Да се влюбиш в негодник

Глава 48

На Дани й трябваха няколко часа, докато открие къде Дагър беше преместил бандата. Обаче знаеше точно кого да попита. За нейна изненада, много хора в стария квартал не я разпознаха веднага, а малкото, които успяха — бяха шашнати. Тя се замисли за всички онези, с които бе прекарала по-голямата част от живота си, а те не я разпознаха.

Нима се беше променила толкова много?! Вероятно — да. Но не само облеклото й беше различно. Тя вървеше гордо в един от най-бандитските квартали в града, напълно уверена, че може да се справи с всякаква беда.

Дагър си беше у дома, а също и Луси, която щастливо изпищя, щом видя Дани да влиза през вратата. Част от децата си бяха вкъщи, спуснаха се към нея и всяко искаше да му бъде обърнато внимание. След десет прекрасни минути, тя се обърна и опита да прецени реакцията на Дагър.

Той още не беше казал нито дума. Зяпаше я така, сякаш не можеше да я разпознае. Може би бе осъзнал, че тя всъщност е жена и вероятно се чудеше, как е могъл да не забележи този факт през годините.

Накрая каза грубо:

— Не мо’еш остана тука. Нек’ъв кофти тип те търси из махалите и ти мисли лошо.

— Да, знам.

Дани отиде до малката кухненска масичка, където той обикновено седеше. Всъщност, тази маса беше винаги с него. Беше нещо като негов офис или трон — той даваше заповедите си оттук и контролираше правилата му да бъдат спазвани. Би трябвало да има собствен истински офис, мина й през ума.

— Трябва ти офис, Дагър. Използвай една от стаите за целта.

— Все едно имаме излишни стаи — измърмори той, подсмърквайки. — И не сменяй темата.

Направи й впечатление, че носът му бе разкривен леко.

— Боли ли те много?

— Абе, повече кръв имаше. Оня тип, дето те търсеше, го счупи.

— Да, знам, Луси ми каза.

Дагър млъкна за момент и изгледа свирепо Луси, която тъкмо се беше присъединила към тях на масата.

— И какво, като знаех къде работи, а ти — не. По-добре, дет’ не ти казах, инак всичко щеше да изпееш на оня главорез.

— Вече няма значение — намеси се Дани. — Той така или иначе ме намери. Мъртъв е, така че няма да ни безпокои.

— Утрепа ли го?

Дани поклати глава и обясни:

— Той сам си го причини като побягна, след като го хванаха да се опитва да ме убие. А лордът, който го бе наел за тая работа, сега е на път за затвора и няма да може да наема повече убийци.

— Лорд?! — възкликна Дагър. — В к’ва беля, по дяволите, си се забъркала, бе, Дани?

— Не съм се забърквала. Миналото ми ме гонеше. Въпросният лорд знаеше коя съм аз. Негодникът не иска и дума да обели, пък и аз не си спомням. Но все си мисля, че именно той е убил семейството ми. Трябвало е да умра с тях, но дойката ми ме е спасила като е избягала с мен. После Луси ме е намерила.

Дагър погледна Луси с недоумение.

— Домъкнала си ми вкъщи богаташче?

— Не мисля, че съм такава — побърза да отрече Дани. — Тоя лорд беше голяма измет и крадец. Ако семейството ми е било забъркано по някакъв начин с него, значи не са били чак толкова издигнати. В крайна сметка, той е опитал да ни изтреби до един. А да заличиш цяло семейство си е по-скоро отмъщение, независимо как ще погледнеш на нещата.

Луси въздъхна тежко:

— Тя си беше богаташче. Приказваше като такова и дрехите й бяха богаташки. Пък лордовете се трепят един друг за к’во ли не, къдет’ нас тука хич не ни интересува.

Дани извъртя очи и беше готова да спомене, че не само богатите говореха така, но и техните лични слуги, когато Дагър кресна:

— За к’во тогава ми я домъкна на мене? Не можа ли дъ помислиш малко?!

— Щот’ си ня’аше никого, пък и нищо не помнеше, а беше само на пет годинки. Ако мислиш, че съм толко’ коравосърдечна да я оставя сама на произвола на съдбата, значи тря’а дъ те фрасна по носа и дъ го счупя пак.

— Ма, кат’ си знаела к’ва е изнежена, пък и женска при това, за к’во си я взела?

— Щот’ ти беше закъсал за пари толко’, че да ме пратиш да стана курва за стотинки. Бях ти много бясна, Дагър! И не исках и с Дани да стане така. Исках да има шанс в живота, па кат’ момче щеше да й е по-добре.

Дагър беше почервенял, докато слушаше Луси.

— Колко още тря’а да съ извинявам за т’ва?

— О, майната ти, Дагър! От мене излезе много добра курва. Ма, вече мисля да се пенсионирам. Намерих мъж, дет’ ме иска само за себе си.

Дани се изхили и предположи:

— Оня с каруцата?

Луси се ухили.

— К’ъв е сладък само. Иска да съ женим! Кой би помислил, а?

— ’начи и тебе шъ та загубя?! — каза Дагър съкрушен.

В този момент Дани реши, че е дошло време да сподели една своя отколешна идея.

— Дагър, мислил ли си някога да превърнеш това място в истинско сиропиталище? Може да си намерим истинска работа и да се грижим за децата. Ще наемем учител и ще купим истински легла. Даже и Луси може да ни помогне.

Той я зяпаше, сякаш си бе загубила ума:

— Ти имаш ли нак’ва идея за к’ви луди пари говориме тука. Даскалите не са хич евтини, мамка им! И кревати?!

— Ще се справим, Дагър! Помисли си.

— Къде шъ си намеря истинска работа, бе? Ти не си намери!

— Намерих — каза тя ядосано.

— И к’во тогава търсиш пак тука? — подвикна й той. — Да не те разкараха вече?

— Не, аз сама напуснах. Беше много хубава работа, обаче се привързах твърде много към работодателя си и затова реших, че ще е по-добре, ако си тръгна.

Очите й се навлажниха. Тя се изправи и се обърна с гръб към масата. В следващия момент Луси беше до нея, прегърна я и изгледа Дагър накриво.

— Не съм дошла да остана, Дагър — продължи Дани, след като се поокопити. — Дойдох само, за да оставя нещата си при Луси, докато си намеря нова работа. Пък и толкова много ми липсвахте, вие и децата! Знам, че ми каза да не се връщам никога вече, но…

— Тихо, малката ми — намеси се Луси. — Можеш остана колкото си искаш. Тъй ли е, Дагър?

В тона й прозвуча толкова силна заплаха, че Дагър едва чуто измърмори нещо, грабна си шапката и излетя навън, вероятно към най-близката кръчма. След секунда Луси обърна Дани към себе си, загледа се в зачервените й от напиращите сълзи очи, и я прегърна силно.

— Горкото ми момиченце, нъл’ не си бременна?

— Не, поне не мисля, че съм.

— Тогава, ’що си толко’ тъжна?

— Няма как да не съм. Мислех, че колкото по-бързо си тръгна, толкова по-добре, обаче… обаче, не предполагах, че ще ме боли така.

— Ник’ъв шанс ли нямахте?

— Не. Казах му защо си заминавам, а той дори не опита да ме спре!

— ’щото е няк’ва важна клечка ли?

Дани поклати глава:

— Може и да идва от семейство, пълно с лордове и дами, обаче има и членове на рода му, дори баща му, които това не ги интересува. Само че, той не иска да се жени. Заклет ерген е. Само искаше да му стана любовница за малко.

— А на тебе т’ва хич не ти се нрави, а?

— Никак даже.

— Макар, че някои мъже остават с любовниците си цял живот?

— Той не е такъв — промълви Дани. — Луси, той е толкова очарователен, че би разтопил лед с усмивката си. Жените какви ли не ги измислят само и само да го замъкнат пред олтара, а той все намира начин да ги избегне. Но това вече е без значение. Аз искам свое собствено семейство. А Джереми Малори не може да ми го даде.