Да се влюбиш в негодник

Глава 18

— Ще има парти на вечеря днес — обяви госпожа Апълтън на Дани и Клеър. — Госпожа Робъртсън ще ви каже всичко, което се очаква от вас. Аз самата научих едва снощи. Едва ще смогна да изготвя менюто за толкова кратко време.

— Толкова скоро? — попита Дани, докато пълнеше чинията. Днес нямаше намерение да пропуска закуската си. — Не трябва ли първо да се разпратят поканите?

— Обикновено е така, — съгласи се госпожа Апълтън, — но днес ще бъде само семейството.

— О, — възкликна Дани, изгубила интерес, — ами ще гледам да не им се пречкам довечера.

— Няма да можеш. Ти и Клеър ще сервирате. Също и Карлтън.

Дани се справяше чудесно с правилния си говор… до този момент.

— Шъ сервирам к’во?

— Храната и напитките, разбира се.

— Туй не ми е работа — отбеляза Дани с основание.

— Ще се наложи. Както знаеш не ни достига персонал — контрира готвачката за голямо учудване на Дани. — Ще трябва да помогнат всички, след като ни чака вечеря за 15–20 човека.

— Значи все пак няма да е само семейството.

— Само те. Малори са голямо семейство. Но не всичките са в Лондон сега. Маркизът на Хаверстън, главата на семейството, рядко идва в града, доколкото знам. И дъщерите на графа също са в провинцията — в именията на съпрузите си. Едната е женена за херцог, нали знаеш.

Кралска особа, помисли си Дани. Проклетият богаташ беше сроден с кралския двор. И госпожа Апълтън явно беше много горда от този факт.

— Мисля, че ще повърна — каза Дани.

— Нищо такова няма да правиш — изсумтя готвачката. — Това ще е добър тест за твоите способности, мила. С малко напътствия ще се справиш чудесно.

Дани се съмняваше, но не каза нищо повече по въпроса. Закуската обаче не й се услади и тя не изяде всичко в чинията си. Остави храната и се заизкачва по стълбите, за да започне със задачите си за деня. Може би, ако успееше да отбягва икономката днес, тя нямаше да може да я инструктира и на Дани нямаше да й се наложи да сервира на тези кралски особи довечера.

Дани беше толкова изнервена, че успя да изчисти целия горен етаж още до обяд, освен стаята на Джереми. Той още не беше излязъл и тя гледаше да стои по-далеч от стаята му.

Госпожа Робъртсън я намери по някое време сутринта и я заведе в голямата трапезария за обещаните напътствия. Нямаше кой знае какво за запомняне, само на кого да сервира първо, как да долива чашите, без да натрапва присъствието си, да следи чашите да са пълни непрекъснато. Мъжете сигурно сами щяха да се обслужат с питиетата си преди вечеря. Тя трябваше да донесе чай на дамите, ако я помолят. Но беше задължително да стои в салона през цялото време, в случай, че им потрябва. И трябваше да се държи така, че да не привлича вниманието към себе си.

— И те искам в изрядно облекло — предупреди я госпожа Робъртсън, преди да я изпрати обратно да чисти.

Дани се изчерви. Клеър вече й се беше присмяла сутринта заради измачканите дрехи. Явно щеше да се наложи да се отучи от навика да спи с дрехите си.

— Дани, ела тук, моля те.

Дани въздъхна вътрешно. Толкоз по въпроса с отбягването на Джереми. Само той беше все още на горния етаж и не беше излязъл от стаята си. Очевидно обаче беше буден. Беше отворил вратата да я извика и я беше оставил така.

Тя подаде глава иззад рамката. Той беше все още в леглото с ръце, кръстосани зад главата и изглеждаше отпуснат и дяволски спокоен. Не беше напълно облечен. Носеше единствено бяла ленена риза, закопчана само донякъде и светлобежови бричове. Беше бос, дори не беше обул чорапи.

Явно имаше намерение да се излежава цял ден. Същото правеше и тя, преди да си намери истинска работа. И как щеше да изчисти стаята, след като той не искаше да излезе от нея?

Всъщност само си търсеше извинения за раздразнението си, а истината бе, че като го зърна в леглото и пулсът й се ускори. Господи, искаше й се да не е толкова дяволски хубав. Ръцете я засърбяха от желание да го докосне.

— Нямаш ли някаква работа, та да се разкараш от стаята? — каза тя по-остро, отколкото трябваше.

Гласът й привлече вниманието му и кобалтовите му очи се разшириха от изненада. Той дори скочи и седна на ръба на леглото.

— Мили Боже, та ти си красавица! — възкликна той.

Дани би се зарадвала да чуе нещо такова от Карлтън, но ласкателствата на Малори не я интересуваха, защото много добре знаеше какво цели. Пък и не беше в най-добрия си вид, така че само изсумтя.

— Проклет лъжец! Вече два пъти днес ми казаха, че съм отвратително измачкана.

— Това не може да прикрие истината. Дрехите ти не могат да скрият изящната ти фигура и да променят уникалния цвят на косата ти или виолетовия блясък на очите ти. Но тъй като това не беше тайна за мен и преди, сигурно трябваше да кажа: „Мили Боже, какви хубави гърди!“

Лицето й пламна. Но този път не можа да го обвини, че е лъжец. Не и след прекараните вчера 30 минути пред огледалото да се възхищава на това, колко добре й стоеше блузата.

Тя се намръщи насреща му, смутена дотолкова, че пак го обърна на жаргон.

— Ни е пра’илно да говориш за гърдите ми.

Той се ухили нагло и я увери.

— Само ако не сме сами.

Тя стисна устни.

— Значи тъй говориш и на ’сички останали слуги, ъ?

— Не, само на тези, с които смятам да стана много близък. Между другото това легло е много удобно. Не би ли искала да го пробваш по-скоро, вместо да отлагаш — искам да кажа — сега?

Знаеше си, че не трябва да го провокира с тези въпроси. Само го окуражаваше да бъде още по-прям.

— Единственото, което ще направя с това легло е да оправя завивките, след кат’ станеш оттам.

— Сразен съм — въздъхна той.

— Не, мързелив. Иди свърши нещо, та да мо’а да оправя стаята.

— Но аз върша нещо. Възстановявам се от снощните развлечения и събирам сили за довечера. Пък и никой не казва, че стаята трябва да е празна. Можеш да си чистиш наоколо. — Той се обърна на една страна, подпря глава на лакътя си и се ухили отново. — Представи си, че ме няма.

Да бе, като че ли беше възможно. Но тя се опита да не го поглежда. Триста дяволи, така нямаше да стане, защото тя много добре знаеше, че я наблюдава. А дори и да не беше така, тя щеше да се чуди, дали го прави и да му хвърля погледи скришом, за да провери, и…

— Ще почакам.

— Не, няма — той изглеждаше щастлив да я уведоми. — Ще си почивам до довечера.

Тя стисна зъби, извади пръчката за прах от джоба на престилката си и се отправи към малкото писалище, готова да го атакува с перата. Вместо това ахна, когато видя шапката отгоре. Вчера я нямаше там.

— Мойтъ шапкъ! Що я пазиш още?

— Ами, спомен ми е от едно… интересно преживяване — отвърна той незаинтересовано.

— Липсваше ми.

— Лошо. Сега е моя.

Тя го изгледа с любопитство.

— Защо? Ти не би я носил за нищо на света.

— Нямам намерение да я нося, но няма и да ти я върна. Така че, ако открия, че липсва, ще знам къде да я търся, нали?

— Вече не крада.

— Радвам се да го чуя. Значи шапката ми е на сигурно място — с това си спечели един свиреп поглед, който го накара да се подсмихне. — По-весело, любима, и без туй няма да отива на полите. По-подходящи ще са шапчиците с връзки и къдрички. Да, от такива ще имаш нужда.

Тя изпухтя.

— Ще нося проклетите поли, но тези глупави дамски шапки не са за мен.

Той изцъка:

— Пак мислиш като мъж.

— И какво, ще ме застреляш ли?

Тя отново се обърна към бюрото, но то беше почти празно и нямаше много прах, която да вдигне във въздуха в яда си. Внимаваше много да не пипа нейната… неговата шапка. Имаше чувството, че той тихичко й се смее, че така се разстрои заради шапката. Не й пукаше.

Тя спря за момент да огледа стаята и с удоволствие установи, че вчера я беше изчистила толкова добре, та днес почти нямаше какво да се оправя. Само да събере дрехите, които беше хвърлил на пода. Тя го направи и тръгна да излиза с тях, като внимаваше да не поглежда към леглото.

— Дявол го взел, Дани, не мислиш да ме лишиш от чудесната си компания толкова скоро, нали?

Той наистина звучеше разочарован. Преструваше се без съмнение, но тя се спря на вратата и отвърна.

— Довечера ще имаш гости. Има още много неща да се свършат, преди те да пристигнат.

Той въздъхна.

— О, да, моя първи опит да се правя на домошар и да давам приеми — после добави леко подигравателно. — Пак ли се правиш на перфектната прислужница?

Тя се скова, осъзнавайки че той има предвид начина й на говорене.

— Не, всъщност госпожа Робъртсън започна да ме поправя.

— Мили Боже! И ти свикна толкова бързо?

Тя усети иронията му и реши да не му обяснява, че и преди е говорила така и сега си го припомняше все по-бързо, въпреки че все още правеше доста грешки, когато беше нервна или ядосана. Нямаше да й повярва, затова побърза да смени темата.

— Изненадана съм, че организираш вечеря толкова скоро. Едва успях да изчистя мръсотията и прахта от новите мебели.

— Уверявам те, че не беше моя идея.

Тя повдигна вежда.

— Нека позная — на братовчедка ти?

— Разбира се.

Тъй като той звучеше ядосан в момента, настроението на Дани значително се подобри. Тя дори му се усмихна весело.

— Горе главата, господинчо! Казаха ми, че ще е само семейството ти. Тях няма да има нужда да ги впечатляваш.

— Точно обратното. Хич не ми пука за другите ми познати, но семейството ми трябва да се убеди, че се справям добре или ще обединят усилия да разберат на всяка цена какво не е наред и дружно ще се заемат да го оправят.

— Ти си голям мъж вече. Защо не те оставят да се оправяш сам?

— Защото ме обичат, разбира се.