Децата на нашите деца

15.

В парка „Лафайет“ се събираше тълпа, смълчана и спокойна, като тълпите, събирали се през годините, за да гледат към Белия дом, без да очакват нищо — просто безмълвна проява на участие в национална криза. Над тълпата Анди Джаксън продължаваше да седи на изправения си на задни крака боен кон, покрит с патината на годините, пръв приятел на накацалите отгоре му гълъби.

Никой не знаеше каква точно е кризата и дали изобщо е криза. Хората все още нямаха представа какво се е случило и какво може да означава това за тях, въпреки че неколцина бяха посветили на въпроса доста конкретни, макар и объркани мисли и горяха от желание (понякога навярно дори настояваха) да споделят разсъжденията си с околните.

В Белия дом прииждаше порой от телефонни обаждания от конгресмени, от партийни функционери с различни предложения и съвети, от внезапно изнервени бизнесмени и индустриалци, от луди с готови решения.

Пристигна екип от телевизията и се захвана за работа — започна да снима кадри от тълпата и огрения от лятното слънце Бял дом, придружени от постоянен коментар.

По булеварда се нижеха туристи, удивени от факта, че са попаднали насред историческо събитие. По оградата на Белия дом подскачаха катерички, излизаха на тротоара, изискано сядаха със скръстени на гърдите предни лапички и просеха храна.