Децата на нашите деца

25.

— Сега може би ще ми обясните какво е пикник рече Алис Гейл. — Днес следобед ми казахте, че сте щели да ходите на пикник.

Човекът от секретните служби се наведе напред.

— Стив ви е говорил за пикник, така ли? Никога не рискувайте да ходите с него…

— Но, господин Блак — прекъсна го тя, — та аз дори не зная какво означава това.

— Съвсем просто е — каза й Уилсън. — Взимаш си храна и отиваш в парк или гора и я изяждаш там.

— Същото правехме и ние в нашето време — отвърна Алис Гейл. — Но не го наричахме пикник. Струва ми се, че изобщо не го наричахме никак. Никога не съм чувала някой да го нарича някак.

Автомобилът бавно пое по отбивката и се насочи към портала. Шофьорът седеше изправен. Колата спря и до предния ляв прозорец се приближи войник. На портала имаше военна охрана.

— Какво става? — попита Уилсън. — Не съм чувал за такова нещо.

Блак сви рамене.

— Някой се е престарал. Целият район е отцепен. Пълно е с военни. Из парка са пръснати минохвъргачки и кой знае още какво.

— Президентът, известен ли е за това?

— Не съм сигурен — призна Блак. — Възможно е никой да не се е сетил да му каже.

Войникът отстъпи назад, порталът се отвори и автомобилът бавно продължи към моста.

Уилсън погледна през прозореца и попита:

— Къде са хората? Неделя вечер по време на туристическия сезон, а наоколо няма жив човек.

— Нали слуша новините — отвърна Блак.

— Разбира се, че ги слушах.

— Всички са се изпокрили. Очакват да се появи чудовище и да им се нахвърли.

— Имаме толкова чудесни места за пикници — каза Алис Гейл. — Толкова много паркове, толкова много безлюдни земи. Повече открито пространство, отколкото при вас. Не е толкова оживено като тук, макар че някак си това ми харесва. Има толкова много хора, толкова много неща за гледане.

— Значи ви е приятно — рече Уилсън.

— Да, разбира се, приятно ми е. Въпреки че това ме кара да се чувствам виновна. Двамата с баща ми би трябвало да сме при нашите хора. Но аз бях започнала да ви разказвам за нашето време. Животът беше прекрасен. Преди да се появят извънземните, разбира се. И дори отначало, когато още не бяха толкова много. Нали разбирате, те не ни нападаха непрекъснато, освен през последните няколко години. Макар да ми се струва, че никога не сме преставали да мислим за тях. Това беше постоянната тема за разговор. Всъщност никога не сме ги забравяли. Като че ли са били в мислите ми през целия ми живот. През последните години имаше моменти, в които съвсем ни бяха погълнали. Непрекъснато поглеждахме през рамо, за да видим дали не са зад гърба ни, никога не бяхме свободни от тях. Приказвахме за тях, изучавахме ги…

— Казвате, че сте ги изучавали — рече Уилсън. — Как точно ги изучавахте? Кой ги изучаваше?

— Ами биолози, разбира се — отвърна тя. — От време на време успяваха да се сдобият с труп на извънземно. Също психолози и психиатри. Еволюционисти…

— Еволюционисти ли?

— Естествено, че еволюционисти. Защото тези извънземни бяха много странни в еволюционно отношение. Сякаш съзнателно контролираха еволюционните си процеси. Имаше моменти, в които човек беше склонен да допусне, че могат дори да ги управляват. Баща ми, струва ми се, донякъде ви го обясни. И по време на дългата си еволюционна история те очевидно не са се отказвали нито от една еволюционна придобивка. Не са допускали компромиси, не са разменяли едно заради друго. Запазвали са всичко, което им трябва, и са прибавяли всичко друго, което са можели да развият. Това, разбира се, означава, че са адаптивни същества. Могат да се приспособяват към почти всякакви условия и обстоятелства. Реагират почти мигновено на стрес и кризисни ситуации…

— Говорите така — отбеляза Блак, — сякаш вие — е, навярно не точно вие, но вашите хора, сте се възхищавали от тях.

Тя поклати глава.

— Ние ги мразехме и се страхувахме от тях. Това е очевидно, защото в крайна сметка избягахме. Но, да, предполагам, че е възможно да сме изпитвали нещо подобно на ужасено възхищение, макар че не сме го признавали. Струва ми се, че никой не го е изричал гласно.

— Приближаваме Линкълн — каза Уилсън. — Естествено, знаете кой е Линкълн, нали?

— Да — отвърна Алис Гейл. — Баща ми е в спалнята на Линкълн.

Паметникът се извиси пред тях, слабо осветен на фона на черното нощно небе. Статуята седеше дълбоко в дъното, замислена на мраморния стол.

Автомобилът мина покрай нея и паметникът остана назад.

— Ако през следващите няколко дни намерим време — каза Уилсън, — ще дойдем да я видите. А може би вече сте я виждали. Но вие казахте, че Белият дом…

— Да, паметникът също — потвърди тя. — Останала е част от него, но е по-малко от половината. Камъните са изпопадали.

— За какво говорите? — попита Блак.

— Във времето, от което дойдоха хората от тунела обясни му Уилсън, — Вашингтон е бил разрушен. Белият дом се е превърнал в пущинак.

— Но това не е възможно. Не разбирам. Война ли?

— Не — отвърна Алис Гейл. — Трудно е да се обясни, даже да го знаеш, а аз почти не го разбирам — чела съм съвсем малко за това. Навярно най-доброто определение е икономически срив. Време на невероятна инфлация, достигнала смешни висоти, съпроводена от невероятен цинизъм, загуба на доверие в правителството, което допринесло за неговото проваляне, растящ недостиг на средства и разбирателство между богати и бедни. Всичко това постепенно растяло и накрая настъпил срив. Не само в тази страна, а във всички велики сили. Падали една след друга. Икономиката била съсипана, нямало правителство и тълпите излезли на улицата. Слепи тълпи, които рушели всичко без каквато и да било конкретна цел. Извинете ме, моля ви, сигурно разказвам много лошо.

— И всичко това ни предстои? — попита Блак.

— Вече не — отвърна Уилсън. — Поне не би трябвало. Сега се движим по друг път във времето.

— И ти не си по-добре от нея — каза Блак. — Нито един от двама ви не говори нормално.

— Извинете ме, господин Блак — рече Алис.

— Не ми обръщайте внимание — каза той. — Аз не съм от особено интелигентните. Просто съм образовано ченге. Стив ще го потвърди.