Децата на нашите деца

30.

Щом мъжете седнаха около масата, доктор Самюъл Айвс откри дискусията.

— Въпреки тържествеността на повода, който ни събра тук посред нощ — каза той, — тази среща бележи вълнуващо събитие за всички нас от настоящето. През целия си професионален живот повечето от нас от време на време са си блъскали главата над фундаменталния характер на необратимостта на времето. Доктор Осбъри Брукс и аз сме посветили на изучаването й много време. Струва ми се, доктор Брукс няма да възрази, ако кажа, че в работата си по този фундаментален въпрос не сме постигнали никакъв напредък. Макар че лаикът може да оспори валидността на такова проучване и да разглежда времето по-скоро като философска, отколкото като физическа концепция, факт е, че в това тайнствено нещо, наречено време, са въплътени физически закони, с които всички ние се занимаваме. Трябва да се запитаме дали напълно разбираме концепциите, които използваме и в ежедневния си живот, и в заниманията си в много области на науката, например физическите връзки, залегнали в основата на разширяването на Вселената, информационната теория, термодинамичните, електромагнитните, биологичните и статистическите стрелки на времето. Времевата променлива е параметър в описанието на всяко физично явление на най-елементарно равнище.

Чудили сме се дали съществува такова нещо като универсално време, или то е само особеност на ограничени условия. Неколцина от нас смятат, че е вярно последното, че времевият фактор навярно е заложен случайно в момента на началото на Вселената и че е съществувал оттогава. Всички ние, струва ми се, съзнаваме, че мисленето ни в тази насока трябва да е силно повлияно от интуитивните ни представи за посоката на времевия поток и че това може да е един от факторите, толкова затрудняващи ни да разберем и формулираме каквато и да било сериозна теория за нещото, което наричаме време. Той погледна към тримата мъже от бъдещето, които седяха срещу него.

— Трябва да ви помоля за снизхождение за това въведение в нашата дискусия, което, от гледна точка на познанията ви, може да звучи глупаво. Но ми се струва, че беше важно да изложим собствените си възгледи и проучвания в перспектива. Сега е ваш ред да говорите и ви уверявам, че всички ще ви изслушаме с извънредно внимание. Кой от вас иска да започне?

Хардуик и Къмингс въпросително се спогледаха. Накрая Хардуик каза:

— Навярно аз бих могъл да започна. Трябва да изразя дълбоката признателност и на трима ни за вашата готовност да се срещнете с нас в този необичаен час. И се страхувам, че ще ви разочароваме, защото трябва да ви кажа, че ние не знаем много повече от вас за фундаменталния характер на времето. Задавали сме си някои от същите въпроси, които сте си задавали вие, и не сме намерили отговорите им…

— Но можете да пътувате във времето — прекъсна го Брукс. — Това предполага, че трябва да знаете нещо. Трябва поне принципно да разбирате…

— В крайна сметка открихме — продължи Хардуик, — че не сме единствената вселена. В едно и също пространство съществуват поне две вселени, толкова фундаментално различни една от друга, че нито една от тях не би могла да съзнава за другата. В момента няма да се впускам в обяснения за начина, по който беше открита другата вселена, или за онова, което ни е известно за нея. Доколкото ни е известно обаче, тя не представлява опасност за Земята. Мога да добавя, че първото загатване за нейното съществуване беше резултат от проучването на странното поведение на определени елементарни частици. Не че самите частици са част от другата вселена, но в някои случаи те могат да реагират на определени не съвсем разбираеми условия в другата вселена. Две съвсем различни вселени. Другата е изградена от частици и взаимодействия, които нямат нищо общо с частиците и взаимодействията на нашата вселена, макар че, както казах, взаимодействия може да има, но в толкова малък мащаб, че само късметът можеше да ни помогне да ги забележим. За щастие учените имаха този късмет. И пак най-вече късметът ни разкри още нещо за втората вселена. Често се чудя дали късметът, поради липса на по-подходяща дума, не е фактор, който би трябвало да се подложи на самостоятелно проучване с оглед на по-доброто определяне на параметрите му. Както казах, ние открихме още нещо за другата вселена, съвсем просто нещо и в същото време, когато човек се замисли, напълно поразяваща концепция. Открихме, че стрелката на времето във втората вселена тече точно в противоположната посока на онази в нашата. Макар че несъмнено тя се движи от миналото към бъдещето на вселената, тя пътува от нашето бъдеще към миналото ни.

— Има нещо, което ме озадачава — каза Айвс. — Занимавали сте се с много сложен въпрос и все пак за двайсетина години…

— Не е толкова изключително, колкото си мислите — отвърна Къмингс. — Естествено, ние разработихме ударен проект за постигане на пътуването във времето, но вече притежавахме информацията, която очерта доктор Хардуик. По стария ви път във времето откриването на втората вселена би трябвало да е след по-малко от сто години. Проблемът беше проучван почти четири века преди най-после да успеем да вкараме в действие времевата стрелка на втората вселена. Всъщност на възможността за използване на противоположната посока на времето във втората вселена като среда за пътуване във времето е била посветена много работа. И на нас ни оставаше само да дадем на проучванията последен тласък. Мисля, че ако имаше неотложна причина, методът можеше да се разработи още по-рано, още преди извънземното нашествие. Но освен научния интерес такава нямаше. При нормални обстоятелства пътуването във времето не привлича особено внимание, ако можеш да се движиш само в една посока и нямаш възможност за връщане назад.

— Когато решихме, че можем да оцелеем само ако се върнем във времето — каза Хардуик, — по-голямата част от действителната работа вече беше свършена. През цялата история на научните изследвания винаги е имало представители на обществото, които оспорват смисъла на чистата наука. Каква полза от нея, питат те. С какво може да ни помогне? За какво можем да я използваме? Мисля, че нашето положение е отличен пример за значението на принципните проучвания. Изследванията на втората вселена и нейния обратен поток на времето бяха чиста наука, изразходване на усилия и средства за нещо, от което като че ли нямаше да има никаква полза. И все пак, както се оказа, полза имаше. Това даде на човешката раса възможност да се спаси.

— Както го разбирам — каза Брукс, — вие сте използвали обратния поток на времето в другата вселена, за да ви докара тук. По един или друг начин вашите времеви тунели улавят противоположния поток. Вие влизате в него във вашето настояще и излизате в нашето. Но за тази цел трябва да сте успели невероятно много да ускорите потока и да сте в състояние да го контролирате.

— Това — отвърна Хардуик — беше най-трудното. Не теорията, защото тя вече беше разработена, а нейното прилагане. Както се оказа, това бе невероятно просто, макар че тогава ни се струваше сложно.

— И вие смятате, че е във възможностите на съвременната ни технология?

— Сигурни сме в това — каза Хардуик. — Тъкмо затова избрахме вашето време. Трябваше да определим момент, в който има хора, способни да разберат и приемат теорията, и други хора, инженери, които да са в състояние да създадат необходимото оборудване. Взехме под внимание и други фактори. Трябваше ни време с такъв интелектуален и морален климат, че с готовност да ни окажат необходимата помощ. Освен това трябваше да намерим време с такава икономическа производителност, че да е в състояние да ни осигури необходимите за живот в миоцена инструменти и оръдия. Навярно не е честно да искаме това от вас. Имаме едно-единствено оправдание. Ако не се бяхме върнали в това или в друго време, след петстотин години с човешката раса щеше да е свършено. Сега вие вървите по друг път във времето, феномен, който, ако желаете, по-късно можем да обсъдим, и имате шанс, макар и не съвсем сигурен, да продължите към бъдеще без извънземно нашествие.

— Доктор Озбърн още не е взел участие в разговора — каза Айвс. — Искате ли да прибавите нещо?

Озбърн поклати глава.

— Всичко това е извън моята компетентност, господа. Аз не съм физик, а геолог с интереси в областта на палеонтологията. Мога да се включа в обсъждането по-късно, ако някой от вас иска да поговорим за миоцена, който е нашата крайна цел.

— На мен например — каза Брукс — би ми било интересно да ви изслушам още сега. Научих, че има предложение сегашното население на Земята да се върне в миоцена заедно с вас. Предполагам, че това ще привлече вниманието на по-смелите. Мнозина винаги са смятали, че ние, родените след епохата на географските открития, сме загубили нещо. Идеята за връщане в миналото, където бихме могли да се освободим от много от днешните ограничения, ще получи силна подкрепа. Чудя се дали бихте ни казали нещо за това какво можем да очакваме в миоцена.

— Ако смятате, че е подходящо — отвърна Озбърн, — с удоволствие ще го направя. Естествено, вие разбирате, че използваме и предположения, макар да сме съвсем сигурни в някои факти. Основната причина, поради която избрахме миоцена, е, че тогава на Земята за първи път се е появила трева. За това има доказателства, но в момента няма да се впускам в тях. Ще отбележа само, че по това време истинските тревопасни развиват зъби, приспособени за ядене на трева. В началото на епохата тревопасните очевидно бързо се увеличили. Климатът станал малко по-сух, макар че според нашите изчисления валежите били достатъчно за земеделие. Много от големите горски масиви отстъпили място на тревисти равнини, обитавани от огромни стада тревопасни. Известно ни е нещо за тях, но според мен е възможно да е имало много видове, за които не разполагаме с палеонтоложки свидетелства. Имало големи стада ореодонти, големи колкото овце животни, навярно далечни роднини на камилите. Имало и камили, макар и много по-дребни от съвременните. Предполагаме, че ще открием и дребни коне, големи колкото понита. Може да има и носорози. Някъде по време на миоцена, вероятно в началото, през Беринговия проток, който тогава бил суша, в Северна Америка мигрирали слонове. Те били с четири бивни и по-дребни от днешните слонове. Едно от по-опасните животни е гигантският глиган, голям колкото вол и с череп, дълъг метър и двайсет. Сигурно са доста грозни, същества. С толкова много тревопасни из степите миоценът би трябвало да има и съответното количество хищници, от рода и на кучетата, и на котките. Навярно можете да откриете предшествениците на саблезъбите тигри. Това е само повърхностно описание. Има още много. Въпросът е, че според нас миоценът е период на изключително бързо еволюционно развитие. Фауната обхваща все нови родове и видове, навярно характеризиращи се с тенденция към увеличаване размера на животните. Възможно е да има някои останки от олигоцена, дори от еоцена. Предполагам, че някои от бозайниците са опасни. Възможно е да има отровни змии и насекоми, но не съм съвсем сигурен. Всъщност в това отношение не ни е известно много.

— Според вашите преценки обаче миоценът е годен за живот — каза Брукс. — Човекът би могъл да оцелее там.

— В това сме сигурни потвърди Озбърн. — Огромните гори от предишните епохи са отстъпили място на степите и макар че все още ще има достатъчно дървен материал, огромни открити пространства очакват човешкото рало. Тревата ще е достатъчно за добитъка. Постоянните валежи, характеризиращи някои от по-ранните епохи, са намалели. Човекът би могъл да живее на земята още преди появата си. Има много дивеч, орехи, плодове, корени. Водните басейни са пълни с риба. Не сме толкова сигурни за климата, колкото би ни се искало, но има свидетелства, че е по-умерен от днешния. Летата навярно са били също толкова топли, но зимите не са били толкова студени. Разбирате, че за това няма гаранция.

— Разбирам — отвърна Брукс. — Но вие във всички случаи сте решени да идете там, така ли.

— Нямаме друг избор — каза Озбърн.