Децата на нашите деца

10.

Госпожица Ема Гарсайд изключи радиото и седна вцепенена на стола си, изпълнена с нещо подобно на благоговение към самата себе си заради блестящата идея, която току-що й беше хрумнала. Рядко (всъщност никога) се бе чувствала така, защото макар и горда жена, тя имаше склонност да е плаха и в действията, и в мислите си. Пазеше гордостта си в тайна и я разкриваше само понякога, при това съвсем предпазливо, пред госпожица Кларабел Смайт, най-близката си приятелка. Гордостта й служеше за утешение, макар че имаше моменти, в които леко потръпваше при спомена за безспорния конекрадец и за мъжа, обесен за ужасно престъпление. Никога не беше споменавала на добрата си приятелка Кларабел нито за единия, нито за другия.

Неделните следобедни слънчеви лъчи косо падаха през гледащите на запад прозорци и осветяваха изтъркания килим, върху който, свита на кълбо, спеше престарялата котка. В градината зад запуснатата къща на запуснатата улица дръзко пееше дрозд — навярно се готвеше за ново нападение над малините, — но тя не му обръщаше никакво внимание.

Бе й струвало много пари, много работа, писане на писма и малко пътуване, но си струваше, каза си тя, струваше си всичките пари и времето. Защото в това малко градче нямаше никой друг, който да е в състояние да проследи родословието си толкова назад в миналото — чак до Революцията, че и още по-назад, до дните на англичаните и до английските селца, потънали дълбоко във времето. И макар да имаше конекрадец, обесен и други със съмнителен характер и от недостоен род, това се компенсираше от земевладелци и чифликчии с намек за древен замък някъде в миналото, въпреки че честно казано, тя никога не бе успяла да докаже съществуването на този замък.

„А сега — помисли си госпожица Ема Гарсайд, — а сега!“ Беше проучила родословието си дотам, докъдето стигаха документите. Сега дали можеше — и щеше ли да дръзне — да продължи в обратната посока — напред към бъдещето? Знаеше всичките си предци и ето, каза си тя, че имаше възможност да се запознае с всичките си потомци. Ако тези хора наистина бяха такива, каквито намекваха по радиото, това определено можеше да се направи. Но щом трябваше да се направи, трябваше да го направи самата тя, защото нямаше да има документи. Щеше да й се наложи да иде сред тях — сред онези, които идваха от района на Нова Англия — и да ги разпитва, при това навярно мнозина, преди да открие нещо. „Има ли в родословното ви дърво Гарсайдови, Ламбъртови или Лорънсови, мила? Добре тогава, щом така смятате, но знаете ли дали няма някой, който да има представа? О, да, мила, разбира се, че е изключително важно — не можете дори да си представите колко е важно.“

Тя неподвижно седеше на стола си — котката спеше, дроздът цвъртеше — изпълнена с онова странно усещане за род, което я беше тласкало през всички тези години и което, при новите обстоятелства, можеше да я отведе още по-нататък.