Да се влюбиш в негодник

Глава 33

Дани зачака разтревожена да научи как е протекло издирването на приятели, които да помогнат на Джереми. Когато се прибра по-късно през деня, той не изглеждаше обезкуражен, но късметът не му се беше усмихнал и той не беше открил веднага необходимите хора. Оказа се, че повечето от приятелите му от училище не живеят в Лондон и рядко го посещават. А за компанията развратници, с които той и Пърси кръстосваха града, той можеше само да каже:

— Не бих се доверил на никой от тях, че ще държи устата си затворена, след като всичко приключи.

Обаче това щеше да провали всичко, ако лорд Баскъм научи в последствие. Ето защо Дани предложи:

— Може би не трябва да търсиш приятели, а хора, които с лъжи си изкарват прехраната.

— Да не би да имаш предвид престъпници?

Тя го погледна отвратена и обидена, че веднага това си е помислил.

— Не, имах предвид актьори, разбира се. На тях това им е работата, да накарат другите да повярват в ролята, която играят, нали? Значи ще са добри в лъжите… е, искам да кажа, ако са добри актьори.

— Проклет да съм! Така е, нали? Мисля да наобиколя няколко театъра. И тази вечер трябва да празнуваме, можем да излезем из града. Задължен съм ти за всички тези брилянтни идеи, които ми даде днес. Наистина съм ти задължен.

— Не съм сигурна дали… — отговори тя колебливо, но той вече беше излетял през вратата и тя не беше сигурна дали въобще я чу.

Да излязат из града довечера? Тя нямаше представа какво точно означава това, но много добре знаеше, че няма подходящи дрехи за да придружава един богаташ. Балната рокля беше върната на Реджина, но тя веднага я изпрати обратно, защото беше невъзможно да я носи след поправките. Въпреки това, този тоалет беше предназначен само за грандиозни събития, не за обикаляне из нощен Лондон.

Приключи с работата рано през деня. Нервите и очакването я бяха направили по-припряна. Тъй като нямаше какво да прави, тя предложи на Клеър да й помогне в кухнята. Надяваше се това да подобри отношението на момичето, защото Клеър се държеше подчертано ледено с нея напоследък. Не, че някога се бе държала дружелюбно, но имаше разлика и Дани я усещаше. Не се получи. Все пак накрая стана ясно защо Клеър показваше такава неприязън в последните дни.

Веднага щом госпожа Апълтън сложи вечерята да се готви и излезе от стаята да си почине малко, Клеър изсъска на Дани:

— Ти си истинска уличница! Знаех си, че ще се озовеш в леглото му рано или късно. Просто си прекалено красива.

Дани замръзна за момент. Беше прекалено красива? Тя огледа Клеър критично и най-накрая отговори:

— И ти самата не си някоя повлекана, Клеър. Всъщност си, но мисля, че е защото полагаш съзнателни усилия да изглеждаш така. Защо?

Не беше изненада, че Клеър се обиди и тресна на масата ножа, с който белеше картофите.

— Изобщо не е твоя работа!

Дани сви рамене и продължи да бели своя дял картофи.

— Разбира се, че си права, но не е и твоя работа какво правя аз, така че защо ми го каза!

— Това, което вършиш е грешно.

Дани се засмя.

— И къде го пише? Забавлявам се с един богаташ, какво толкова? Не мисля, че е грешно, след като го правя само с него. Вярно, че ми отне малко време да го проумея, но накрая разбрах. И важно е какво мисля аз, не другите. Пък и той не е женен, аз не съм омъжена. Кой шъ пострада от туй?

— Ти — каза простичко Клеър.

Това веднага отрезви Дани. Тя и сама беше стигнала до същия извод. Накрая щеше да му омръзне. Надяваше се, че и той щеше да й е омръзнал, когато това се случи, но това, което чувстваше към него сега, я караше сериозно да се съмнява, че някога ще иска да го остави. Е, тя щеше да си тръгне след няколко месеца и да продължи живота си като намери мъж, който да иска да се ожени за нея, не такъв, който не ще и да чуе за женитба никога.

Тя въздъхна и каза:

— Сигур’ шъ стане тъй. Но туй си е мой проблем. Ни е твой.

— Не е твой — поправи я Клеър.

Дани се скова. Тя направи толкова грешки днес в салона, докато разговаряше, че споменаването на последната, я изкара от релси.

— Сега всеки проклет човек в тази къща ли ще започне да ме поправя?

Клеър отново се намуси.

— Мислех, че искаш да се научиш да говориш правилно. Ако е така, трябва да те поправяме постоянно и ни стана по-скоро навик, отколкото задължение.

Логиката й беше неоспорима. Дани дори смътно си спомняше, че Луси правеше същото, когато я учеше да говори като тях в онези далечни години. Просто й се искаше да спре да бърка, когато е нервна или разстроена, но Луси беше свършила превъзходна работа като й изби от главата този „префърцунен начин на говорене“, както го наричаше.

— Съжалявам, — добави Клеър, — нямах намерение да сменям темата.

Дани не се сдържа и се разсмя, като я чу. Особено, като се имаше предвид, че предишната тема беше — както Клеър го беше нарекла — „разюзданото поведение на Дани“.

— Знаеш ли, и ти трябва да се отпуснеш малко. Върши чудеса с настроението.

Тя се опитваше да се шегува, за да покаже, че не е обидена, но Клеър я изуми с отговора си.

— И аз опитах веднъж.

— И?

Последва толкова дълга пауза, че Дани помисли, че Клеър няма да продължи. Накрая тя каза:

— Опознах бившия си работодател доста добре, но това доведе до невъобразими страдания.

Дани не знаеше какво да каже. „Невъобразими страдания“ беше странен начин да опишеш разбитото си сърце, затова може би…

— Умря ли? — попита тя плахо.

Клеър изсумтя, като я чу.

— Да беше умрял.

Дани се намръщи.

— Значи сега го мразиш?

— Не, не мога да кажа, дали го мразя. Дори не съм изненадана от това, което направи. Ако трябва да съм напълно откровена, не мога да кажа дори, че съжалявам за това.

— Мили Боже, какво толкова е направил?

Последва нова дълга пауза. Клеър, като че ли, се бореше със себе си, дали да продължи да разказва. Очевидно темата беше болезнена за нея. Очите й се бяха навлажнили.

Дани тъкмо щеше да й каже да забрави за това, когато Клеър проговори:

— Беше само веднъж. Беше грешка. Не трябваше да се случва. Дори не ми хареса… е, поне не всичко. И не трябваше да забременявам още от първия път, но точно това стана.

Господи, родила е дете и то е умряло! Нищо чудно, че каза страдания.

— Клеър, ти не бива да…

— Аз се радвах, че ще имам дете — продължи Клеър, все едно Дани не е казала нито дума. — Не очаквах да се зарадвам, но животът ми беше безкраен низ от работа и сън, и нищо необичайно не ми се беше случвало до тогава. Детето можеше да промени това, щеше ако… ако…

Клеър вече плачеше горчиво, но тихичко. Огромни сълзи се стичаха по бузите й. Дани не можеше да реши, дали да я прегърне, след като въобще не бяха близки, или да не реагира, та да може Клеър да се съвземе. Искаше да я прегърне, тъй като усещаше огромната мъка, която се изливаше от нея.

Дани понечи да го направи, но после се спря. Те наистина не бяха близки и Клеър можеше да я разбере погрешно, можеше дори да се обиди от изразеното съчувствие. В края на краищата, момичето още от самото начало й беше показало, че не я понася.

Вместо това, реши да я притисне още малко, защото мислеше, че Клеър ще се почувства по-добре, ако говори. Може би никога до сега не е споделяла мъката си с някого и е пазила всичко дълбоко в себе си.

— Как умря детето? — попита Дани накрая.

Клеър премигна и се вторачи в нея, мръщейки се.

— Да умре? Не, той не умря. Откраднаха ми го.

Сега Дани я зяпна.

— Ъ?

— Негова Светлост в началото не вярваше, че детето е негово. Той ми се подигра и ми каза някои доста неприятни неща, които като цяло се свеждаха до това че „няма как да се роди бебе от един път“. И аз си мислех същото, но открих колко бъркам от първа ръка. Нямах никакво намерение да го убеждавам. Не исках да признае детето или каквото и да е. Най-много се тревожех, че щях да загубя работата си заради това. Останалите от прислугата ме презряха и се отнасяха лошо с мен, защото щях да имам дете, но без съпруг да го отгледа.

— И ти напусна?

— Не, искаше ми се да си бях тръгнала. Но леля ми все още работеше там. Тя ми намери работата, също както направи и тук.

— Тук?

— Не знаеше ли? — попита Клеър. — Госпожа Апълтън ми е леля.

Дани не знаеше, а и двете жени изобщо не си приличаха и тя никога не би предположила, че са роднини. Обаче сега повече я интересуваше историята на момичето и затова я попита:

— Какво стана след като роди детето?

— Сестрите на Негова Светлост дойдоха да го видят. Разбираш ли, той им беше казал, че се опитвам да го изкарам негов син. Изобщо не разбирам, защо е трябвало да им казва.

— Може да се е страхувал, че ще идеш при тях да се оплачеш и е искал да ги предупреди да не ти вярват.

— Възможно е, въпреки че аз никога не бих постъпила така. Те не бяха от най-приятните дами, и двете, да ги помоля за помощ за каквото и да е беше немислимо. Две огорчени стари моми — това представляваха. Аз ги отбягвах винаги, когато идваха да му гостуват.

— Но са дошли да видят сина ти?

— О, да, и заявиха, че бил копие на брат им, когато бил бебе. Негова Светлост беше по-малък и от двете, много по-малък, така че, нали разбираш, те и двете го помнеха като бебе.

— Значи са приели сина ти като част от семейството.

— Да.

— Но това би трябвало да е добра новина за теб?

— Как не, по дяволите! Те настояха да им дам сина си да го отгледат. Виждаш ли брат им беше минал средна възраст и все още не беше създал наследник. Те се ужасяваха, че той никога няма да го направи. А аз им го бях осигурила. Можеха да спрат да се тревожат за това и да му го натякват непрекъснато.

— И ти просто им го даде?

Сълзите отново се застичаха по лицето на Клеър.

— Те не ми оставиха никакъв избор. Заплашиха ме, че ще предявят обвинение срещу мен за какви ли не престъпления и ще ме вкарат в затвора, ако не им дам бебето и не се съглася да не го виждам никога повече.

— Наистина ли бяха в състояние да го направят?

— О, да, много лесно. Кой щеше да повярва на една проста кухненска прислужница срещу две дами и лорд от висшето общество?

— Но защо са настояли да не го видиш никога вече? Ти си му майка, за Бога?

— Защото не искаха той да знае за това. Той е техен наследник. Смятаха да го отгледат като истински благородник.

— Без майка? Да не се е пръкнал от въздуха, ей така?

— О, Негова Светлост има съпруга. Аз не знаех, или по-скоро, никога не трябваше да узнавам… ами, нали разбираш. Но аз не бях единствената, която не знаеше. Май повечето от персонала не знаеха също, толкова отдавна съпругата му я нямаше. Предполагам, че не са се разбирали изобщо и тя е отказала да живее с него. Сестрите споменаха нещо, че се върнала с рев при семейството си.

— Защо просто не се е развела?

— Благородниците не правят така.

— Но те са искали да изкарат детето нейно. Тя съгласи ли се с това?

— Сестрите му бяха доста убедителни — и после Клеър се наведе към нея и прошепна. — Бяха решили да й кажат, че ще трябва да живее с брат им отново. Не се съмняваха, че ще се съгласи на всичко, само и само да не се случи това.

— Те ли ти казаха така? — попита Дани с недоверие.

— Не, но обсъдиха всичко пред мен и как точно мислят да се справят с проблема, все едно ме нямаше там и не чувах всяка тяхна дума.

Номерът да си „невидима“ отново. Учудващо, колко добре действаше.

— Тоест, не ти беше разрешено да останеш на работа след това?

Устните на Клеър започнаха да треперят отново.

— Не, трябваше да си тръгна още същия ден и освен това, да се закълна никога да не се връщам или да се опитвам да видя сина си. Но той щеше да получи най-доброто образование и чудесен живот, щеше да получи всичко, което се купува с пари.

— И по думите ти също и едно жалко и презряно семейство.

Клеър въздъхна.

— Не, всъщност те много го обичат.

— Как би могла да знаеш, като никога не си се връщала?

— Леля ми остана там още известно време, за да се увери, че се отнасят добре с него. Те не знаеха, че ми е леля, така че тя можеше да продължи да работи, когато аз си тръгнах. Тя ми каза, че обожавали момчето, че били напълно променени, когато той бил с тях, били много добри и дори на Негова Светлост бащинството се отразило добре.

Дани чак сега започна да разбира, защо й каза че е откровена.

— Значи мислиш, че на него му е по-добре с тях?

— Знам, че е така. Какво бих могла да му предложа аз в края на краищата, освен петното, че е копеле?

— Любов? — предположи тя.

— Той получава повече от достатъчно. Не, много по-добре е при тях. Просто на мен… много ми липсва. Сестрите се появиха цели два месеца след като го родих. През цялото това време беше мой и сега ми се иска да бяха го взели по-рано. Щеше да ми е много по-лесно да се откажа от него, ако не го бях държала в ръцете си и не го бях кърмила, и…

Сълзите й потекоха отново неудържими. Дани усети, че и тя е на път да се разплаче. Не се сдържа и прегърна Клеър, и не беше отблъсната.

След като се успокоиха малко, Дани я попита:

— Мислила ли си да смениш професията си? Изглежда работата в кухнята не ти допада?

— А, добре съм си, само дето момченцето ми ми липсва много.

— А не си ли мислила да имаш други деца? Това може да ти помогне да превъзмогнеш загубата.

— Да не би да имаш предвид още копелета?

— Не, мисля, че първо трябва да се омъжиш.

Клеър изсумтя.

— И кой ще ме вземе?

Дани извъртя очи.

— Никой, ако изглеждаш и се държиш както сега. Но имаш красиво лице, Клеър. Няма нужда да го прикриваш. В стаята си имам огледало, от което няма кой знае каква полза. Защо не идем там и да видим какво може да се направи с косата ти? Не изглежда добре така, както я носиш в този кок. И какво не е наред с гърба ти, че ходиш така прегърбена?

Клеър се изчерви и прошепна:

— Просто имам много едри гърди и не ми харесва да привличат нежелано внимание.

Дани избухна в смях.

— Разбирам. Явно не съм единствената, която има нужда да я поправят. Този вид внимание, за който говориш не винаги е нежелано, ако знаеш как да се оправяш с него. Ако искаш да имаш още деца, първо трябва да си намериш съпруг, така че се вземи в ръце и си потърси мъж.

— Както гледам, ти не правиш това.

— Първо трябва да се усъвършенствам и чак след това да започна да си търся почтен съпруг. Точно това правя тук.

— Не бих нарекла флиртуването с Малори усъвършенстване, особено ако ще си търсиш съпруг.

— Права си, но Малори си е изключение от всички правила, ако ме разбираш. Той е толкова дяволски греховно красив. Опитах се да му устоя, наистина опитах, но сега когато спрях да се съпротивлявам, проклета да съм, ако не съм щастлива! Той е мъж, на когото всяко момиче трябва да се наслади, ако й се отдаде възможност. А възможност като тази идва един път в живота.

— И не те безпокои фактът, че от това нищо няма да излезе?

— Ами, аз и не очаквам нищо, освен да си прекарвам добре с него известно време. Сама шъ туря край след няколко месеца, ако той не го направи по-рано. Ще съжалявам когато свърши, но докато не забравям, че всичко това ще има край скоро, няма да рухна от изненада, че се е случило.

— Доста либерален поглед на нещата имаш. Повечето жени изобщо не биха го приели така, да знаеш.

Дани се засмя.

— От скоро съм жена, Клеър, така че откъде да знам, а?

— Толкова ли си млада?

— Не, просто прекалено дълго носих панталони.