Да се влюбиш в негодник

Глава 25

— Луси! — Ахна Дани, като стигна до вратата след като й казаха, че има посетител. Луси разпери ръце и я прегърна горещо, но само един поглед към лицето на приятелката й след като отстъпи назад, я накара да попита:

— Какво не е наред?

— Айде да са порас’одим, а? Ни съ чувствам добре на място кат’ туй.

Дани разбра. Луси не просто беше проститутка. Тя се обличаше като такава и никак не подхождаше на място като това. Изненадващо беше, че въобще е стигнала до тук, без някой да я подгони или да се опита да я изхвърли от квартала.

— Хайде да идем до парка. — Предложи Дани, хващайки Луси за ръката, за да пресекат улицата. — Как стигна до тук?

Луси се захили.

— Намерих един файтон. На шофьора толкоз му ’ареса с мен, че са съгласи да ма докара. — Тя се обърна и пусна една въздушна целувка към шофьора, който я чакаше в края на улицата. — Той шъ ма изчака да ма върне после.

— Не очаквах да дойдеш толкова скоро. Няма ме само от седмица.

Дани беше използвала няколко монети от парите, които госпожа Робъртсън й даде да наеме коминочистач, за да изпрати на Луси новия си адрес. Госпожа Апълтън го беше написала вместо нея и едно момче се съгласи с радост да изпълни поръчката, защото през лятото нямаше толкова работа, колкото през зимата.

— Но се радвам много все пак. — Довърши Дани, докато сядаха на една пейка все още близо до улицата.

— Тревожех съ, че ня’а да си намериш работа толкоз скоро, зарад ’сичките пъти преди кат’ търсеше. Обачи, явно си имала късмет. Я са виж. Едвам тъ познах в тез ’убави дрехи. И напра’о щях да падна, когат’ шофьора ми посочи таз’ къща. ’аресва ли ти тук? Божке, ама как ня’а да ти ’аресва?

— Все още ми трябва време да свикна, но хората са много мили и ми помагат. Даже ме учат да говоря правилно.

— Да, забелязах вечи. Толкоз ’убаво говориш, че чак мъ болят ушите.

Дани се усмихна.

— Не, все още не. Помниш ли как ме щипеше всеки път като направя грешка, докато ме учеше да говоря като вас.

— Ник’гиш не съм та щипала силно, просто не исках да та изхвърлят, щото не си кат’ нас. Ама честно да си кажа, аз винаги съм мислила, че няма да останиш дълго, че семейството ти шъ та намери и шъ та отведе.

— Наистина ли?

И Дани се беше надявала на същото. Дълги години беше плакала преди да заспи и беше мечтала за родителите си, които даже не помнеше. После порасна и разбра, че явно няма друго семейство, освен Луси и останалите от бандата. Ако имаше някой жив, дори и далечен роднина, госпожица Джейн щеше да го спомене или да се опита да я заведе при него, нали?

Фактът, че след толкова години я бяха изгонили от тайфата, отрезви и двете.

— Беши време да тръгнеш по пътя си, Дани, и виж как ’убаво са е наредило ’сичко с теб.

— Знам, но всички вие много ми липсвате.

— Мо’иш да идваш да на виждаш. Шъ му натриеш носа на Дагър, дет’ си са спра’ила толкоз добре. Кат’ споменах носа му — един тип му го счупи.

Дани премигна.

— Така му се пада. Хич не ми е жал за него в момента. Но ти не си била целия този път само заради това, нали?

— Правичката да си кажа, точно за туй. — Луси стана очевидно неспокойна. — Ни съм била там кат’ е станало и ни можах да огледам мъжа, но той го е цапардосал, за да му каже къде си отишла.

— Аз?

— Аха! Разбира съ, Дагър нищо не му е казал, щот’ не знай. Туй момче дет донесе адреса ма намери на улицата и Дагър не знаише, че аз знам къде си.

— И този мъж е търсил мен?

Луси кимна утвърдително.

— Ни е казал как са казва или защо та търси. Обаче е изкарал акъла на Дагър, а ти знаиш, че той ни съ плаши лесно. Пък аз са уплаших, че ше го претрепе само и само да та намери и сигур’ и теб шъ тъ нарани. И Дагър вече знае.

— Какво?

— Че си жена. Мъжът та нарече жената с бялата коса.

Дани потрепери.

— Много ли беше ядосан?

— Беши твърде зает да ни намери ново място, та да не мож’ тоз’ тип да ни открий отново, и да си лекува носа и другите синини. Ни знам к’во го ядоса повече, туй дет’ са случи или туй, че си го лъгала.

— Мислиш ли, че може да е някой, когото съм обрала?

— Ни съ сещам за друго. Ама ти толкоз внимаваше да не та видат.

— Знам, но… — Дани млъкна, защото се сети кой би могъл да бъде.

— К’во?

— Този лорд дето го обрах онази нощ. Слугата му ме видя. И въпреки че успях да го излъжа тогава, на другия ден със сигурност е разбрал, че съм крадец като са видели, че бижутата липсват. Излезе, че и самият лорд е крадец, така че не му е било трудно да наеме някой бандит от улицата да ме проследи.

— Туй хич не ми ’аресва — каза Луси разтревожено.

— И на мен.