Децата на нашите деца

13.

— Тази история е невероятна — възрази Дъглас. — Прекалено е абсурдна. Все едно че е взета направо от научнофантастичен роман. Казвам ви, че ни мамят.

— Абсурдно ли е, че всички тези хора излизат през времевите тунели? — спокойно попита Уилямс. — Трябва да има някакво обяснение. Гейл може и да преувеличава малко, но разказът му беше логичен. Признавам, че ми е трудно да…

— И пълномощията му — отбеляза министърът на правосъдието. — Не пълномощия, а идентификация. Бил обществен защитник на вашингтонската общност. Някакъв си социален работник. Няма връзка с някаква правителствена институция…

— Може да нямат истинско правителство — отвърна Уилямс. — Трябва да разбереш, че след петстотин години сигурно са настъпили промени.

— Стив — попита президентът, — какво успя да разбереш от всичко това? Нали ти го доведе тук.

— Загуба на време — подхвърли Дъглас.

— Ако искате да се подпиша под думите му — отвърна Уилсън, — разбира се, не мога да го направя.

— Какво каза Моли? — попита Сандбърг.

— Всъщност нищо. Просто ми го доведе. Сигурен съм, че не й е казал нищо от онова, което разказа на нас, но тя успяла да измъкне от него и дъщеря му малко информация за света, от който идват. Каза, че била доволна.

— „Глобъл Нюз“ опитаха ли се да сключат сделка с нас? — попита Дъглас.

— Разбира се. Всяка информационна агенция или репортер биха го направили. Ако не се бяха опитали, нямаше да са професионалисти. Но Манинг не настояваше прекалено много. Също като мен, той разбираше…

— Значи не си сключил сделка? — прекъсна го Дъглас.

— Знаеш, че не е — намеси се президентът.

— Трябва да получа указания за това какво да съобщя на пресата — каза Уилсън.

— Нищо — отсече Дъглас. — Абсолютно нищо.

— Те знаят, че съм присъствал на разговора. Знаят, че става нещо. Няма да се задоволят с нищо.

— Няма нужда да знаят.

— Но те трябва да знаят — възрази Уилсън. — Не можеш да се отнасяш с медиите като с враг. Те имат определени функции. Хората имат право на информация. Досега сме си сътрудничили с пресата, ще си сътрудничим и този път. Не можем да я пренебрегнем. Трябва да им дадем нещо и е най-добре това да е истината.

— Според мен — каза Уилямс, — трябва да им кажем, че разполагаме с информация, която ни кара да смятаме, че тези хора наистина може да са от бъдещето, както твърдят, но че се нуждаем от известно време, за да проверим. Че в момента не можем да го потвърдим и че продължаваме да работим по въпроса.

— Те ще искат да научат защо тези хора се връщат в миналото — рече Сандбърг. — Стив трябва да им даде някакъв отговор. Не можем да го пратим с празни ръце. Освен това пресата скоро ще разбере, че разполагаме оръдия пред тунелите.

— Ако се разбере защо разполагаме оръдията, ще настане истинска паника — каза Уилямс. — Целият свят ще настои да използваме артилерията, за да затворим тунелите.

— Защо просто не кажем, че хората от бъдещето са изправени пред ужасна катастрофа и че бягат, за да спасят живота си? — предложи президентът. — А за оръдията… Предполагам, че трябва да дадем някакво обяснение. Не можем да допуснем да ни заловят в чиста заблуда. Кажи им, че са обикновена предпазна мярка.

— Но само ако някой повдигне въпроса — прибави Сандбърг.

— Добре — каза Уилсън, — но това не е всичко. Ще има и други въпроси. Дали сме се съветвали с други държави. И с ООН. Дали по-късно ще има официално изявление.

— Навярно можеш да кажеш — отвърна Уилямс, — че сме се свързали с чужди правителства. И сме се разбрали да разположим оръдията.

— Стив — рече президентът, — опитай се да задържиш положението. Трябва да стъпим на здрава почва. Кажи им, че по-късно пак ще разговаряш с тях.