Децата на нашите деца

Днес светът може би се изправя пред най-сериозната си криза. Странно е, че тя не идва по обичайните пътища, които сме свикнали да свързваме с кризите. Макар че, ако се замисли човек, става ясно, че тя е аналогична на отдавна позната ни ситуация — свръхнаселеността и произтичащите от нея икономически проблеми. До неделя сутринта обаче никой нормален човек не би могъл да си представи, че този проблем, от който се страхувахме и за който ни предупреждаваха от толкова отдавна, ще се стовари отгоре ни само за една нощ.

Сега сме изправени пред ситуация, която трябва да се реши, при това не с внимателно и дълго обмисляне, а за броени дни. Жестоката истина е, че сме в състояние да изхранваме хората, потърсили помощ при нас, само за ограничен период. Самите, те искрено признават, че съзнават проблемите, които ще предизвика идването им и че са ни донесли необходимите ни познания и техника, за да ги решим. Остава ни само незабавно да ги използваме. За тази цел е необходимо съдействието на всеки един от нас. Този израз не е използван лекомислено, нито като политическо увещание, а съвсем лично. Всеки един от нас, всички ние.

От повечето от нас се изисква търпимост, готовност да понесем някои жертви, да се примирим с някои неудобства. Това може да означава, че ще има по-малко и не толкова качествена храна. Възможно е да се наложи да изчакаме за доставката на новия ни автомобил. Може би няма да успеем да си купим нова косачка, когато старата се повреди. Икономическата енергия, която при нормални обстоятелства би била насочена към производство и разпространение на стоки и услуги, трябва да бъде насочена не само към изпращане на нашите потомци още по-назад в миналото, но и към осигуряване на оборудването, инструментите и провизиите, които ще им трябват, за да построят жизнеспособна цивилизация. Възможно е да се наложи Детройт да произвежда плугове и други оръдия вместо автомобили. Може би ще трябва да ограничим потреблението на храни — доброволно или с правителствено постановление. Колкото и разумно да постъпи президентът Хендерсън като обяви временно преустановяване на бизнеса и замразяване на цените и заплатите, може да се допусне, че трябваше да направи още една крачка и да издаде строга забрана за презапасяване. Макар че не можем да си позволим бюрократично да реагираме на притискащите ни събития, изглежда, незабавно трябва да се предприемат действия за стриктно разпределение на храната и другите стоки от първа необходимост. Съвсем ясно е, че поради политически причини господин Хендерсън може би не е искал да го направи. Но нашето оцеляване зависи именно от такива непопулярни мерки.

Едва ли е нужно да изтъкваме, че другите държави би трябвало да предприемат същите стъпки. Ясно е, че Великобритания, Русия, Франция, Германия, Япония, Китай и други страни вече може да са извършили необходимото преди, да сме получили информация за това. Но тези действия трябва да обхванат целия свят, а не само няколко от по-големите държави. Проблемът, с който сме се сблъскали, е от световен мащаб и за да бъде решен, временни икономически ограничения трябва да се наложат не само върху по-големите икономически единици, а върху целия свят. Появата на хората от бъдещето несъмнено ще предизвика най-различни мнения от всякакви интелектуални групи, много, от които злонамерени. Пример за това е общественото негодувание, изразено от Джейк Билингс, един от най-колоритните ни евангелисти, след разкритието, че хората от бъдещето са отхвърлили религията като съвсем несъществен фактор в живота на човечеството. Колкото и да е печален за професионалните духовници, този факт няма никакво отношение към проблема, който стои пред нас. Ще бъдат повдигнати и много други сериозни въпроси, но сега не е време да губим енергия, за да се опитваме да им отговорим или да ги решим. Те само още повече ще разделят хората, които и при най-благоприятни обстоятелства ще се разделят по въпроса за основната задача, която стои пред нас.

В момента не разполагаме нито с времето, нито с фактите, за да сме в състояние да оценим положението адекватно. Макар да са ни известни някои от основните факти, може да има и такива, които да не знаем или които под натиска на други обстоятелства да не са били разкрити. Възможно е някои обстоятелства да са били запазени в тайна — не защото някой се е опитал да скрие значението на даден факт, а просто, защото не е имало възможност за преценяване на различните фактори.

Разбира се, няма време за внимателен анализ на кризата. Всъщност светът трябва да действа по-бързо, отколкото може да е разумно. Самият факт, че е необходима експедитивност, изисква такава обществена търпимост, каквато иначе не би била желателна при разглеждане на важни въпроси. Бурята от критики и яростното издигане на мнения, различаващи се от тези на властите, само ще доведат до забавяне на решението, което трябва да се вземе бързо. Хората във Вашингтон, Уайтхол и Кремъл могат да грешат в много отношения, но трябва да разберем, че това не се дължи на глупост, а на искрена убеденост, че вършат онова, което смятат за правилно.

Що се отнася до републиките в света, нещата не би трябвало да стават по този начин. Демокрацията основателно изисква всеки да има глас в управлението, да се взимат под внимание всички гледни точки, да няма спорни решения, взети въпреки народната воля. Но днес не можем да си позволим лукса на такава идеалистична концепция. Положението може да не се реши така, както се иска на мнозина от нас, и някои несъмнено ще останат недоволни. Но тази търпимост изисква да приемем всичко това, ако не безмълвно, поне без да вдигаме много шум.

Не е заплашена само една държава, само една политическа партия или само една политическа кариера, не е заплашен само един народ или само един район, а целият свят. Не ми е известно какво ще се случи. Дори не мога да предполагам: Съзнавам, че навярно много неща няма да ми харесат, че ще ми се струва, че много неща биха могли да се направят по друг начин. В миналото никога не съм се колебал да изразя личното си мнение и много пъти съм се поддавал на изкушението да посочвам грешките, които съм предвиждал. Но от днес нататък, като личен принос за търпимостта, която ми се струва толкова необходима, ще упражнявам строга цензура, ако не върху мислите си, поне върху пишещата си машина. И така аз се обявявам, за учредител на клуба „Дръж си устата затворена“, клубът на Инък. Вратите му са широко, отворени и каня всички ви да се присъедините към мен.