Децата на нашите деца

28.

Кабинетът му беше тъмен. Само тракащите телетипи до стената хвърляха бледа светлина. Уилсън седна зад бюрото си. Наведе се да включи настолната лампа, после отдръпна ръка. Нямаше нужда от светлина, а и мракът му действаше успокояващо. За първи път от следобеда нямаше работа, но нещо постоянно го човъркаше и му казваше, че трябва да е на крак и да действа.

Президентът, помисли си прессекретарят, отдавна трябваше да е в леглото. Наближаваше полунощ — обичайното му време за лягане отдавна бе минало, а той беше пропуснал и следобедния си сън. Самюъл Хендерсън бе стар, прекалено стар за такива неща. Когато учените от бъдещето бяха въведени в кабинета му и ги представиха на хората от Националната академия, той изглеждаше измъчен и уморен.

— Слуша ли речта ми, Стив? — бе попитал президентът, когато двамата останаха сами.

— В колата.

— Какво мислиш? Хората ще ме подкрепят ли?

— Отначало не. Не с готовност. Но когато обмислят всичко, смятам, че ще ви подкрепят. Уолстрийт ще вдигне голяма врява.

— Уолстрийт — отвърна президентът — е нещо, за което в момента не мога да си позволя да отделям време.

— Трябва да си легнете, господин президент. Денят беше много тежък.

— Веднага — каза президентът. — Но първо трябва да разговарям с министъра на финансите. Сандбърг също помоли да намине за малко.

„Веднага“, беше казал той, но най-вероятно щяха да минат часове преди да си легне.

Някъде, в някоя тайна стая разговаряха учените. Из цялата страна, всъщност по целия свят хората от бъдещето продължаваха да излизат от тунелите си. В планините на запад се криеше чудовище.

И все пак беше невероятно. Бе се случило прекалено бързо. Човек нямаше време да върви в крак със събитията. Само след няколко часа щеше да започне нов ден и в много отношения той щеше да е коренно различен от предишните от който и да е ден в човешката история, ден, изпълнен с проблеми и дилеми, с каквито не се беше сблъсквало нито едно човешко същество.

През пролуките под вратите, водещи към залата за пресконференции, се процеждаше светлина. Там бяха останали неколцина журналисти, макар че не работеха. Не се чуваше тракане на пишещи машини. Уилсън си спомни, че изобщо не бе успял да изяде сандвичите си. Беше си сложил два в чиния и тъкмо отхапваше от единия, когато в залата бе влетял Брад Ренолдс. Като се сети за това, осъзна, че е гладен. Може би бяха останали някакви сандвичи, макар че сигурно вече бяха изсъхнали. А и поради някаква причина му се искаше да остане тук на тъмно и да не му се налага да разговаря с никого.

Но навярно все пак трябваше да види какво се е получило по телетипите. Той поседя още малко, после неохотно се изправи и отиде до стената. „Първо АП — каза си прессекретарят. — Добрата стара солидна АП. Никога сензационна, винаги изключително солидна.“

От апарата бяха излезли цели метри хартия.

Тъкмо започваше нов материал…

Уилсън издърпа хартията, остави я да падне пред краката му и бързо продължи нататък.

Уилсън пусна дългото руло хартия на земята и се върна на бюрото си. Включи лампата, вдигна телефонната слушалка и се свърза с централата.

— Джейн, ти ли си? Тук е Стив Уилсън. Би ли поръчала разговор с Джейк Билингс в Нашвил? Да, Джейн, зная кое време е. Зная, че навярно спи — просто ще трябва да го събудим. Не, не зная номера му. Благодаря ти, Джейн. Много благодаря.

Уилсън се отпусна в стола си и изръмжа. Когато рано следобед бяха разговаряли с президента, стана дума за Джейк Билингс и той обеща да му телефонира, но после съвсем забрави за това. Но кой би си помислил, че може да се случи такова нещо, по дяволите?

Уиндзър! Само това им трябваше — някой стар натрапник като Уиндзър да започне да си пъха носа където не му е работа. И когато го отблъснат, да иде да се жалва на журналистите.

„Господи, само това ни липсваше — помисли си Уилсън, — хора като Уиндзър и Билингс да объркат всичко, да започнат да си кършат ръцете в благочестив ужас и да вият за кръстоносен поход.“ Кръстоносният поход, мрачно си каза той, беше последното нещо, което им трябваше. Имаха си достатъчно неприятности и без шайка яростни проповедници, които само допълваха общия хаос.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Отец Билингс, сър — каза Джейн.

— Ало — рече Уилсън. — С отец Билингс ли разговарям?

— Да. Бог да ви благослови — отвърна му дълбок, тържествен глас. — С какво мога да ви помогна?

— Джейк, обажда се Стив Уилсън.

— Уилсън ли? А, да, прессекретарят. Трябваше да се сетя, че си ти. Не ми обясниха кой се обажда. Само казаха, че е от Белия дом.

„Копеле — помисли си Уилсън. — Разочарован е. Решил е, че го търси президентът.“

— Мина много време, Джейк — каза той.

— Да — отвърна Билингс. — Колко стана? Десет години?

— По-скоро петнайсет — рече Уилсън.

— Сигурно си прав — съгласи се пасторът. — Годините често…

— Обаждам ти се — прекъсна го Уилсън — за този твой кръстоносен поход, за който призоваваш.

— Кръстоносен поход ли? А, искаш да кажеш за връщането на хората от бъдещето в правия път. Толкова се радвам, че се обаждаш. Трябва ни колкото се може повече помощ. Смятам, че връщането им при нас е щастлива случайност каквато и да е истинската причина. Тръпки ме побиват като си помисля, че само след петстотин години човешката раса е забравила вярата ни. Толкова се радвам, че си с нас. Не мога да изразя колко се радвам, че си…

— Не съм с вас, Джейк.

— Не си ли? Какво искаш да кажеш с това, че не си с нас?

— Не съм с вас, Джейк — точно това искам да кажа. Обаждам ти се да прекратиш този тъп кръстоносен поход.

— Но аз не мога…

— О, можеш. Имаме си достатъчно неприятности и без някакъв глупав кръстоносен поход. Ако продължиш с това, ще направиш на страната лоша услуга. Имаме прекалено много проблеми и не се нуждаем от повече. Това не ти е просто възможност Джейк Билингс да покаже набожността си. Въпросът е на живот и смърт, при това не само за бегълците, а и за всеки един от нас.

— Струва ми се, че се държиш излишно грубо, Стив.

— Ако е така — отвърна Уилсън, — това е, защото действията ти ме безпокоят. Въпросът е важен, Джейк. Имаме работа — да пратим бегълците там, където искат да идат, преди да разстроят икономиката ни. И това ще предизвика огромна съпротива. От страна на промишлеността, профсъюзите, социалните служби, политиците, които ще се възползват от шанса за евтини нападки срещу нас. При това положение не можем да си позволим и ти да се присъединиш към тях. Каква полза ще имаш? Това не ти е настоящето, не са днешните хора. Това е бъдещето, част от бъдещето, до която иначе не би имал достъп.

Бегълците са тук наистина, но вятърните мелници, срещу които се нахвърляш, ще бъдат построени дълго след твоята и моята смърт.

— Неведоми са пътищата Господни… — започна Билингс.

— Виж — прекъсна го Уилсън, — слез от амвона си. Можеш да впечатлиш някой друг, но не и мен, Джейк. Никога не си можел.

— От името на президента ли говориш, Стив?

— Ако питаш дали той ме е помолил да ти се обадя, отговорът е не. Навярно още не знае какво правиш. Но когато научи, ужасно ще се ядоса. Днес двамата с него разговаряхме за теб. Страхувахме се, че можеш да се намесиш по някакъв начин. Разбира се, не бяхме в състояние да предвидим какво ще се случи. Но ти все пак се намеси. Трябваше да ти телефонирам и да те предупредя. Но имаше толкова много други неща, че нямах никакво време да го направя.

— Позицията ти ми е ясна — сериозно каза Билингс. Мисля, че дори я разбирам. Но ние с теб гледаме на нещата от различни страни. За мен мисълта, че хората са станали безбожници, е лично страдание. Това е противно на всичко, на което са ме учили, на целия ми живот, на всичко, в което съм вярвал.

— Бъди спокоен — отвърна Уилсън. — Това няма да стигне по-далеч. Там в бъдещето, след петстотин години, човешката раса намира своя край.

— Но те ще се върнат назад във времето…

— Надяваме се — горчиво каза Уилсън. — Наистина ще се върнат, ако не им попречат хора като теб.

— Ако се върнат — възрази Билингс, — те ще започнат наново. Ние ще им дадем каквото им трябва, за да започнат. На нова територия и в ново време, в което ще създадат безбожна култура. Възможно е по-късно да излязат в космоса, да пътуват до други звезди, и тогава ще бъдат безбожници. Не можем да го допуснем, Стив.

— Навярно ти не можеш. Но аз мога. Това не ме безпокои. Има адски много други хора, които също не биха се безпокоили. Ако не виждаш началото, корените на отхвърлянето на религията в настоящето, значи си сляп. Може би всъщност тъкмо това те измъчва. Питаш се дали можеш да направиш нещо, за да го предотвратиш.

— Възможно е — призна Билингс. — Не съм имал време да обмисля нещата. Но даже да е така, няма никакво значение. Пак бих направил абсолютно същото.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да продължиш, така ли? Макар да знаеш какво означава това за всички нас. Да поведеш хората, да развееш байрака…

— Трябва да го направя, Стив. Съвестта ми…

— Защо не си помислиш по въпроса? Мога да те потърся по-късно.

Защото повече нямаше смисъл да спори. Нямаше защо да се мъчи да увещава този благочестив безумец. Познаваха се още от студентските години. И още от самото начало трябваше да знае, че е безполезно да се опитва да го накара да погледне нещата под друг ъгъл.

— Да, позвъни ми пак — отвърна Билингс, — щом искаш. Но аз няма да променя позицията си. Зная какво трябва да направя. Не можеш да ме убедиш в нещо друго.

— Лека нощ, Джейк. Извинявай, че те събудих.

— Не си ме събудил. Тази нощ няма да спя. Радвам се, че те чух, Стив.

Уилсън затвори и се отпусна на стола си. Може би, ако беше подходил по друг начин, ако не се бе държал толкова грубо, щеше да постигне нещо. Макар че се съмняваше. Беше невъзможно да убедиш този човек. Навярно, ако му бе позвънил следобед след първия си разговор с президента, би могъл поне да го помоли да действа по-умерено, но се съмняваше, че и от това би имало някаква полза. Беше безнадеждно още от самото начало. Самият Билингс бе безнадежден.

Погледна си часовника. Наближаваше два. Уилсън вдигна слушалката и набра номера на Джуди. Тя му отговори със сънен глас.

— Събудих ли те?

— Не. Чаках те. Стив, ужасно е късно. Какво става?

— Трябваше да ида в Майър, за да взема неколцина от бегълците. Учени. Сега са тук, разговарят с хората от Академията. Няма да успея, Джуди.

— Да дойдеш при мен ли?

— Трябва да остана тук. Случват се прекалено много неща.

— До сутринта ще си умрял за сън.

— Ще се опъна на кушетката в залата за пресконференции и ще си почина малко.

— Мога да дойда да дежуря, докато си почиваш.

— Няма нужда. Ако потрябвам, някой ще дойде да ме повика. Лягай си. Ако искаш, утре можеш да позакъснееш. Аз ще се оправя.

— Стив?

— Да?

— Нещата не отиват на добре, нали?

— Прекалено рано е да се каже.

— Гледах президента по телевизията. Ще стане ужасна каша. Никога не сме си имали работа с такова нещо.

— Права си, никога.

— Страх ме е, Стив.

— И мен — каза Уилсън. — На сутринта ще е по-различно. Ще се чувстваме по друг начин.

— Имам ужасно предчувствие — рече Джуди. — Сякаш земята се изплъзва изпод краката ми. Мислих си за майка ми и сестра ми в Охайо. Не съм виждала мама от много, много време.

— Обади й се. Поговори с нея. Ще се почувстваш по-добре.

— Опитах се. Много пъти. Но линиите са постоянно заети. Всички звънят. Като на празник. Страната е в паника.

— Току-що водих междуградски разговор.

— Естествено. Ти си в Белия дом. Освободили са линията заради теб.

— Можеш да й се обадиш утре. Дотогава положението ще се успокои.

— Стив, сигурен ли си, че не можеш да дойдеш? Имам нужда от теб.

— Извинявай, Джуди. Искрено съжалявам. Имам ужасното чувство, че трябва да остана тук. Не зная защо, но трябва.

— Тогава до утре.

— Опитай се да поспиш.

— И ти. Опитай се да се успокоиш и поспи малко. Трябва. Утре ще е още по-зле.

Пожелаха си лека нощ и Уилсън затвори. Зачуди се защо остава тук. В момента нямаше действителна нужда от него. Макар че никой не знаеше. Всеки момент можеше да настане истински ад.

Трябваше да се опита да поспи, но сънят някак си не идваше. Беше прекалено напрегнат. Щеше да му се спи по-късно, когато нямаше да има възможност. По-късно, само след няколко часа, щеше да е затрупан с работа. Но в момента нервите му бяха прекалено опънати и умът му прекалено претоварен, за да е в състояние да заспи.

Излезе и тръгна по предната морава. Бе мека нощ, без жегата и хаоса на идващия ден. Градът се беше смълчал. В далечината бръмчеше автомобилен двигател, но по булеварда нямаше коли. Небето бе ясно и обсипано с милиони звезди. Високо над него премина мигаща червена светлинка и се разнесе приглушеното буботене на самолет.

Край група дървета се размърда тъмна фигура.

— Какво има, сър? — попита мъжки глас.

— Нищо — отвърна Уилсън. — Просто излязох да подишам чист въздух.

Видя, че тъмната фигура е на войник с провесена на гърдите пушка.

— Недейте да обикаляте наоколо — каза войникът. — Някое от момчетата може да си изпусне нервите.

— Няма — рече Уилсън. — Връщам се.

Постоя заслушан в тишината на града, изпълнен с усещането за мекотата на нощта. Не беше същото, каза си Уилсън, имаше нещо различно. Въпреки тишината и спокойствието, сякаш към него се протягаше някаква напрегнатост.