Да се влюбиш в негодник

Глава 7

Дани зачака богаташа да отмести поглед от нея, преди да действа. Когато той най-накрая го направи, тя не се забави дори и секунда, стрелна се към вратата на каретата, скочи и се шмугна в първата пресечка.

Просто и лесно, точно както си и мислеше, въпреки, че беше подценила високия си ръст и трябваше доста да се наведе за да скочи през вратата. Обяснимо, след като не се возеше често в карети, особено луксозни като тази. Извади късмет, че не се преби и изгуби само шапката си, а не съзнание след като се изтърколи на улицата. Щеше да й липсва тази шапка. Беше си я спечелила при едно сбиване в квартала миналата година и много си я обичаше. Мислеше, че много й отива, вероятно водена от чиста женска суета. Но сега я нямаше. Лежеше на пода в каретата на онзи богаташ и беше безсмислено да рискува отново да го срещне само, за да си я вземе обратно.

Все още не беше задъхана и тичаше с пълна сила, но след още една пресечка Дани реши, че ако продължи със същото темпо, скоро ще се умори много. Забави ход, но не след дълго ясно чу, че някой тича след нея. Хвърли бърз поглед през рамо и хукна отново.

Просто не можеше да повярва. Проклетият богаташ я преследваше! И почти я настигаше. Тя мислеше, че се е отказал още след първата пресечка, но той беше почти зад нея и не спираше да тича. В това нямаше никакъв смисъл. Нали бяха приключили? Тя направи това, което искаха от нея и после я върнаха обратно в Лондон. И защо, по дяволите, беше решил да се отклони от пътя си и да я откара до дома, след като тя очевидно не желаеше?

Дани измина още три пресечки, но той не спираше да тича след нея. Тя започна да се задъхва. Неговите крака бяха по-дълги и той неумолимо скъсяваше разстоянието между тях. Тя почти спря готова да се предаде, но завивайки зад ъгъла съзря един наемен файтон да приближава точно към нея. За няколко секунди Малори я изгуби от поглед и тя успя да се мушне под файтона, хвана се здраво за рамката и се прилепи към дъното, като си помогна с крака за да се задържи. Зачака и го видя да притичва покрай нея. Малори не я видя и продължи да тича, но в обратна посока, така че тя се спусна на земята и изчезна зад ъгъла.

Все още беше леко задъхана и сърцето биеше диво в гърдите й. Беше ужасно гладна и имаше чувството, че всеки момент ще припадне от изтощение. Но тя знаеше, че ако отложи прибирането си вкъщи още малко, това ще направи нещата още по-лоши и затова се отказа от съблазнителната идея да намери някое закътано местенце в някоя уличка и да проспи целия ден.

С ужас установи, че се е изгубила и се намира в някаква част на града, където кракът й не беше стъпвал. А и привличаше много внимание. Без шапката, която криеше сребристо-русите й буйни къдрици, косата й блестеше като факел, особено в контраст с тъмнозеленото й кадифено палто. Откъдето и да минеше всички обръщаха глави след нея и това я изнервяше ужасно, въпреки че не искаше да си го признае.

Отне й един час да се добере до квартал, който познаваше и да спре да се върти в кръг, както досега, а да поеме в правилната посока. Трябваше й обаче още час и половина докато стигне с бавна и измъчена походка до дома.

Дани все още имаше усещането, че някой я преследва. Беше абсолютно сигурна, че Малори я е изгубил, така че не можеше да е той. Но всеки път, когато хвърлеше поглед през рамо, тя виждаше само забързани по работата си хора. Знаеше обаче, че наоколо има много малки улички, където този някой можеше да се скрие и въпреки всичко да я държи под око. Най-накрая тя реши, че се държи глупаво. Вероятно изтощението и развинтеното въображение й погаждаха номера.

Беше разтревожена. Сигурно това беше причината да си въобразява глупости и ставаше все по-лошо с всяка крачка, която я отвеждаше по-близо до дома, защото изобщо не беше сигурна, дали ще има дом от утре.

Тайръс Дайър не можеше да повярва на очите си. Или си беше изгубил ума, защото онази жена не можеше да се подмлади толкова, или току-що беше видял момичето, което трябваше да е мъртво. Трябваше да е едно от двете, но на него не му се искаше да вярва, че се е побъркал, така че очевидно момичето не беше умряло. Беше пораснала и ужасно много приличаше на майка си.

Тайръс беше нает да убие и нея, и баща й. Да се справи с мъжа не беше никакъв проблем и се предполагаше, че да ликвидира момичето ще бъде още по-лесно. Обаче тя имаше бавачка и тази жена се би като дявол. Въпреки че, той беше сигурен, че я е ранил смъртоносно, тя успя да го цапардоса със собственото му оръжие и той изпадна в безсъзнание за кратко. Време достатъчно за бавачката да избяга с детето и да се скрие.

Когато той не можа да я открие, реши, че вероятно се е свряла в някоя дупка и е умряла. Тялото й така и не беше открито. Неговият работодател обаче не беше доволен. Ставаше въпрос за много пари и човекът беше толкова вбесен от провала на Тайръс, че освен дето не му плати нищо, но и едва не го застреля. За щастие беше предвидил опасността, успя да се изплъзне от куршумите и да избяга.

Тайръс беше ядосан на себе си години след това. Беше свършил работата само наполовина. Още повече, че от този момент нататък, късметът го беше изоставил, все едно тази недовършена задача го беше урочасала. С каквото и да се захванеше, все нещо се объркваше и в резултат го бяха уволнявали толкова пъти, че вече не им помнеше броя.

Но ето, че сега късметът му се усмихваше отново. Не си въобразяваше. Сигурен беше, че е така. Трябваше да помисли. Не искаше да направи нещо прибързано и да оплеска нещата отново. Вече знаеше къде живее тя. Кой би си помислил, че се е крила в този беден квартал през всичките тези години. Той щеше да се върне…