мен при това положение.

— Не ти завиждам. Не бих искал аз да обяснявам на сина си, че трябва да се откаже от такова превъзходно парче.

Джеймс изсумтя.

— Ти нямаш син. И да не си посмял да кажеш на моя такова нещо. Момчето вече е истински мъж. Той сам ще реши какво да прави и как да излезе от тази каша. Пък и само защото Джейсън е казал нещо? Да бе, как не!

Антъни се ухили.

— Напоследък имам дяволски добър късмет, че не ме тормози с неговите проповеди. Много добре знам, че ти няма да си отвориш проклетата уста и да ми кажеш.

— Разбира се, че щях да ти кажа. Да не искаш сам да го отнеса?

И те не успяха да открият Джереми вкъщи, но за разлика от Джейсън, Джеймс знаеше кого да попита къде е.

— Отиде да открие момичето — каза Арти на Джеймс. — Тя напусна кораба.

— Скарали ли са се?

— Не мисля. Тръгна да си търси нова работа. Така поне рече момичето от кухнята.

— И къде каза, че е отишла? — попита Джеймс меко.

— Нищо не съм казал. Обачи, момичето от кухнята му каза къде да я търси. Тя рече, че девойката щяла дъ иде вкъщи първо преди да почне да търси работа.

— Което значи, че е тръгнала накъде?

— Ня’а да кажа — изненада го Арти и каза упорито. — Освен, ако ни мъ вземете да ви пазя гърба.

— Разбира се. Не бих си и помислил друго. И така, накъде тръгна да я търси?

— В най-пропадналите квартали на града, както си мислите и вий. Най-бедните и с най-голямата измет.

— Мислил ли си да направиш сиропиталище, Дагър?

— Не — измърмори той. — А ти как си я предста’яш тая работа? К’во шъ стане, ако от идеята нищо ни излезе? Шъ им дадеш на тези младежи надежда за по-добър живот и после шъ им го вземиш, щот ня’а да мож’ да покрием разходите. Туй шъ ги разочарова още повече и ша ги напра’иш още по-лоши. Сега поне не очакват нищо ’убаво и са си таквиз, каквито са.

Значи и той беше мислил за това? А и тя не беше взела предвид факта, че може и да се провалят. Но пък той беше толкова черноглед. Ако мислеха така, разбира се, че щяха да се провалят.

— Намерих си хубава работа тази сутрин. Взеха ме още на първата, за която попитах.

— К’во искаш да кажеш?

— В града плащат по-добре. Ако и ти си намериш работа, можем и да основем сиропиталището там. Мислиш ли, че ще е трудно да намерим място, не в богаташките квартали, но в търговската част?

— Забрави за т’ва — каза й ядосано. — Нивгиш не съм са ’фащал на нормална работа.

— Не е вярно. Ти беше и управител, и предприемач, и домакин, и какво ли още не през всичките тези години.

— К’вото го мога — го мога и ни съ опитвам да са пра’я на к’вот’ не съм. Ни съм кат’ теб. Твойте желания са неизпълними. Единствения начин да си получиш сиропиталището е, ако ти помогне правителството или някой друг с пари.

— Ако намеря някой да ми помогне, ти ще се заемеш ли с управлението?

— Разбира съ. Ти го направи. Аз шъ са грижа за нещата вместо теб. — Но после тонът му стана подигравателен, когато добави. — ’начи си завъдила богати приятелчета, тъй ли?

Той го каза просто, защото не вярваше, че тя някога ще успее да го постигне. И може би беше прав. Но тя нямаше никакво намерение да се откаже.

— Ами, всъщност точно така е.

Дани се извърна рязко и ахна при вида на Джереми, изпълващ вратата. Зяпаше я, сякаш искаше да я грабне и да я разтърси… или да я прегърне. Всъщност, толкова много емоции излъчваха очите му, че тя трудно можеше да определи точно какво изпитва. Най-накрая той свали поглед от нея и го насочи към децата отзад. Те се бяха скупчили и гледаха с изумление този богаташ дошъл в тяхната част на града.

Той подхвърли една монета и каза:

— Ще имаш ли нещо против, момче, да ми пазиш каретата? Ако е още отвън, когато се върна, ще ти дам още една монета. Ако не е — ще ти помогна да си изкопаеш гроба, преди да те вкарам в него.

Това извади Дани от вцепенението й. Тя се втурна към вратата.

— Той не искаше да каже това — каза тя на момчето, което зяпаше с отворена уста. — Просто седни в каретата и извикай, ако някой се опита да я открадне.

После се опита да се отдалечи от Джереми, преди да го нападне.

— Как ме откри?

— Ами, трябваше да пребия това чудовище в кръчмата и да го заплаша, че ще му извадя сърцето с голи ръце, ако не ми каже къде се е скрила бандата ти.

— Разправял си се с него?

— Не, но прозвуча убедително, нали? — каза Джереми широко усмихнат.

Дани изобщо не го намери за забавно, за разлика от Дагър. Той избухна в смях, а Джереми продължи.

— Всъщност, парите му развързаха езика и не се наложи да прилагам никакво насилие. Доста са лоялни приятелите ви наоколо, няма що — добави той сухо.

Смехът на Дагър беше накарал Луси да излезе от стаята си. Тя се взря в Джереми, невярваща на очите си, преди да отправи още по-изумен поглед към Дани.

— Ти си го напуснала? Брей, Дани, да ни си са побъркала?

Дани взе да се изчервява, но Джереми й се усмихна сърдечно и каза:

— Ти трябва да си Луси. Задължен съм ти. Наистина.

Луси премигна.

— Тъй ли? Що?

— Задето си пазила момичето ми през всичките тези години, докато я срещна. Благодаря ти! И на теб също — добави той, гледайки Дагър. — Щото си я изритал оттук, та да ме намери.

Дани извъртя очи. Дагър се закашля, а Луси каза:

— Дагър, хайде да идем да видим каретата на човека, а? Да ги оставим тез’ двамата насаме за малко?

— Само за малко — настоя Дани, но те вече излизаха през вратата, затова тя се обърна отново към Джереми и го изгледа свирепо.

— Защо си тук?

— Дойдох да си взема шапката, разбира се. Предупредих те да не я вземаш.

Не това очакваше да чуе и въпреки че усети, че той само я дразни, тя ядосано измарширува в стаята на Луси, изрови я от торбата и после се върна да му я хвърли в лицето. Той я улови приближи се и й я подаде отново.

— Ето, връщам ти я и вече можеш да я задържиш. — Още не беше свършил, когато я дръпна към себе си, шепнейки. — Но аз ще задържа теб. Боже, Дани, не ме подлагай никога повече на този ад.

Той я притискаше толкова силно, че тя едва дишаше, но точно сега това въобще не я интересуваше. Опиваше се от щастието да бъде в прегръдките му. После обаче, здравият й разум се върна и тя го отблъсна от себе си. Той я пусна, но не й позволи да се отдалечи толкова, че да не може да я привлече отново към себе си.

— Не трябваше да идваш тук — каза му тя.

— Не трябваше да ме караш да го правя. И щях да дойда по-рано, но хората от квартала истински се забавляваха, докато ме упътват в грешната посока в продължение на половин ден.

— Не трябваше да съм тук въобще, така или иначе. Дойдох само да си оставя нещата, докато си намеря нова работа.

— Можеш да забравиш за това. Връщаш се обратно с мен вкъщи, където ти е мястото.

Дани изстена вътрешно. Никога не беше чувало нещо толкова мило. „Където ти е мястото“. Мили Боже, знаеше, че ще й е адски трудно да устои, ако той вземе да я разубеждава.

Тя се обърна и се насили да каже:

— Няма да променя решението си, Джереми. Искам повече отколкото ти си в състояние да ми дадеш.

— Ако не беше избягала толкова бързо…

Тя ахна и го сряза веднага:

— Не съм избягала. Казах ти какво ще ме задържи при теб, но ти не ми обърна внимание. Остави ме да си отида.

Той изцъка невярващо.

— Ами, просто ме шокира, скъпо момиче, не очаквах да ми предложиш така. Наистина трябва да запомниш, че вече не носиш панталони. Направо изгубих ума и дума, ако искаш да знаеш.

— Да бе! Знаеше, че ще стигнем дотам. Бях те предупредила какви са целите ми още от преди и че ще си тръгна скоро и ще направя всичко възможно да ги постигна.

— Но твоето „скоро“ беше години в съзнанието ми, скъпа.

Тя изсумтя.

— Значи на теб ти трябва речник.

— Може би, но това което наистина ми е нужно си ти. Ела си вкъщи…

— Недей! — каза задавено тя и очите й се напълниха със сълзи. — Просто си върви, Джереми. Не можа да се удържиш да не опиташ да ме убедиш да остана. Е, вече можеш да си тръгнеш. Нищо нямаше да излезе от това и все още нямаме шанс. Просто тръгвай!

— Тук съм, за да се извиня и да обсъдя женитбата си.

— С кого?

— С теб, глупачето ми.

Тя замахна насреща му, целейки се в окото му. Беше бясна. Но той се наведе и възкликна.

— Мътните да те вземат! Това защо го направи?

— Това не е нещо, с което да се шегуваш, Джереми Малори. Толкова отвратително жесток си. Не мога да повярвам, че го правиш. Махай се! И да не си ме потърсил отново!

Вместо да я послуша, той я притисна към себе си отново. Силно. Ръцете му я обвиха толкова плътно, че дори не можеше и да удари този негодник. Но тя и не искаше вече.

Той каза самодоволно:

— Това „да“ ли беше?

Тя се опита да го удари отново. Той само се изсмя.

— Предай се, любима. Никога не съм си мислил, че ще предлагам на някоя жена да се омъжи за мен, така че е нормално да оплескам всичко. Но ти ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се шегувал за такова нещо.

Тя изведнъж замръзна в ръцете му. Той беше прав. Никога не би се шегувал с нещо такова. Но тя все още не можеше да повярва, че е сериозен.

— Защо? Знам, че никога не си си и помислял да се жениш. Показа ми го доста ясно. Защо си промени мнението сега?

— Защото си инат. Защото това е, което искаш ти, а аз искам да те направя щастлива. Защото те обичам и мисълта да прекарам живота си без теб ме разкъса на парчета и не искам това да ми се случи отново. Не, благодаря! Защото искам да се будя до теб всяка сутрин, а не само когато имам късмет. И защото ти си всичко, което искам от една жена, Дани. Защо да не искам да се оженя за теб? Е, и аз си задавах същия въпрос, а сега и двамата знаем отговора. Не знаех, че съм влюбен в теб, докато не помислих, че съм те изгубил. Сигурно щях да го разбера накрая, но се радвам че го разбрах сега, а не по-късно. Така че, ще се омъжиш ли за мен и ще ми позволиш ли да създам бленуваното от теб семейство?

Тя се облегна назад и го погледна с недоумение.

— Искрен си, нали? Наистина ли ме обичаш?

— Повече отколкото бих могъл да опиша с думи.

Гласът на Антъни ги прекъсна, докато те двамата с Джеймс влизаха през вратата.

— Казаха ти да не ги безпокоиш. Дяволски неудобно е да слушаш тези сантиментални глупости, нали?

Джереми се обърна и се ухили на баща си и чичо си.

— Поздравете ме! Тя се съгласи да се омъжи за мен — но после прошепна на Дани. — Така е нали?

— Да — прошепна в отговор тя, имайки чувството, че ще се пръсне от щастие. — Определено.

— Ами, проклет да съм! — каза Джеймс. — Не мисля, че Джейсън се е сетил и за това, докато ми четеше проповедите си. Обаче, това ще оправи проблема.

— Какъв проблем?

— Джейсън знае коя е тя, момко.

— Че е от бедняшките квартали?

— Не — знае коя е тя в действителност.