Да се влюбиш в негодник

Глава 43

Дани беше оставила лампата да свети заради животинките. Беше ги взела в леглото да спят при нея и искаше да имат мъничко светлина, за да си поиграят преди да заспят.

И точно опашката на котенцето, която усети върху бузата си, я разбуди бавно. Тя отново видя тоягата, надвесена над главата й. Усети болката. Боже, как болеше! Но нали никога преди не беше усещала болката в съня си, само спомена за… о, Боже! Не сънуваше.

Той замахна с тоягата отново. Тя го видя ясно. Мъжът на средна възраст с бялата провиснала коса, а после в паметта й изникна друг образ — по-млад мъж, с черна коса и също толкова тъмни очи, изпълнени със смъртоносна решителност. Това беше същия мъж. Човекът, който я нарани като дете, разруши живота й и открадна спомените й. Тя не го беше разпознала в странноприемницата, но сега беше сигурна, че това е мъжът от нейното минало. И все още искаше да я убие…

Тя не можеше да помръдне, защото завивките й пречеха, но успя да се отмести втория път, когато той замахна с тоягата към възглавницата. Заизвива се в чаршафите, за да освободи краката си. Сигурна беше, че няма да може да му избяга, освен ако не се претърколи от леглото. Но я беше страх, че така още повече ще се оплете в тях и ще е по-безпомощна отвсякога. Единственият й шанс беше да се сбори с него и да се опита да му изтръгне тоягата от ръцете.

Тя се извърна назад, за да посрещне следващия му удар, но точно тогава се появи Джереми и докато тя се усети, той вече налагаше мъжа на пода. Удряше го отново и отново. Дани никога не го беше виждала такъв. Изглеждаше решен да го убие с голи юмруци.

— Не мисля, че вече усеща каквото и да било — каза тя.

Джереми я погледна. Държеше мъжа във въздуха за яката, за да му е по-удобно да го удря право в лицето. Сега го пусна и приседна до нея. Повдигна лицето й с изучаващ поглед.

Звучеше почти обезумял от тревога, когато я попита:

— Къде те удари?

— По главата, но мисля, че ръката ми пострада повече, докато се опитвах да махна котенцето от бузата си.

Той веднага се зае да преглежда главата й и откри малка цицина. Тя трепна, когато той я докосна, но не каза и дума, въпреки че усещаше как мястото пулсира от болка и цицината расте. Всъщност, ръката я болеше повече.

— Кожата не е разкъсана — каза й той. — Сигурно ще те боли главата ден-два. Трябва да сложим лед на мястото. Ще накарам Арти да ни донесе, след като се отърве от този боклук тук.

Джереми отиде до вратата, за да извика иконома си, но после веднага се върна до леглото и най-накрая я пое в прегръдката си.

— Не мога да повярвам, че това се случи! — каза той. — Добре си, нали? Кажи ми, че си добре!

— Добре съм. Но ти откъде знаеше, че той е тук?

— Не знаех. Някакъв шум ме събуди, той сигурно е търсил какво да открадне на горния етаж. Вече събуден, веднага си помислих за теб, свита уютно в креватчето си и реших, че ми е самотно в студеното ми легло. Ейми явно пак е била права. Той сигурно ни е проследил от странноприемницата.

— Проследил е мен — поправи го Дани. — Ако се е качвал горе, то е било, защото е търсил мен. Това е същия човек, който се опита да ме убие като дете. Същият, който уби родителите ми.

Той се втренчи в нея изумен.

— Но ти въобще не го позна в странноприемницата?

— Не, не го познах, не и докато не го видях с тази тояга, надвесена над главата ми тази нощ. Трябваше да се сетя, че не беше в стаята ни тогава, за да ни обере. Имах усещането, че някой ме следи напоследък, всъщност, откакто тръгнах да те търся, но мислех, че съм успяла да му се изплъзна.

— Докато не налетя на теб в странноприемницата и после ни е проследил до тук.

— Така изглежда.

— Мислиш ли, че просто е искал да довърши започнатото, защото се е страхувал, че може да си го разпознала?

— Но аз не бих могла. Изобщо не го помнех, докато не се появи тук тази нощ.

— Само че, той няма откъде да е знаел това, нали?

— Не. Внимавай! — изкрещя тя, като видя, че мъжът се изправя зад гърба на Джереми.

Джереми се извърна, но явно предупреждението й беше разколебало мъжа и той не ги нападна. Вместо това се хвърли към вратата… и се блъсна в Арти, ако можеше да се съди по оплакванията, които се чуха оттам. Джереми също се втурна към вратата и каза на Арти да се оправи с мъжа. После веднага се върна при Дани.

Нямаше никакво намерение да я оставя сама, докато този луд човек беше все още в къщата.

— Арти ще го хване. Той може да бъде доста безмилостен, ако обстоятелствата го изискват.

Дани мислеше, че увереността му в способностите на иконома е малко преувеличена, докато Арти не се върна и не обяви:

— Мъртъв е.

— Мътните да те вземат, Арти! — оплака се Джереми. — Исках да го разпитам, преди да му видиш сметката.

— Не съм го убил аз! — сви рамене Арти. — Той се хвърли към прозореца, който явно е счупил, за да влезе и се наниза на едно парче стъкло.

Дани се разплака без глас и извърна глава да не я видят мъжете. За щастие, Джереми излезе с Арти да се погрижи за мъртвия и да уведоми властите и това й даде време да се овладее. Но не успя. Сълзите й се лееха безспирно, защото вече беше осъзнала, за съжаление твърде късно, че този човек би могъл да й каже коя е. Само дето вече не можеше.