Да се влюбиш в негодник

Глава 15

Дани забърза по коридора към кухнята. Беше се успала. Това не беше добър начин да започнеш първия си работен ден, а работата беше толкова хубава. Тя още не можеше да повярва, че ще живее и работи в такава изискана къща. Дори и коридорът в крилото на прислугата беше постлан с килим. Но въпреки че, имаше нужда от персонал, Малори нямаше да я наеме на работа, ако не го беше изнудила. Чувстваше се зле заради това и се закле, че ще се реваншира, като стане най-добрата прислужница — по-добра даже от онези, които той би наел при нормални обстоятелства.

Мисълта за него я накара да се развълнува отново, но тя бързо потисна това чувство. Нямаше да е лесно да пренебрегне привличането си към този мъж, но трябваше да го направи, иначе той щеше да се превърне в олицетворение на нейното падение.

Когато Дани стигна кухнята, готвачката — госпожа Апълтън — вече беше там. Тя беше общителна жена на средна възраст, ниска и набита. Обичаше да пее, докато готви и го правеше на висок глас.

Вчера, когато госпожа Робъртсън представи Дани като „прислужницата от горния етаж“, тя избухна в смях и не спря цели десет минути. Спираше и после пак започваше само като погледнеше към Дани. Сигурно беше заради дрехите. Поне Дани се надяваше, че това е причината за тази нейна реакция. Сигурно никога преди не беше виждала жена да носи панталони.

Помощничката й Клеър също беше в кухнята. Това беше нацупеното момиче, което вчера й отвори вратата. Тя не се забави да отбележи веднага след като Дани влезе:

— Закъсня.

— Знам. Много съжалявам.

— Храната вече изстина.

Каза го така, сякаш Дани беше виновна за това. Клеър определено беше мрачно същество. Имаше трътлеста фигура, ходеше прегърбена и изглежда беше непрекъснато намръщена или поне Дани не беше видяла друго изражение на лицето й. А може би просто биеше на очи заради вечно усмихнатото лице на готвачката.

— Сега ня’а да има време да ям — обясни Дани с тъжна въздишка, вперила поглед в богатия асортимент от блюда по масата. Беше много гладна.

— Защо не? — настоя Клеър. — Къде смяташ да ходиш? Ти закъсня само за закуската.

— О, значи ни съм окъсняла за работа?

Клеър изсумтя насреща й:

— Аз започвам рано работа, не ти. Ти ще трябва да изчакаш господаря да стане и да освободи стаята за да я изчистиш. Не може да вдигаш шум горе и да го събудиш по-рано.

— А ако проспи целия ден? Тогаз к’во?

— Тогава ще работиш през нощта. Трябва също да поработиш и върху говора си — добави Клеър с отвращение. — Кълна се, звучиш като някой уличен хулиган. Откъде си?

Дани не й отговори. Беше твърде заета да се изчервява. Тя можеше да се опита да говори по-правилно, но това щеше да изисква цялата й концентрация, а това щеше да е много трудно, ако е ядосана или нервна, както сега. Пък и фактът, че си спомни, че е говорила така преди, не означаваше непременно, че ще си възвърне умението пак ей така изведнъж, след като не го беше правила цели 15 години.

Готвачката изшътка на помощничката си да млъкне и каза на Дани:

— Не се тревожи за това, скъпа. Госпожа Робъртсън ще те научи на всичко, което ти трябва да знаеш, но всяко нещо с времето си. Изпълнявай каквото ти каже и ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Въпросната госпожа влезе в кухнята и веднага забеляза Дани.

— А, ето къде си. Нахранихте ли се вече? Последвай ме.

Значи нямаше да й се карат. Просто беше закъсняла за закуска. Облекчението й беше огромно, но също толкова огромен беше и гладът й.

Тя хвърли един последен поглед към масата, отрупана с храна, успя да отмъкне две кифлички и ги напъха в джобовете си. След това послушно забърза след икономката. Готвачката обаче я видя и пак избухна в смях, докато Дани излизаше през вратата.

Госпожа Робъртсън я заведе на горния етаж и я въведе в една от още незаетите стаи. После тя започна в детайли да обяснява на Дани какви ще са задълженията й. Въпреки че, стаята беше все още полупразна, това щеше скоро да се промени и затова госпожа Робъртсън й разясни подробно какво ще трябва да прави, когато стаята бъде напълно обзаведена.

Не трябваше да има и прашинка в цялата къща. Това беше правило номер едно на Госпожа Робъртсън. Дани трябваше да се грижи за прането, подовете, прозорците, въобще всичко на горния етаж трябваше да е безупречно чисто.

Горният етаж щеше да е нейната територия, наблегна госпожа Робъртсън. Дани се зарадва като чу това. Но междувременно, докато намерят прислужница и за долния етаж, Дани трябваше да помага и в почистването на стаите долу. Клеър се грижеше за кухнята, повечето от другите стаи бяха все още празни, така че нямаше да отнема много време да се подържат чисти.

— Ще трябва да чакаш, докато господарят Джереми излезе от стаята, преди да влезеш да я почистиш, освен ако той няма нужда от нещо, а тогава той сам ще ти позвъни да идеш при него. Ако в къщата има гости, отново ще трябва да ги изчакаш да слязат долу, преди да влезеш. Никога не безпокой гостите горе, докато спят. В момента един член от семейството му е отседнал тук, така че две от стаите са заети. Не е важно в какъв ред ще вършиш задачите си стига всичко да е направено до края на деня.

Госпожа Робъртсън продължи да изрежда още неща и Дани се помъчи да запомни всичко, но все още й се струваше, че това няма да запълва целия й ден и тя каза:

— А кат’ свърша ’сичко по-рано?

— Ще си на разположение на господаря Джереми, ако си е вкъщи и иска нещо. Ако го няма, можеш да правиш каквото пожелаеш — да си почиваш, да четеш, да се виждаш с приятелите си, каквото искаш. Неделята ти е почивен ден, веднага щом се погрижиш всичко на етажа да е наред. Можеш също така да прекарваш всеки ден по-малко време да работиш и върху говора си.

— Ъ?

— Точно това имам предвид. Правилният отговор би бил: „Какво не е наред с говора ми?“ или „Какво означава правилен говор?“, или дори „Харесва ми да си говоря, както до сега, благодаря.“

— Ами и аз туй казах, само че с една дума.

Изненадващо жената се засмя.

— Момиче Дани, това не е нищо лично. Наистина. Аз дори намирам начинът, по който говориш за доста очарователен. Напомня ми на младежките ми години. Да знаеш, не винаги съм работила само за благородници. Но ти ще видиш, че ако започнеш да говориш правилно, това ще ти е само от полза. Освен, ако не предпочиташ да се срамуваш, защото не можеш да изразиш правилно мислите си?

Дани беше шокирана от това, че икономката я нарече „момиче Дани“. Това й върна някакъв смътен спомен, че е заобиколена от много играчки, някой я държи за ръката и й казва: „Избери си, момиче Дани. Баща ти каза, че можеш да вземеш всяка играчка, която ти харесва за рождения ти ден.“

Наистина ли животът й е бил толкова хубав, преди някой да я откъсне грубо от всичко с опита си да я убие? Или беше просто сън, който е сънувала преди? Главата я заболя, докато се напрягаше да си спомни още, но нищо друго не изскочи от паметта й, за да й подскаже дали е било само сън — или реален спомен. А и госпожа Робъртсън чакаше отговор на въпроса си.

— Аз… Аз може и дъ знам как да говоря по-добре — започна тя колебливо. — Просто от толкова отдавна не съм го пра’ила, че почти всичко съм забравила. Моята приятелка Луси искаше да говоря както сега. Тя не се отказа докат’ не мъ научи.

— Колко странно, но при всеки случай, аз нямам нищо против да те поправям, ако и ти нямаш нищо против. Господарят Джереми също спомена, че ще ти помогне за това.

— Тъй ли е рекъл?

— Да, той очевидно проявява голям интерес към теб. Това е дом на истински благородник. Ако беше попаднала в къщата на някой търговец, нямаше да има особено значение, но слугите на аристократите могат да бъдат същите сноби като своите господари, а ти не искаш да си по-долу от тях, нали?

Дани размисли за момент и после каза:

— Не мисля, че бих искала да съм сноб, определено не искам.

Госпожа Робъртсън отново избухна в смях.

— Ти наистина си много забавна, дете. Не съм се смяла така от години. Нямах предвид да се превърнеш в сноб. Мили Боже, разбира се, че не. Аз и себе си не смятам за такава, а господарят Джереми определено не е. Но е сигурно, че ще ти се наложи да срещаш и други слуги по улиците, пък и не сме попълнили персонала тук още. Това, което исках да кажа е, че е много вероятно да се натъкнеш на такива хора и не би искала да изглеждаш смешна в очите им, и да ти се подиграват, нали? Разбира се, че не. Никой не обича да му се подиграват.

Дани не очакваше такъв вид напътствия, но след като това съвпадаше напълно с намерението й да стане по-добра, тя изпита благодарност към нея за предложението й и й го каза.

— Благодаря, госпожо. Ще съм ви много признателна за помощта.

— Чудесно. Искаш ли да отделяме по половин час всяка вечер на това? Ще видиш, че ще изгладим речта ти за нула време.

Дани се ухили.

— Туй съ петнайсе’ години, все тъй съм говорила. Сигур’ ще отнеме малко повечко.

— Вероятно, но ти не си тръгнала да си ходиш, нали? Ще имаме достатъчно време, за да се справим с това.

Не е тръгнала да си ходи? Част от тежестта, която сковаваше сърцето й изчезна. Ако можеше само и с Малори да се справи веднъж завинаги.