Децата на нашите деца

11.

— Е — каза президентът и се отпусна на стола си, — както стана ясно, след петстотин години Земята е нападната от извънземни същества. Хората от бъдещето не са в състояние да се справят с тях и единствената им възможност е да избягат в миналото. Правилно ли обобщавам разказа ви?

Гейл кимна.

— Да, сър. Съвсем правилно.

— Но какво ще правим сега, след като вече сте тук или поне голяма част от вас? Или не сте имали възможност да планирате нищо?

— Имаме планове — отвърна Гейл, — но ще се нуждаем от известна помощ.

— Искам да зная — попита министърът на правосъдието, — защо сте решили да дойдете при нас? Защо точно в този момент от времето?

— Защото вие притежавате техниката и ресурсите, от които се нуждаем — каза Гейл. — Направихме изключително задълбочено историческо проучване и този конкретен отрязък от времето, плюс минус десет години, като че ли най-много отговаря на целите ни.

— Каква техника имате предвид?

— Техника, с помощта, на която могат да се произвеждат още машини на времето. Разполагаме с плановете, спецификациите и работната ръка. Ще се нуждаем от материали и вашата търпимост…

— Но защо са ви още машини на времето?

— Нямаме намерение да останем тук — отвърна Гейл. — Няма да е честно. Икономиката ви няма да издържи. Но не можехме да останем и в бъдещето. Надявам се, разбирате, че трябваше да избягаме.

— И къде искате, да идете? — попита президентът.

— Далеч назад във времето — каза Гейл. — В средата на миоцена.

— В миоцена ли?

— Това е геологическа епоха. Започнала е приблизително преди около двайсет и пет милиона и е продължила около дванайсет милиона години.

— Но защо в миоцена? Защо преди двайсет и пет милиона години? Защо не преди десет, петдесет или сто милиона?

— Имаме някои съображения — отвърна Гейл. — Опитахме се да разработим плана си колкото можем по-внимателно. Основната причина, предполагам, е, че тревата се е появила за първи път през миоцена. Палеонтолозите смятат, че се е появила в началото на епохата. Те основават твърдението си на развитието на определени зъби при тревопасните от това време. Тревата съдържа абразивни минерали и изхабява зъбите. В резултат тревопасните развиват специални зъби, които растат през целия им живот. Такива зъби би трябвало да притежават същества, които се хранят с трева. Има и свидетелства, че по-сухият климат през миоцена е довел до изместването на горите от огромни, покрити с трева степи, обитавани от големи стада тревопасни. Това, твърдят палеонтолозите, започнало в началото на миоцена преди двайсет и пет милиона години, но ние сме избрали първата си цел преди двайсет милиона години, просто, в случай че учените грешат, макар да не ни се струва вероятно.

— Щом целта ви е миоценът — попита министърът на правосъдието, — защо спирате тук? Предполагам, че вашите времеви тунели, онези, с които сте стигнали тук, биха ви отвели направо там.

— Това е вярно, сър. Но нямахме време. Трябваше да действаме колкото можем по-бързо.

— Какво общо има времето?

— Не можем да се върнем в миоцена без съответните съоръжения, без семена и селскостопански животни. В собственото си време разполагаме с всичко това, разбира се, но щяха да ни трябват седмици, за да го съберем и транспортираме до входовете на тунелите. Стоеше и въпросът за капацитетът им. Всеки уред, чувал със семена и животно щеше да означава повече време, за да прехвърлим хората. Ако разполагахме с достатъчно време и не бяхме изправени пред заплахата от извънземните, щяхме да го направим точно така — щяхме да отидем направо в миоцена. Но това не беше възможно. Чудовищата разбраха, че нещо става, и ние знаехме, че веднага щом открият какво замисляме, ще нападнат входовете на тунелите. Решихме, че трябва да действаме колкото можем по-бързо, за да спасим максимален брой хора. Затова пристигаме тук с празни ръце.

— И очаквате да ви дадем всичко, от което се нуждаете, така ли?

— Райли — тихо каза президентът, — струва ми се, че си малко коравосърдечен. Не сме се стремили, нито пък сме очаквали такова положение, но трябва да се справим с него колкото е възможно по-човечно и по-разумно. Като нация, ние сме помагали и продължаваме да помагаме на други, не толкова облагодетелствани народи. Това е въпрос на външна политика, разбира се, но протегнатата за помощ ръка е и стара американска традиция. Предполагам, че тези хора, които пристигат през тунелите на наша територия, са американци, представители на собствения ни народ, наши собствени потомци и ми се струва, че не би трябвало да ги разочароваме, а да сторим за тях същото, каквото сме правили и за други.

— Ако това изобщо е вярно — отбеляза министърът на правосъдието.

— Това вече ще трябва да проверим — съгласи се президентът. — Предполагам, че господин Гейл не очаква да приемем думите му на вяра. Но има нещо друго, господин Гейл, което ме безпокои повече. Казвате, че планът ви е да се върнете в епохата, в която се е появила тревата. На сляпо ли възнамерявате да отидете там? Какво ще се случи, ако пристигнете в миоцена и откриете, че палеонтолозите са допуснали грешка или че има други обстоятелства, които затрудняват заселването ви там?

— Тук дойдохме на сляпо, разбира се — призна Гейл. — Но това беше различно. Разполагахме с много сериозни исторически доказателства. Знаехме какво ще заварим. Когато работи с периоди от милиони години, човек не може да е толкова сигурен. Все пак смятаме, че сме разработили доста добър план. Нашите физици и други учени са създали поне на теория средства за комуникация през времеви тунел. Надяваме се, че ще сме в състояние да пратим разузнавателна група, която да проучи положението и да ни докладва. Едно от нещата, които не ви обясних, е, че на сегашния си етап на развитие ние сме в състояние да пътуваме през времето само еднопосочно. Можем да се върнем в миналото, но не и да отидем в бъдещето. Затова, ако пратим разузнавателна група и тя открие, че условията не са подходящи, хората няма да имат друга възможност, освен да останат там. Най-много се страхуваме, че може да ни се наложи да пренастроим посоката на тунелите и да пратим, а следователно и да изоставим, няколко разузнавателни групи. Надяваме се, че няма да стане така, разбира се, но такава вероятност съществува и ако се наложи, няма да се поколебаем да го направим. Ние сме напълно готови за такава ситуация, господа. Оставили сме хора във вашето бъдеще да пазят входовете на тунелите. Те не очакват да минат през тях, макар отлично да съзнават, че ще настъпи момент, в който ще се наложи да бъде унищожен всеки тунел и че те, както и всички останали, които не са успели да стигнат дотук, ще трябва да посрещнат смъртта си. Не ви казвам това, за да предизвикам съчувствието ви, а само за да ви уверя, че сме готови да посрещнем всякакви опасности. Няма да искаме от вас повече, отколкото решите да ни дадете. Разбира се, ще ви бъдем признателни за всичко, което направите.

— Колкото и да съм благоразположен към вас — каза министърът на външните работи, — колкото и да вярвам на думите ви, като оставим настрани естествения скептицизъм, аз съм извънредно озадачен. Онова, което се случва в момента, ще бъде документирано. Логично е да се е превърнало в част от историята, която вие четете в бъдещето. Значи още преди да сте започнали, вие сте знаели какъв ще е резултатът. Трябва да сте го знаели.

— Не — отвърна Гейл. — Не го знаехме. В нашата история нямаше нищо такова. Колкото и странно да ви звучи, всичко това все още не се беше случило…

— Но се е случило — възрази Сандбърг. — Трябва да се е случило.

— Навлизате в област — каза Гейл, — от която нямам никаква представа, във философски и физични концепции, странно преплетени помежду си и, що се отнася до мен, неподлежащи на разбиране. Нашите учени много мислиха по въпроса. Отначало се питахме дали имаме право да променяме историята, да се върнем в миналото и да предизвикаме появата на фактори, които ще променят хода на събитията. Чудехме се какви ще са последствията от тази промяна и какво ще се случи с вече съществуващата ни история. Но сега учените ни твърдят, че това няма да има абсолютно никакво отражение върху нея. Ясно ми е, че сигурно ви звучи невероятно, и признавам, че самият аз не разбирам напълно всички фактори. Човешката раса вече е извървяла този път и това, което се случва сега, не се е случило тогава. Хората са стигнали до нашето време и се появиха извънземните нашественици. Сега ние пристигаме тук, за да избягаме от тях, това събитие се случва, историята е променена и отсега нататък нищо няма да е съвсем същото. Историята е променена, но не нашата история, не историята, довела до момента, в който избягахме. Променена е вашата история. Нашите действия ви повеждат по нов път във времето. Не сме сигурни дали извънземните ще атакуват и по този нов път, но всичко сочи, че ще…

— Това са абсолютни глупости — безизразно го прекъсна Дъглас.

— Повярвайте ми — каза Гейл, — не е така. Хората, които разработиха тази теория, които я измислиха, са достойни и прочути учени.

— В момента не сме в състояние да решим въпроса намеси се президентът. — След като всичко е свършено, спокойно можем да отложим този разговор за друг ден. В края на краищата, стореното — сторено и трябва да се примирим с него. Но има още нещо, което ме озадачава.

— Моля, кажете го, сър — рече Гейл.

— Защо се връщате двайсет милиона години назад? Защо толкова много?

— Искаме да се върнем достатъчно назад във времето, така че да не въздействаме върху появата на човечеството. Навярно няма да останем тук толкова дълго. Според нашите историци, при достигнатото технологично развитие, на човека му остава не повече от един милион години на земята, а навярно и по-малко. След милион години, след много по-малко от милион години, всички ние няма да сме тук. В момента, искам да кажа, ако бяхме в собственото си време и ни бяха оставили на мира, от създаването на истински космически кораб щяха да ни делят само няколко века. След още няколко хиляди години ще сме в състояние да пътуваме в далечния космос и навярно ще изоставим земята. Щом е в състояние да напусне планетата, човекът вероятно ще го направи. След милион години със сигурност вече няма да го има.

— Но идването ви тук ще окаже въздействие — отбеляза Уилямс. — Вие ще използвате полезни изкопаеми. Ще използвате въглища и желязо, нефт и газ. Ще…

— Малко желязо. Не чак толкова, че да има някакво отражение. В нашето настояще беше останало толкова оскъдно количество, че се научихме да сме извънредно пестеливи. И абсолютно никакво гориво.

— Ще ви трябва енергия.

— Имаме термоядрена енергия — поясни Гейл. — Икономиката ни ще е огромен шок за вас. Сега правим нещата така, че да са трайни. Не за десетина-двайсет години, а за векове. Остаряването на продуктите вече не е фактор в нашата икономика. В резултат производството ни през 2498 година възлиза на по-малко от един процент от вашето.

— Това не е възможно — каза Сандбърг.

— Според вашите стандарти навярно е така — призна Гейл. — Но не и според нашите. Трябваше да променим начина си на живот. Просто нямахме друг избор. Вековете на прекомерно използване на полезните изкопаеми ни докараха до изключителна бедност. Трябваше да се справяме с онова, което ни беше останало. Трябваше да открием начини да се справяме.

— Ако е вярно, че човечеството ще остане на земята още не повече от един милион години — каза президентът, — не разбирам защо трябва да се връщате двайсет милиона години назад в миналото. Бихте могли да се върнете само пет и няма да има никакви проблеми.

Гейл поклати глава.

— Ще сме прекалено близо до предшествениците на човечеството. Наистина, такъв, какъвто го познаваме, човекът се е появил преди не повече от два милиона години, но появата на първите примати е датирана преди около седемдесет милиона години. Ние, разбира се, ще се сблъскаме с тях, но въздействието няма да е голямо и просто не е възможно да го избегнем, защото това би означавало да се върнем в епохата на динозаврите, а това време не е подходящо за нас. Не само заради динозаврите, но и заради много други неща. Критичният период за човечеството, появата на предшествениците на австралопитека, не може да е бил по-късно от преди петнайсет милиона години. Няма как да сме сигурни в тези цифри. Повечето от нашите антрополози са на мнение, че ще е достатъчно, ако се върнем само десет милиона години в миналото. Но искаме да сме сигурни. И нямаме основания да не отидем по-назад във времето. Затова се спряхме на двайсет милиона години. Има и още нещо. Искаме да оставим достатъчно място за вас. Дъглас скочи на крака и извика:

— За нас!?

Президентът вдигна ръка.

— Почакай малко, Райли. Нека чуем всичко.

— Логично е — продължи Гейл. — Поне според нас. Помислете си — само след петстотин години предстои нашествие от далечния космос. Да, зная, това може и да не се случи заради втория път във времето, по който ви отклонява пристигането ни. Нашите учени обаче смятат и са почти сигурни, че това ще се случи. Защо тогава да стоите бездейни и да се сблъскате с тази възможност? Защо да не се върнете заедно с нас? Имате на разположение петстотин години. Можете да ги, използвате. Можете да се върнете в миналото, при това не припряно като нас, а в продължение на години. Защо да не поставите ново начало за човешката раса? Нови земи.

— Това е пълна лудост! — извика Дъглас. — Ако си тръгнем ние, вашите предци, вие изобщо нямаше да сте там и…

— Забравяш онова, което ни обясни господин Гейл прекъсна го Уилямс. — За различните пътища във времето.

Дъглас седна и каза.

— Аз си измивам ръцете. Не искам да имам нищо общо с това.

— Не можем да се върнем заедно с вас — рече Сандбърг. — Прекалено много сме и…

— Не заедно с нас. Като нас. Заедно наистина ще сме прекалено много. В момента вие сте прекалено-много. Ето ви възможност, ако решите да я използвате, да ограничите населението си до по-приемлив брой. Ние се връщаме двайсет милиона години в миналото. Половината от вас се връщат деветнайсет милиона, другата половина осемнайсет милиона години. Всяка група ще е отделена от другата с един милион години. Няма да си пречим.

— Има една пречка — каза Уилямс. — Ние няма да сме като вас. Ще окажем ужасно въздействие върху човечеството. Ще изразходваме въглищата, желязото…

— Не — прекъсна го Гейл. — Не и ако приемете нашата философия, нашите възгледи, нашите технологии…

— И ще ни дадете всичко това? Ядрената енергия…

— Ако се върнете в миналото — каза Гейл, — дори ще настояваме да ги приемете.

Президентът се изправи.

— Струва ми се — каза той, — че стигнахме до момент, в който трябва да прекъснем. Трябва да се направят много неща. Господин Гейл, благодарим ви, че дойдохте при нас и доведохте прелестната си дъщеря. Чудя се дали по-късно ще имаме възможност да продължим разговора си.

— Със сигурност — отвърна Гейл. — За мен ще е удоволствие. Трябва да разговаряте и с други от нас, мъже и жени, които знаят много повече от мен за различни страни на положението.

— Бихте ли се съгласили да останете с дъщеря си като мои гости? — попита президентът. — Ще ми бъде много приятно.

Алис Гейл радостно плесна с ръце.

— Искате да кажете тук, в Белия дом?

Президентът се усмихна.

— Да, скъпа моя, в Белия дом. Много ще се радваме да ни погостувате.

— Извинете я — каза баща й. — По случайност Белият дом е обект на специалните й интереси. Тя го изучаваше, прочете за него всичко, което успя да открие. За историята и архитектурата му, изобщо за всичко.

— Това е голям комплимент за нас — отвърна президентът.