Децата на нашите деца

27.

Комендантът на Форт Майър генерал Даниъл Фут ги очакваше в кабинета си заедно с още трима мъже.

— Не трябваше да идвате сами — рече той на Уилсън. — Казах го на президента, но той не ме послуша. Предложих да пратя ескорт, но той ми забрани. Отговори, че не искал автомобилът да привлича внимание.

— По пътя почти нямаше движение — отвърна Уилсън.

— Времената са неспокойни — поклати глава комендантът.

— Генерал Фут, запознайте се с госпожица Алис Гейл. Баща й е човекът, който се свърза с нас.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Гейл — отвърна генералът. — Тези трима господа ми разказаха за баща ви. Радвам се, че сте дошли с тях, господин Блак.

— Благодаря ви, сър — каза Блак.

— За мен е удоволствие да ви представя представителите на собствения ми народ — рече Алис. — Доктор Хардуик, Никълъс Хардуик, това са господин Уилсън и господин Блак. Доктор Хардуик е нещо като Алберт Айнщайн на нашето време, господа.

Едрият, тромав, напомнящ на мечок мъж й се усмихна и каза:

— Не трябва излишно да ме хвалиш, скъпа. Ще очакват прекалено много от мен. Господа, много ми е приятно да се запозная с вас. Всичко това трябва да ви е до известна степен неприятно. Радвам се, че реагирате толкова бързо и положително. Вашият президент трябва да е изключително необикновен човек.

— И ние смятаме така — отвърна Уилсън.

— Това е доктор Уилям Къмингс — продължи Алис. Доктор Хардуик е наш съгражданин, но доктор Къмингс идва от района на Денвър. Баща ми и другите сметнаха, че ще е най-добре да е тук с доктор Хардуик, когато се срещнете с нашите учени.

Къмингс бе дребен плешив мъж с набръчкано лице. Приличаше на джудже.

— Радвам се, че съм тук — рече той. — Всички ние се радваме, че сме тук. Трябва да изразя дълбокото ни съжаление за онова, което се случи при тунела.

— И накрая — каза Алис, — доктор Абнър Озбърн. Наш дългогодишен семеен приятел.

Озбърн прегърна момичето през рамо.

— Другите господа са физици — рече той, — но аз съм по-низше същество. Аз съм геолог. Кажи ми, скъпа, как е баща ти? Потърсих го след като излязохме, но не успях да го открия.

Комендантът дръпна Уилсън за ръкава и двамата се отделиха настрани от другите.

— Кажете ми — попита генерал Фут, — какво знаете за чудовището?

— Не сме научили нищо повече. Предполагаме, че се е насочило към планините.

Фут кимна.

— Мисля, че сте прави. Ние получихме няколко съобщения. Всъщност по-скоро слухове. Всички идват от запад. От Харпърс Фери, Страсбърг, Лъри. Трябва да грешат. Нищо не е в състояние да се придвижва толкова бързо. Абсолютно сигурни ли сте, че е било само едно?

— Би трябвало вие да знаете — лаконично отвърна Уилсън. — Вашите хора са били там. Според нашата информация едното било убито. Другото избягало.

— Да, да, зная — каза генералът. — Скоро ще докарат убитото чудовище тук.

„Фут е разтревожен“ — помисли си прессекретарят. Нервничеше. Дали знаеше нещо, което не бе известно на Белия дом?

— Искате да ми кажете нещо ли, господин генерал?

— Не. Абсолютно нищо — отвърна той.

Кучият му син. Опитваше се да скрие нещо от Белия дом. Нещо, за което по-късно можеше да приказва в офицерския клуб.

— Струва ми се — рече Уилсън, — че е най-добре да тръгваме.

Излязоха и се качиха в автомобила. Блак седна до шофьора, Уилсън и Озбърн заеха сгъваемите междинни седалки.

— Може да ви се струва странно — каза Озбърн — че в групата има геолог.

— Така е — призна Уилсън. — Не че не сте добре дошли.

— Смятахме, че може да имате въпроси за миоцена — поясни ученият.

— Искате да кажете за нашето отиване там. Заедно с вас.

— Това е един от начините, по които може да се реши проблемът.

— Значи сте съвсем сигурни, че няколко от чудовищата ще успеят да минат през тунелите, така ли? Че ще дойдат достатъчно от тях, за да ни принудят да се върнем в миналото?

— Определено не — отвърна геологът. — Надявахме се нито едно да не стигне дотук. Взехме предпазни мерки. Не мога да си представя какво може да се е случило. Не съм склонен да смятам, че това чудовище…

— Но не сте сигурни.

— Прав сте. Те са чудовищно хитри твари. Притежават изключителни способности. Биолозите ни могат да ви кажат повече.

— Тогава защо смятате, че трябва да се върнем в миоцена?

— Наближавате опасна точка — рече Озбърн. — Нашите историци могат да ви го обяснят по-добре от мен, но всички признаци са налице. О, зная, че вече вървите по друг път във времето. Но мисля, че е възможно промяната да е настъпила прекалено късно.

— Имате предвид обществено-икономическия срив? Алис ни каза, че във вашето време Вашингтон не съществува. Предполагам, че същото се отнася за Ню Йорк, Чикаго и всички останали…

— Вие сте свръхобременени — каза Озбърн. — Загубили сте равновесие. Според мен вече е прекалено късно. Икономиката ви е излязла от контрол и обществените противоречия от ден на ден стават все по-дълбоки…

— И връщането в миоцена ще сложи край на всичко това, така ли?

— Това ще е ново начало.

— Не съм толкова сигурен — рече Уилсън.

— Време е за речта на президента. — обади се Блак от предната седалка. — Да включа ли радиото?

И без да изчака да получи отговор, го включи.

Говореше президентът.

— … малко мога да ви кажа. Затова няма да ви задържа дълго. Все още продължаваме да анализираме фактите и ще ви направя лоша услуга, ако ви кажа нещо друго освен тях. Мога да ви уверя, че вашето правителство ще бъде откровено с вас. Щом разберем нещо определено, ще го научите и вие. Ето какво ни е известно. След петстотин години, в бъдещето, нашите потомци били нападнати от извънземна раса. Отблъсквали ги в продължение на повече от двайсет години, но станало очевидно, че няма да издържат. Трябвало да отстъпят, но мястото за отстъпление било само едно. За щастие те успели да разработят пътуване във времето и затова можели да избягат в миналото. Това и направили, като дошли при нас. Нямат намерение да останат тук — веднага щом е възможно, ще продължат още по-назад във времето. Но за тази цел се нуждаят от нашата помощ. Не само за построяването на времевите тунели, но и за осигуряване на основните неща, които да им позволят да започнат наново. Поради икономически причини, които всички разбират, ние, заедно с останалата част от света, не можем да им откажем тази помощ. Не че и иначе бихме им отказали. Те са деца на нашите деца. Те са наша плът и кръв и ние не можем да не им помогнем. В момента обсъждаме как точно ще стане това. Проблемите трябва и ще бъдат решени. Не можем да си позволим да се бавим и усилията ни трябва да бъдат чистосърдечни. Това ще изисква саможертва от страна на всички ви. Има много подробности, които ще научите, ще изникнат много въпроси. По-късно ще бъде отговорено на всички тях. Тази вечер не е моментът да го правя. В края на краищата всичко това започна едва преди няколко часа. Денят беше изключително тежък.

Гласът му бе уверен, кънтящ, не се долавяше нито нотка отчаяние — а, помисли си Уилсън, президентът трябваше да изпитва отчаяние. Но той беше все същият стар и опитен политик. Знаеше как да се представи, как да успокои нацията. Приведен напред на седалката, прессекретарят внезапно усети прилив на гордост от него.

— Всички вие вече знаете — продължаваше президентът, — че през тунела във Вирджиния излязоха две от извънземните. Едното беше убито, другото избяга. Трябва да съм откровен с вас и да ви кажа, че не ни е известно къде е. Правим всички усилия да го открием и унищожим и макар че може да ни отнеме известно време, в крайна сметка ще го направим. Най-настоятелно ви моля да не обръщате прекалено голямо внимание на факта, че на земята има извънземно. Това е само един от многото проблеми, пред които сме изправени, при това не най-важният. С ваша помощ, на която съм сигурен, че можем да разчитаме, ние ще решим всичките.

Той направи пауза и Уилсън за миг се зачуди дали това е всичко, макар да знаеше, че не е, защото президентът не бе пожелал на публиката лека нощ.

— Трябва да ви кажа нещо неприятно и съм сигурен, че след като го обмислите, ще разберете, че е трябвало да се направи, че е най-малкото, което можех да направя аз. Ще разберете, струва ми се, че е необходимо за доброто на всички ни. Само преди няколко минути подписах заповед за обявяване на извънредно положение. Тази заповед постановява временно затваряне на банките и преустановяване на търговията. Това означава, че нито една банка или друга финансова институция няма право да извършва какъвто и да било бизнес. Преустановява се търговията с акции и стоки. Замразяват се всички цени, заплати и надници. Това, разбира се, не може да продължи дълго. Поради тази причина заповедта ще бъде отменена веднага щом конгресът и другите държавни институции въведат правила, налагащи необходимите ограничения в новата ситуация. Надявам се, че ще се отнесете с разбиране. Повярвайте ми, предприех тази мярка с изключително нежелание.

Уилсън бавно въздъхна и едва тогава видя, че другите го гледат.

Щеше да му е адски трудно, знаеше го. Журналистите от цялата страна и от Белия дом щяха да се нахвърлят върху него. „За Бога, Стив, можеше да ни загатнеш за това. Можеше да ни го кажеш.“ И нямаше да му повярват, че самият той не е имал никаква представа.

Тази стъпка беше толкова логична, че би трябвало да се досетят. Би трябвало да я предвиди и самият той. Но не я бе предвидил. Уилсън се зачуди дали президентът я е обсъдил с някого. Съмняваше се. Нямаше много време и имаше да се обсъждат толкова много други неща.

Президентът пожела на слушателите си лека нощ.

— Лека нощ, господин президент — каза Уилсън и се зачуди защо другите го гледат толкова странно.