Да се влюбиш в негодник

Глава 3

„Не те пращам в устата на вълка.“ — кого си мислеше, че заблуждава. Той беше проклетия вълк. Но тя отново можеше да диша нормално, сега когато той вече не бе близо до нея, гледайки я с тези пронизващи сини очи. Почти се беше издала с всички тези изчервявания, че я беше уплашил, че не беше в състояние да контролира това, което джентълменът я караше да изпитва. Обикновено, се разбираше добре с мъжете, в края на краищата тя „беше“ един от тях. От друга страна, никога не се бе приближавала толкова близо, до някой от калибъра на Малори. Само поглед към него беше достатъчен да я развълнува, намираше го толкова привлекателен. Дани не се беше чувствала толкова объркана през целия си живот, освен веднъж. Но бе прекалено млада тогава, за да осъзнае опасността, в която се намираше, не разбираше, че остане ли там, то със сигурност щеше да намери смъртта си. Знаеше само, че е съвсем сама на света, без да има към кого да се обърне за помощ. Вече не беше сама, но докога ли! Тя беше живяла в страх няколко години, защото вече беше твърде голяма, за да скрие това, че никога няма да заприлича на мъж, като останалите момчета. Рано или късно, някой щеше да разбере и да разкрие, че тя е лъгала всички от самото начало. Беше лесно да опази тайната през годините, много по-лесно, отколкото можеше да се надява, и всичко това, защото Луси се бе оказала права. Завеждайки я у дома, предрешена в раздърпани кюлоти, риза, която й беше твърде голяма и палто, което пък й беше малко, нахлупила старата шапка, която намери за да пази очите си от дъжда, и с късата си зле подстригана коса вместо буйните къдрици, тя създаде такова впечатление, че никой не се усъмни през годините. Бързо се превърна в „едно от момчетата“. Научи се да краде с тях, да се бие с тях, научи всичко, което те правеха — добре де, почти всичко, за търсенето на женска компания Дани не искаше да знае и до днес.

Те бяха четиринадесет в момента, и живееха в една порутена къща, за която Дагър плащаше наема. Бяха сменили много къщи като тази през годините, дори няколко изоставени сгради, когато нямаха достатъчно пари да плащат наема.

Дагър никога не се задържаше на едно място за дълго. Сегашната къща имаше четири стаи: кухня, две спални, и голяма всекидневна. Дагър беше задържал една от спалните за себе си. Момичетата взеха другата спалня за да спят, или да работят в нея, ако бяха достатъчно големи за да започнат да го правят. Всички останали спяха в голямата всекидневна, включително и Дани.

Имаше един малък заден двор. Въпреки че в него не растеше трева, за малките деца беше хубаво да си играят в него. Дани обичаше да се забавлява там, докато не разви ненавист към мръсотията. Къпането не беше любимото й занимание, поне не и общите бани, провеждани веднъж седмично в кухнята. Вместо това, тя се спускаше към реката когато можеше. И дъждът стана неин приятел.

Луси беше единствения й довереник. Тя не хвана сифилис, както се опасяваше, но и не спря да продава тялото си, по настояване на Дагър. Дани разбираше неговата логика, въпреки че не я харесваше. Бидейки красива жена, Луси печелеше много повече предлагайки тялото си, въпреки че, предпочиташе да краде. Обаче джебчията трябва да е почти невидим за своята жертва, а Луси не беше такава, и по какъв друг начин можеше да припечелва тогава?

Дагър беше най-стария сред тях, затова се подразбираше, че е техния лидер. Имаше само няколко правила, когато започнаха работа и никой нямаше нищо против тях. Но Дагър явно мислеше, че ако не измисля нови и нови правила никой нямаше да го взима на сериозно. Дани никога не спореше с него. Правеше това, което й наредяха, без да се оплаква. Очите на Дагър бяха остри и пронизващи и Дани се съобразяваше единствено с него, защото като изключим Луси, той беше единствения, който присъстваше в деня на пристигането й, и евентуално би му дошло на ум да сметне годините й — и да се чуди защо двадесетгодишен мъж все още има лицето на дванадесетгодишно момче.

Самият той беше приблизително тридесетгодишен, а все още се разправяше с банда сираци, а можеше отдавна да си е тръгнал. Повечето от тях го правеха когато пораснеха, искайки повече от това, което бандата предлагаше, искайки да имат правото да задържат каквото откраднат, вместо всичко да отива при Дагър, който купуваше храна, плащаше наема и носеше вкъщи от време на време някоя дреболия, за да ги зарадва. Той можеше да се заеме с по-доходоносни престъпления, но не го правеше.

И Дагър беше добър, дори когато се заяждаше. Още преди години Дани стигна до извода, че той има добро сърце, скрито някъде в мършавите му гърди. Като лидер, той може би смяташе, че трябва да е твърд и непреклонен. Но тя предполагаше, че не вижда себе си само като техен главатар, ами се възприемаше и като техен баща. И затова не си беше тръгнал. Много сираци си бяха тръгвали, но и много се бяха присъединявали през годините. Тяхната бройка не надвишаваше двадесет, но и не падаше под десет. Винаги имаше някой, който се нуждае от грижи.

Правило номер едно на бандата беше никога, абсолютно никога да не се краде от дома на джентълмените. Това беше най-сигурния и бърз начин да бъдат хванати от ръцете на властта, които идваха първо в гетата да търсят виновниците. Ако откриеха къща пълна със сираци, които не бяха официално обявени, това щеше да бъде пълна катастрофа. И ужасните истории, които Дагър разказваше за истинските сиропиталища, бяха достатъчни за да наложат спазването на това правило. Дани щеше да наруши това правило тази вечер.

Всъщност, обирането на джентълмените не беше забранено. Но те биваха ограбвани само в случай, че се намираха навън, на улиците, в кръчмите, в магазините, докато пазаруват, и беше малко вероятно да забележат, че им липсват няколко монети, но ако все пак им направеше впечатление смятаха, че просто са ги оставили случайно или са ги изхарчили, без да си спомнят.

Второто правило, на което всички те се подчиняваха безусловно, беше, че те поддържаха собствените си територии и никога не биха се отклонили, за да крадат из места, които не познават. Дагър определяше на всеки дадена зона и я сменяше веднъж седмично, така че местните жители да не могат да разпознаят никой от тях. Дани нарушаваше и това правило.

Друго правило засягаше само нея и малцина други, откакто тяхната възраст и височина ги беляза и вече не бяха деца. Логиката беше, че като по-високи, ще им трябва по-малко време, за да прострат ръцете си до нечий джоб. Затова когато достигнеха известна височина, те преминаваха в класа „само специфична работа“, което означаваше, че те няма да крадат по собствено желание, а само когато Дагър ги изпращаше да свършат това. Дани определено нарушаваше и това правило.

Дагър си имаше връзки за тези работи и използваше три кръчми и една гостилница. И понеже Дани беше изключително разпознаваема с цвета на очите и косата си, Дагър държеше тя да не върши друго, освен да обира спящите в стаите им. Досега никога не се бе проваляла, но и никога не бе попадала в капан.

Обаче проблемът си беше само неин. Ако едно от другите момчета беше хванато вместо нея, нямаше съмнение, че Дагър щеше да каже „чудесно“ и да бъде доволен от неочакваното богатство, което щеше да ги подпомогне за доста време. Те щяха да бъдат възхвалявани и потупвани по гърба. Но понеже тя беше заловена и принудена да наруши правилата, Дагър щеше да вземе точно обратната позиция — защото той си търсеше причина да я изрита.

Повече от две години, приблизително три вече, тя беше скарана с Дагър. Докато преди те се разбираха чудесно, всичко беше наред, шегуваха се и се смееха много, то сега нещата изглеждаха все едно, че той я презира. Беше я нарочил и я порицаваше всеки път, когато му се отдадеше възможност. Критикуваше я постоянно, било заслужено или не. Не можеше да бъде по-очевидно желанието му тя да си тръгне, но не му беше дала повод да я изрита. Досега.

Тя не знаеше, защо той се бе обърнал срещу нея, но всичко започна, когато Дани го бе надминала по височина. Възможно бе това да е причината, защото той си въобразяваше, че трябва да е по-висок. Но той по принцип не беше висок човек само около пет фута и седем инча. Освен това тя беше пищна в облеклото си, докато Дагър беше невзрачен, което правеше впечатление на децата. Много от тях я копираха и се обръщаха към нея, когато се нуждаеха от нещо.

Дани предполагаше, че Дагър се страхува, да не би тя да иска да заеме неговото място. Не искаше. Дори не харесваше да краде, затова безспорно не искаше да поеме отговорността да праща другите да го вършат. Тя усещаше че е грешно. Беше някакво вътрешно чувство, от което така и не успя да се отърси. Но нямаше голям избор в действителност, живеейки измежду крадци. Както и да е, тя се беше опитала да успокои Дагър, че не желае мястото му, без да нарича нещата с истинските им имена, но изглежда това не беше помогнало.

Можеше да излъже Дагър, да каже, че са я извлекли от кръчмата, и са я хвърлили в затвора, но тя е успяла да избяга, което й е отнело много време, както и търсенето на обратния път към дома. Той не можеше да я изрита, само защото беше попаднала в капан. Тя разчиташе на това.

Нейното нещастие произтичаше не само от факта, че й предстои неприятна среща, когато се прибере. Беше заради него, заради лорд Малори. Той толкова я беше развълнувал, че тя не можеше да мисли, да диша. Но не беше само това, той я плашеше до смърт, тя беше като хипнотизирана.

Дани никога през живота си не бе подозирала, че някой може да изглежда като него. Той не беше просто хубав. Той беше много повече от хубав и тя просто не можеше да намери думи, с които да го опише. Най-близкото, за което можеше да се сети, бе красив. Мъжественият начин, по който се комбинираха, цвят и форма, беше съвършено учудващ и хипнотизиращ.

Цяло чудо беше, че изобщо успя да говори с него, дотолкова я беше развълнувал. И тя много добре знаеше какво разстройва сетивата й и отнема дъха й всеки път, когато го погледне. Той я привличаше сексуално, а това беше нещо, с което никога не се бе сблъсквала досега. Други мъже бяха предизвиквали интереса й през годините, но никога до степен да пожелае наистина да направи нещо по въпроса. Играейки ролята на мъж, за нея беше достатъчно лесно да не обръща внимание на тези неща. Но не и този път. И това я беше уплашило почти толкова, колкото самия лорд Малори.

Тя се бе борила петнайсет години, всъщност целият си съзнателен живот, или поне този, който помнеше, да избегне съдбата на Луси. И то по една единствена причина: да не свърши като курва. Изобщо не бе променила мнението си по този въпрос. Въпреки че, Луси имаше постоянна работа, въпреки че, не се оплакваше, колкото преди, Дани виждаше, че това беше най-лошия вид деградация, това бе дъното.

За нея това би означавало край на живота й, при това не метафорично, защото тя би предпочела да умре от глад в някоя алея, отколкото да допусне някой непознат да й плати, за да използва тялото й. Но ето, че се беше появил мъж, който да я накара да го поиска. По-лошо, той я беше погледнал сякаш знаеше тайната й, сякаш виждаше право вътре в нея, сякаш искаше да я докосне. Несъмнено въображението й си играеше номера с нея, но тя не можеше да се отърси от чувството, че той знаеше, особено когато погледът му стана толкова чувствен, че тя усети, че се разтапя.

Той беше любовник. Луси би го определила като такъв. Тя постоянно поставяше мъжете в една или друга категория, в зависимост от начина по който искаха да я използват и колко дълго. Имената, които им приписваше бяха предимно унизителни и твърде категорични, като лепки и зверове. Сбогом Хенри, тя харесваше най-много, защото не заемаха голяма част от времето й, обикновено пет минути им бяха достатъчни, за да кажат и „Здравей“ и „Сбогом“. Любовниците твърдеше тя, са рядкост, мъже, които всъщност искаха не само да получат, но и да дарят удоволствие.

Дани определено беше в опасност. Лорд Малори беше заплаха за нейните чувства, за душевния й мир, за тайната й и колкото по-скоро се отърве от него, толкова по-добре за нея. Надяваше се само да е скоро.