Да се влюбиш в негодник

Глава 50

Обичайните за края на лятото цветя бяха покрили полетата около пътя, който минаваше през Самърсет. Беше далече от Лондон, а се очертаваше да пътуват цял ден и дори утре сутрин. Дани не обърна внимание на по-голямата част от пътуването. Беше замаяна от обхваналите я емоции.

Това трябваше да е истинското щастие. Никога не бе изпитвала толкова силни чувства. Той щеше да се ожени за нея. Щеше да сбъдне всичките й мечти. Това беше почти всичко, за което някога се бе надявала. Само да не беше този страх, който вземаше връх над всичко друго.

Опасяваше се, че това не беше истина и Джереми Малори бе сгрешил. Потреперваше от мисълта, че всъщност беше истина и майка й бе още жива. Последното, което знаеха за нея бе, че живее в Самърсет в имението на баба си, но никой не я бе виждал, откакто се бе затворила там преди петнадесет години. Може би беше мъртва и те напразно пътуваха дотук. Но Дани се боеше, че ако Евелин Хилъри бе все още жива, можеше да не я приеме като своя дъщеря. Нямаше никакви доказателства за това, освен съвсем беглата им прилика. Как една прекрасна дама — дъщеря на граф и вдовица на барон — би признала една бездомница за своя собствена дъщеря?

Джеймс Малори бе настоял да дойде с нея, като бе казал на сина си, че тя има нужда от придружител сега, когато знаеше коя е.

На Джереми това изобщо не му се хареса, а и тя самата вероятно би възразила също, само да не беше в такъв шок. Та те дори не бяха напълно убедени, а само гадаеха. Само защото трагедията на Евелин Хилъри леко съвпадаше с нейната собствена, не значеше нищо. Вероятно бе само съвпадение.

— Дамата не е била там, когато съпругът й, Робърт, бил убит. Били в Лондон за кратко, когато тя била повикана обратно в Самърсет. Май че, баба й паднала или нещо подобно. За убийствата, отразени във всички вестници, се предполагаше, че са извършени от някой луд, който отишъл да краде в лондонския им дом и изведнъж започнал да убива наред. Съпругът й Робърт и няколко човека от прислугата били убити. Дъщеря й и дойката никога не били намерени, но заради кръвта в къщата, се предполагаше, че и те са били убити и после извлечени от дома. Фактът, че техните тела бяха изчезнали, а останалите бяха оставени в къщата, наведе на мисълта за луд човек. Просто нямаше никакъв смисъл в подобно клане.

— Как така не успя да я познаеш? — беше попитал Джереми баща си. — Нали си бил в Лондон тогава?

— Всъщност, причината бе доста романтична — каза Джеймс. — Доколкото си спомням бях много разочарован, че така и не се запознах с лейди Евелин. Случи се така, че тя имаше най-краткия сезон, познат досега — беше се появила само на едно парти, където Джейсън се бе запознал с нея. Излиза, че Робърт Хилъри вече я познавал и я бе последвал в Лондон, за да й направи предложение. Тя прие и те се прибраха на другия ден. Установиха се в провинциалното му имение в Хемпшир, където им се роди дъщеря. Понякога посещаваха Лондон, но не общуваха с никого, докато бяха в града и именно затова толкова малко хора си спомнят лейди Евелин.

Дани почти не чу казаното. То бе в съзнанието й, но тя някак си не можеше да направи връзката със себе си. Все още не. Страхът не я напускаше.

Присъствието на Джереми я успокояваше, но още по-добре й беше, че я прегръщаше през цялото пътуване. Без него, тя сигурно щеше да се побърка. Колкото повече се приближаваха до Самърсет, толкова повече страхът я задушаваше. Ако имаше как да избистри мислите си, сигурно би побягнала в обратната посока.

Имението, в което пристигнаха най-накрая беше великолепно. Основната сграда беше на три етажа, но имаше и две по-малки крила отстрани. Беше изградена от тъмен сив камък и покрита с бръшлян. Наоколо се простираха добре поддържани поляни, осеяни с величествени стари дъбове. Гледката усили страха на Дани стократно. Никога не беше мислила, че някой може да живее в толкова голяма къща.

Не ги допуснаха вътре. Дани остана доволна като чу, че лейди Хилъри не приема посетители по никакъв повод. Икономът бе непреклонен, а името Малори не означаваше нищо за него.

Вратата почти бе затръшната пред тях, когато Джереми загуби търпение и избута пред себе си Дани, която досега се криеше отзад.

— Вярвам, че госпожата би желала да види дъщеря си — каза той на мъжа.

Икономът — доста сериозен мъж — пребледня и зяпна Дани. След няколко дълги секунди каза с треперещ глас:

— Влезте! Моята господарка е в градината зад къщата. Ще ви отведа…

— Само ни покажи накъде да вървим! — каза Джеймс, който още беше ядосан на човека.

Тя не беше в градината. Един от работниците ги насочи към езерото точно зад редица дървета, като поясни, че мадам обичала да се разхожда там.

Дани изоставаше нарочно и трябваше да я теглят за ръка. Накрая тя се запъна и спря. Джереми повдигна лицето й към своето, видя колко бе пребледняла и я прегърна.

— Не мога да отида там. Заведи ме у дома! — примоли се тя.

— От какво се боиш?

— Тя ще ме намрази. Едва ли би искала някоя като мен да й бъде дъщеря. Твърде късно е да бъдем семейство.

— Знаеш, че това не е така, но никога няма да разбереш, ако не се срещнете. — После добави с изключителна нежност. — А дори и така да е, ти имаш мен.

Думите му я разтопиха. Щастието й надви страха и я обгърна с все сила, като й върна смелостта.

Позволи му да я преведе през равните редици от дървета до другата страна, където Джеймс бе спрял, за да ги изчака. Джереми се опита да я разсее и попита:

— Не разпознаваш ли имението?

— Не, изобщо. Изглежда ми твърде голямо, за да може някой да живее в него.

— Всъщност, то е съвсем мъничко.

— Лъжец!

— Не, наистина — уютно и приятно е.

Тя му се изплези, но почти веднага замръзна на място. Пред езерото имаше поле, застлано с цветя и там се разхождаше дама със сребърно руси коси.

— О, Боже! Сънят ми, Джереми! Аз съм била тук преди — с нея!

Наложи му се пак да я дърпа напред, защото краката й просто отказваха да й се подчинят. Джеймс ги поведе. Нито един от тях нямаше да допусне тя да спре.

Дамата беше с гръб към тях и се движеше бавно през цветята. Бе потънала в мислите си и явно не ги чу.

Първите слова на Джеймс я стреснаха и тя се завъртя рязко към тях.

— Лейди Евелин, позволете ми да се представя. Джеймс Малори, на вашите услуги. Запознахте се с по-големия ми брат Джейсън преди много години.

— Не си спомням, но по-важното е, че аз не приемам посетители. Моля да си вървите, сър. Нарушавате спокойствието ми.

Тя се обърна и понечи да си тръгне. Беше кимнала леко на Джеймс, но не бе обърнала никакво внимание на Джереми, нито пък бе забелязала Дани, която отново се бе скрила зад гърба му. Тя бе напълно сериозна като каза, че не приема посетители, но не настоя да разбере кои бяха те или как въобще се бяха промъкнали покрай иконома й.

— Може ли да си вървим вече? — едва чуто прошепна Дани.

Джеймс обаче я чу:

— Да му се не види! — прокле тихо той и се обърна към отдалечаващата се дама. — Не дойдохме чак от Лондон, за да бъдем отпратени с лека ръка. На мен може и да не обърнете внимание, но може би бихте изявили желание да се запознаете с бъдещата ми снаха. Тя поразително много прилича на… Вас!

Дамата отново се обърна. Явно забележката на Джеймс никак не я бе впечатлила. Напротив. Тя изглеждаше вбесена.

— Не ме правете на глупачка, сър. Уверявам ви, вече не съм толкова наивна. Нима си мислите, че сте първия, дошъл тук да ми пробутва дъщеря, само за да се докопа до имението на мъжа ми?! Първия път бях съкрушена. При втория опит бях по-предпазлива, но все още исках да повярвам, че дъщеря ми се е намерила. След третия опит, загубих всякаква надежда. Знаете ли какво е да загубите всякаква надежда?!

— Не мисля, че знам. Но ние не сме тук да ви убеждаваме в каквото и да било. Няма нужда от това. Девойката скоро ще стане част от моето семейство, а ние се грижим сами за себе си, тъй че не искаме нищо от вас.

— Тогава за какво сте тук?

Джеймс сви рамене:

— Предполагам, че би искала да си върне майката, но сякаш започвам да се замислям дали не й е по-добре без нея.

Дамата се вцепени, а Дани просъска към Джеймс:

— Не си въобразявай разни работи за мене, приятел. И не си и помисляй да я обиждаш!

Джеймс я погледна с повдигната вежда и отвърна сухо:

— Най-после спря да се боиш от мене, а?

Дани се изчерви и отново скри лице в гърба на Джереми. Това „Ние се грижим сами за себе си.“ бе издигнало Джеймс Малори в очите й завинаги. Сега наистина не я бе страх от него. Но все още не можеше да се срещне лице в лице с майка си.

Евелин обаче я бе чула и макар да виждаше само полата на Дани зад краката на Джереми, тя обърна към нея цялото си внимание и каза настойчиво:

— Тя защо се крие?

— Защото е ужасена от мисълта, че няма да я искате — отвърна Джереми. — През всички тези години, тя не помнеше нищичко от случилото се. Наскоро спомените й започнаха да се връщат.

— О, моля ви! Спрете! — каза Евелин подигравателно. — Толкова пъти са идвали именно с това оправдание.

Джереми не отговори. Обърна се и повдигна брадичката на Дани.

— Надявам се, осъзнаваш, че само усложняваш нещата. Тя ще съжалява за всяка казана дума.

— Или пак ще ни каже да се разкараме.

— Какво, ако ни каже така? Тогава ще си отидем у дома, ще се оженим и ще започнем да правим бебета — ухили се той. — Ако това е, което иска да ни каже, то тогава, любов моя, нека приключваме. Протакането няма да промени нещата.

Дани изпъшка. Той бе прав, разбира се. Тя само се предаваше на страховете си и с това удължаваше агонията си. Тя пристъпи встрани от него и видя ядосаното лице на майка си. Почувства се, сякаш сърцето й падна в петите.

Но тъй като Евелин се беше подготвила за разочарование, отново беше бясна, че се опитваха да я измамят. За момент погледна към Дани, взря се в нея и остана толкова шокирана, че не можа да каже и дума. Виждаше себе си преди двадесет години, почти същата, а всъщност това бе детето, което мислеше, че няма да види никога вече.

Дани се бе обърнала и почувства как най-ужасните й страхове се превръщаха в реалност. Тя се сгуши в Джереми и зарови лице в гърдите му.

Гърлото й се бе свило дотолкова, че едва успя да произнесе:

— Отведи ме у дома!

Нямаше да заплаче. Отказваше да плаче тук, пред Евелин Хилъри. По-късно…

— Дани!

Тя се обърна. Майка й протягаше ръка към нея. Вцепенението й бе очевидно. Беше съвсем пребледняла.

— О, Господи, Дани, нима това наистина си ти?!

И сълзите рукнаха. Дани пристъпи към нея, после направи още една стъпка и накрая пробяга последните няколко, плачейки на воля и зарида още по-силно, когато ръцете на майка й я обгърнаха, притискайки я с толкова много любов. Тя разпозна миризмата, мекотата — всичко се връщаше по местата си. Колко много е била обичана тук! Тя най-после бе у дома.