Децата на нашите деца

26.

Преподобният доктор Ангъс Уиндзър беше добър човек, уважаван и прочут с благородните си дела. Той бе пастор на черква с богата и дълга история, но това не му пречеше да ходи там, където най-много се нуждаеха от него — естествено извън собствената си енория, защото в нея нямаше сериозни нужди. Виждаха го в гетата, забелязваха го сред млади демонстранти, паднали под градушката от полицейски палки. Когато чу за семейство, нуждаещо се от храна, той се появи на вратата с пълна торба и преди да си тръгне, успя да намери в джобовете си няколко долара, без които можеше да се оправи. Бе редовен посетител на затвори и самотните старци, оставени да умрат в старчески домове, познаваха величествената му походка, прегърбените му рамене, дългата му бяла коса и търпеливото му лице. Фактът, че не беше чужд на публичността и че понякога дори като че ли сам я търсеше, се използваше срещу него от някои влиятелни членове на конгрегацията му, които смятаха, че тази особеност не му подобава, но той не обръщаше внимание на критиката. Според слуховете веднъж пасторът казал на свой стар, скъп приятел, че това е малка цена за привилегията да върши добрини — макар че не бе съвсем ясно дали е имал предвид публичността, или критиката.

Затова журналистите изобщо не се удивиха, когато късно следобед той се появи на мястото на затворилия се след излизането на чудовищата тунел.

Те се скупчиха около стареца.

— Какво правите тук, доктор Уиндзър? — попита един от репортерите.

— Дойдох — отвърна доктор Ангъс — да предложа на тези клети души малката утеха, която съм способен да им дам. Имах проблеми с военните. Разбирам, че не пускат тук никого, но видях, че са пуснали вас.

— Неколцина от нас успяха да ги уговорят. Други паркираха на около километър и половина оттук и дойдоха пеш.

— Добрият Господ се застъпи за мен — каза доктор Ангъс — и те ме пуснаха да мина.

— Как така се е застъпил за вас?

— Смекчи сърцата им и те ме пуснаха. Но сега трябва да приказвам с онези бедни хорица.

И той посочи групичките бегълци, пръснати из дворовете и по улицата.

Убитото чудовище лежеше по гръб. Ноктестите му крака стърчаха във въздуха, пипалата му бяха отпуснати по земята като змии. Повечето човешки трупове при изхода на тунела бяха отнесени. Няколко продължаваха да лежат тук-там, тъмни фигури върху тревата, покрити с одеяла. Оръдието беше оставено така, както се бе прекатурило.

— Военните ще пратят хора да отнесат чудовището поясни един от журналистите. — Искат подробно да го проучат.

Поставените по дърветата прожектори хвърляха призрачна светлина над мястото, където се беше намирал изходът на тунела. Някъде в мрака кашляше и бръмчеше генератор. Пристигаха камиони, натоварваха бегълци и заминаваха. От време на време високоговорителят продължаваше да реве заповедите си.

С инстинкта на дългия си опит доктор Уиндзър безпогрешно се насочи към най-голямата група бегълци, скупчени под люлеещата се улична лампа на близката пресечка. Повечето от тях стояха на улицата, но други седяха на тротоара, а няколко малки групички се бяха пръснали по моравите.

Пасторът се приближи до няколко жени — винаги избираше жени, защото бяха по-възприемчиви към неговия клон от християнството, отколкото мъжете.

— Дойдох — каза той, като правеше съзнателно усилие думите му да не звучат надуто, — да ви предложа Божията утеха. В такива моменти винаги трябва да се обръщаме към Господ.

Жените удивено го погледнаха. Няколко от тях инстинктивно отстъпиха назад.

— Аз съм отец Уиндзър — продължи той — и идвам от Вашингтон. Отивам там, където съм призован. Отивам при нуждаещите се. Чудя се дали бихте се помолили заедно с мен.

От групата се отдели висока, стройна възрастна жена.

— Вървете си, моля ви — каза тя.

Загубил самообладание доктор Уиндзър вдигна ръце и каза:

— Не разбирам. Исках само…

— Знаем какво искате — отвърна жената. — И ви благодарим. Знаем, че от ваша страна това е проява на любезност.

— Не е възможно да говорите сериозно — съвсем объркан каза доктор Уиндзър. — Не трябва да лишавате всички от…

Някакъв мъж разбута тълпата и хвана пастора под ръка.

— Приятелю — рече той, — хайде успокойте се.

— Но тази жена…

— Зная. Чух какво й казахте. Това не е само нейно решение. Тя говори от името на всички ни.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбирате. А сега ви моля да си вървите.

— Вие ме отхвърляте?

— Не вас. Не лично. Отхвърляме принципа, който представлявате.

— Отхвърляте християнството?

— Не само християнството. По време на логическата революция преди век ние отхвърлихме всички религии. Нашето неверие е също толкова твърдо, колкото вашата вяра. Ние не ви налагаме нашите принципи. Бъдете любезен и не ни налагайте вашите.

— Това е невероятно — възкликна отец Уиндзър. — Не мога да повярвам на ушите си! И няма да повярвам. Сигурно има някаква грешка. Исках само да се помолим заедно.

— Ние вече не се молим.

Доктор Уиндзър се обърна и с препъване се насочи към очакващите го репортери. Объркано поклати глава. Не можеше да повярва. Това не можеше да е истина. Това беше невъобразимо. Това бе богохулствено.

След всички години на човешко страдание, след всички търсения на истината, след всички светци и мъченици не можеше да се е стигнало до това!