Децата на нашите деца

16.

Алис Гейл стоеше до прозореца и гледаше трупащата се оттатък булевард „Пенсилвания“ тълпа. Не смееше да повярва, че наистина е тук, че е във Вашингтон през двайсети век, на място, където се бе творила история, където бяха живели легендарни мъже и че в същата тази стая бяха спали короновани особи.

Короновани особи! Какъв ужасен, едва ли не средновековен израз. И все пак в него имаше някаква мелодичност, изящество, което нейният свят не познаваше.

На път за Белия дом заедно с баща си Алис беше зърнала паметника на Уошингтън и точно до него мраморния Линкълн, който седеше на мраморния си стол, отпуснал ръце върху страничните му облегалки, с лице, което носеше онова величаво изражение на скръб и състрадание, накарало хиляди благоговейно да замлъкват, докато се изкачват по стълбите, за да се изправят пред него.

Точно оттатък коридора баща й бе в спалнята на Линкълн с нейното огромно викторианско легло и покрити с кадифе столове. Макар че, спомни си тя, Линкълн всъщност никога не беше спал там.

Тъкмо историята я бе върнала към живота, помисли си Алис, оживялата история. Щеше да го запомни завинаги, независимо какво й предстоеше. Щеше да си го спомня, когато отидеше в миоцена. А как ли изглеждаше миоценът, с леко потръпване се зачуди тя. Ако изобщо отидеха там, ако хората от това време се съгласяха да им помогнат да отидат там?

Но каквото и да се случеше, тя имаше право да каже: „Веднъж спах в спалнята на кралицата“.

Извърна се от прозореца и за пореден път в почуда погледна огромното легло с балдахин и розово-бяла кувертюра, махагоновия секретар между прозорците, мекия бял килим…

Знаеше, че е егоистично да изпитва такива чувства, когато в този момент толкова много други от нейния свят бяха бездомни и объркани, навярно не знаеха дали ще бъдат нахранени и къде ще положат глава през нощта, но макар да се опитваше, не можеше да се укори.