Децата на нашите деца

45.

Може би именно хлапетата по улиците бяха прави, каза си Уилямс. Имаше някакво обосновано очарование в това да започнат наново, на чисто. Единственият проблем беше, че дори да започнеше наново, човешката раса пак можеше да повтори много от предишните си грешки. Макар че като се върнеха в миналото, щеше да им отнеме известно време да ги допуснат и все още щеше да има възможност да ги поправят преди да са станали прекалено големи и прекалено дълбоки.

Алис Гейл му бе разказала за пустошта на мястото на някогашния Бял дом, а по време на пътуването от Форт Майър доктор Озбърн беше изразил съмненията си, че може да се попречи на тенденцията, превърнала парка на Белия дом в пустош. „Вече е прекалено късно — бе казал той. — Вие сте свръхобременени. Загубили сте равновесие.“

Навярно наистина беше прекалено късно, призна пред самия себе си Уилсън — огромната бюрокрация продължаваше да се разраства, големият бизнес затлъстяваше и ставаше все по-арогантен, данъците постоянно растяха и никога не намаляваха, бедните обедняваха още повече и ставаха все по-многобройни, въпреки най-добрите намерения на социално насоченото общество пропастта между богатите и бедните, между правителството и народа растеше от година на година. Как би могло да не се стигне до това, зачуди се той. Като се имаше предвид в какъв свят живееха, как по-добре биха могли да се подредят обстоятелствата?

Уилсън поклати глава. Нямаше представа. Навярно имаше хора, които можеха да се върнат в миналото, да анализират политическото, икономическото и общественото развитие, да открият къде са допуснати грешки, да поставят пръст върху определени действия в определена, година и да кажат: ето тук допуснахме грешка. Но това щяха да са теоретици, работещи на основата на много теории, които не биха издържали проверката на действителността.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той вдигна слушалката.

— Господин Уилсън?

— Да.

— Обажда се пазачът на югозападния портал. Тук има един господин, който твърди, че трябвало да се срещне с вас по важен въпрос. Господин Томас Манинг. С него е господин Бентли Прайс. Познавате ли ги, сър?

— Да. Пуснете ги да влязат.

— Ще пратя хора да ги придружат, сър. В кабинета си ли сте?

— Да. Ще ги чакам.

Уилсън затвори. Какво можеше да доведе Манинг тук? И защо идваше лично? И Бентли… за Бога, защо Бентли?

Дали не бе нещо ново за онази работа с ООН?

Погледна си часовника. Заседанието на кабинета продължаваше повече, отколкото беше предполагал. Може и да беше свършило, но президентът да е зает с някакви други въпроси. Макар че щеше да е странно — обикновено Ким го пускаше веднага щом имаше възможност.

В стаята влязоха Манинг и Бентли. Пазачът спря на вратата. Уилсън му кимна и каза:

— Всичко е наред. — После се обърна към двамата. — Това е неочаквано удоволствие. Рядко те виждам, Том: Теб също, Бентли. Всъщност почти никога.

— Работата ми е другаде — отвърна фотографът. — Постоянно тичам.

— Бентли току-що пристига от западна Вирджиния каза Манинг. — Затова идваме.

— На пътя имаше едно куче — рече Бентли. — И после се блъснах в едно дърво.

— Бентли успял да снима на пътя чудовище — поясни Манинг. — Точно преди да изчезне.

— Сега вече разбрах — каза Бентли. — То видя насочения към него апарат и го чу да изщраква. Тези чудовища веднага изчезват, щом видят нещо, насочено към тях.

— Получиха се още едно-две съобщения за изчезнали чудовища — отвърна Уилсън. — Навярно някакъв защитен механизъм. Момчетата просто не могат да ги хванат.

— Не мисля — възрази Манинг. — Като ги караме да изчезват, може би постигаме същия резултат, все едно, че ги унищожаваме.

Той разкопча тънката папка, която носеше, и извади от нея няколко снимки.

— Виж това — каза Манинг и плъзна снимките по бюрото към Уилсън.

Уилсън за миг ги погледна, после впи поглед в Бентли и попита.

— Що за фотографски трикове са това?

— Няма никакви трикове — отвърна Прайс. — Фотоапаратът никога не лъже. Винаги казва истината. Ето какво всъщност става, когато чудовището изчезва. Използвах скоростна лента…

— Но динозаври! — извика Уилсън.

Бентли бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Уилсън.

— Лупа — каза той. — Погледни с нея. Те са цели стада там, в далечината. Не можеш да направиш такъв трик.

Чудовището беше замъглено, но достатъчно материално, за да няма никакво съмнение, че е чудовище. Зад него, ясно фокусирани, се виждаха три динозавъра.

— Птицечовки — каза Манинг. — Ако покажеш тези снимки на палеонтолог, сигурен съм, че той би могъл да ти даде точните наименования.

Дърветата бяха странни. Някои приличаха на палми, други на гигантски папрати.

Уилсън се наведе над снимката и я разгледа. Бентли бе прав. Наоколо бяха пръснати други странни създания, цели стада, отделни същества и двойки. В храстите се криеше някакъв малък бозайник.

— Имаме няколко увеличения — каза Манинг. — Искаш ли да ги видиш?

Уилсън поклати глава.

— Не. Това ми стига.

— Проверихме в един справочник — рече Бентли. Това е пейзаж от креда.

— Да, зная — отвърна Уилсън.

После протегна ръка и вдигна слушалката.

— Ким — каза той, — господин Гейл в стаята си ли е? Благодаря. Моля те, помоли го да дойде.

Манинг остави останалите снимки върху бюрото.

— Твои са — рече той. — Ще ги разпространим. Искахме ти първи да научиш. Мислиш ли си същото, което си мисля и аз?

— Предполагам, че да — отвърна Уилсън. — Но недей да ме цитираш, моля те.

— Няма нужда да цитираме никого — каза Манинг. Снимката казва всичко. Когато е минало през тунела, чудовището, предполагам, че би могло да се нарече чудовището майка, е било изложено на принципа на пътуването във времето. Той се е отпечатал в мозъка му, в инстинкта му. То е предало познанието за принципа на малките — унаследен инстинкт.

— Но на хората са им били нужни тунели на времето, механични устройства — възрази Уилсън.

Манинг сви рамене.

— По дяволите, Стив, не зная. Нямам претенции, че го разбирам. Но снимката показва, че чудовищата бягат в друго време. Може би всички ще избягат в друго време, навярно в едно и също. Възможно е времето, в което бягат, да е заложено в инстинкта им. Може би креда е най-подходящото място за тях. Може да са открили, че нашата епоха е прекалено опасна за тях, че рисковете са прекалено големи.

— Току-що ми хрумна нещо — каза Уилсън. — Динозаврите са измрели…

— Да, зная — прекъсна го Манинг и затвори папката си. — По-добре да вървим. Имаме работа. Благодаря ти, че ни прие.

— Не, Том — рече Уилсън. — Аз ви благодаря. Благодаря, че дойдохте. Можеха да минат дни, докато открием какво става. Ако изобщо откриехме…

Той се изправи и ги проследи с поглед докато излязоха, после отново седна.

Беше невероятно. И все пак имаше някаква странна логика. Хората бяха прекалено склонни да разсъждават от човешка гледна точка. Чудовищата бяха нещо друго. Хората от бъдещето постоянно подчертаваха, че не трябва да се възприемат като обикновени чудовища, а по-скоро като изключително разумни същества. И този разум несъмнено беше също толкова чужд на всичко земно, колкото и телата им. Разумът и способностите им не съответстваха на човешкия разум и способности. Колкото и трудно за разбиране да бе, те може би бяха в състояние инстинктивно да правят нещо, което човек би могъл да постигне единствено с помощта на машина.

Мейнард Гейл и Алис влязоха в кабинета толкова тихо, че той ги забеляза едва когато вдигна поглед и ги видя до бюрото си.

— Викали сте ни — каза Гейл.

— Исках да видите тези снимки — отвърна Уилсън. Първо най-горната. Другите са увеличения на отделни части. Кажете ми какво мислите.

Той изчака, докато двамата разглеждаха снимките.

— Това е креда, господин Уилсън — каза накрая Гейл. — Как е направена тази снимка? И какво общо има чудовището?

— Фотографът го е снимал. И в този момент то изчезнало.

— Изчезнало?

— Това е второто съобщение за изчезване на чудовище. Поне второто, за което ми е известно. Може да е имало и други. Не зная.

— Да — каза Гейл, — предполагам, че е възможно. Те не са като нас, нали знаете. Онези, които минаха през тунела, са преживели пътуването във времето — преживяване, продължило само частица от секундата. Но това може да им е било достатъчно.

Той потръпна.

— Ако е вярно, ако след толкова кратко излагане те наистина са способни сами да пътуват във времето, ако потомството им е способно само да пътува във времето, ако могат да усещат, усвояват и усъвършенстват толкова сложно нещо, при това толкова бързо, цяло чудо е, че сме успели да ги задържим двайсет години. Трябва да са си играели с нас, да са ни пазели заради спорта си. Защитен дивеч. Ето какво трябва да сме били. Защитен дивеч.

— Не можете да сте сигурни в това — отбеляза Уилсън.

— Да може би сте прав. По този въпрос би трябвало да се консултирате с доктор Улср. Той би трябвало да знае. Поне би могъл да направи научно обосновано предположение.

— Но вие не се съмнявате, така ли?

— Категорично — отвърна Гейл. — Възможно ли е това да е фалшификация?

Уилсън поклати глава.

— Не и Том Манинг. Добре се познаваме. Работили сме заедно в „Поуст“. Бяхме като братя, докато не ни раздели тази проклета работа. Не че няма чувство за хумор. Но не и за такова нещо. Пък и Бентли. Не и Бентли. Фотоапаратът е негов бог. Не би го използвал за нещо недостойно. Той живее само заради фотоапаратите си. Кланя им се всяка вечер преди да си легне.

— В такъв случай имаме доказателство, че чудовищата бягат в миналото. Също като нас.

— И аз така смятам — каза Уилсън. — Исках да чуя вашето мнение. Вие познавате чудовищата, а ние не.

— Все пак трябва да се консултирате с Улф.

— Да, ще го направим.

— Има още нещо, за което искахме да поговорим с вас, господин Уилсън. Ние с дъщеря ми обмислихме въпроса и стигнахме до съгласие.

— За какво става дума? — попита Уилсън.

— За покана — отвърна Гейл. — Не сме сигурни, че ще приемете. Навярно няма. Възможно е тя дори да ви обиди. Но много други хора, струва ми се, биха приели поканата. За мнозина тя ще е изключително привлекателна. Доста ми е неловко да го кажа, но ето: когато се върнем в миоцена, ако желаете, ще сте добре дошли да дойдете с нас. Точно с нашата група. Бихме се радвали да сте с нас.

Уилсън се вцепени. Помъчи се да намери думи, но не успя.

— Вие сте първият ни приятел, навярно единственият ни истински приятел — каза Алис. — Вие уредихте въпроса с диамантите. И направихте толкова много други неща.

Тя бързо заобиколи бюрото, наведе се и го целуна по бузата.

— Не е задължително да ни отговаряте веднага — каза Гейл. — Ще трябва да си помислите. Ако решите да не дойдете с нас, ние повече няма да отваряме дума за това. Поканата, струва ми се, е отправена със съзнанието, че по всяка вероятност вашият народ ще използва времевите тунели, за да се върне в епоха, отдалечена на няколко милиона години в миналото. Колкото и да се надявам, имам чувството, че няма да успеете да избегнете кризата, сполетяла нашите предци (а това сте вие, разбира се) по първия път във времето.

— Не зная — отвърна Уилсън. — Съвсем честно, не зная. Оставете ме да си помисля.

— Естествено — каза Гейл.

Алис се наведе към него и прошепна:

— Надявам, че ще решите да дойдете с нас.

След това двамата си тръгнаха също толкова тихо, толкова ненатрапчиво, както бяха дошли.

Вечерният сумрак се прокрадваше в стаята. В залата за пресконференции някой колебливо, сякаш търсеше думите, пишеше на машина. Телетипите до стената раздразнено тракаха. Един от бутоните на телефонния пулт на Джуди продължаваше да премигва. Но това вече не беше пултът на Джуди. Джуди я нямаше. Самолетът, който я отнасяше към Охайо, вече се насочваше на запад.

„Джуди — каза си той. — За Бога, какво ти стана? Защо трябваше да го правиш?“

Знаеше, че ще е самотен без нея. До този момент не бе разбирал, че тя го е предпазвала от самотата, самота, която човек може да изпитва дори с хора, които смята за приятели. Нямаше нужда да е при него — дори самата мисъл, че е наблизо, беше достатъчна, за да го спасява от самотата, да изпълва сърцето му с радост.

Тя пак щеше да е наблизо, помисли си Уилсън. Охайо не бе далече — в наше време по света няма място, което да е далече. Телефоните продължаваха да работят и пощата разнасяше писма, но вече беше различно. Замисли се какво би написал, ако й пратеше писмо, но знаеше, че никога няма да го направи.

Телефонът иззвъня.

— Заседанието свърши — съобщи Ким. — Можеш да дойдеш.

— Благодаря ти, Ким — каза Уилсън. Съвсем бе забравил, че е помолил за среща с президента. Струваше му се толкова отдавна, макар да не беше. Просто се бяха случили прекалено много неща.

Когато влезе в кабинета, президентът каза:

— Съжалявам, че трябваше да чакаш, Стив. Трябваше да обсъдим много въпроси. Какво има?

Уилсън се усмихна.

— Положението вече не е толкова лошо, колкото когато се опитах да се свържа с вас. Мисля, че сега е по-добре. В ООН се разпространявали слухове.

— За онази работа с руснаците ли?

— Да, с руснаците. Говорих с Том Манинг. Неговият човек в ООН — Макс Хейл, познавате го.

— Струва ми се, че никога не съм го виждал. Чел съм негови неща. Сериозен е.

— Хейл чул, че руснаците ще настояват международната общност да пусне ядрени бомби над районите, в които може да има чудовища.

— Очаквах нещо такова — отвърна президентът. — Никога няма да успеят да прокарат решението.

— Мисля, че въпросът така или иначе вече е академичен — каза Уилсън. — Току-що научих нещо ново. — Той остави снимките върху бюрото. — Тази снимка е направена от Бентли Прайс.

— Прайс — повтори президентът. — Не е ли онзи, за когото…

— За когото се разказват безброй истории. Вечно пиян, но страхотен фоторепортер. Най-добрият.

Президентът разгледа най-горната снимка.

— Стив, не съм сигурен, че разбирам това.

— Необходимо е допълнително обяснение, сър. Случило се следното…

Президентът го изслуша внимателно, без да го прекъсва. Когато Уилсън свърши, той попита:

— Наистина ли смяташ, че това е обяснението, Стив?

— Склонен съм да вярвам, сър. Гейл също. Каза, че трябвало да се консултираме с Улф. Но изобщо не се съмняваше. Единственото, което трябва да правим, е да продължаваме да ги притискаме. Да пратим достатъчно от тях в миналото и останалите сами ще избягат. Ако бяха повече, ако нямахме толкова много оръжия, както хората от бъдещето, когато чудовищата за първи път се появили, на Земята, навярно щяха да се опитат да останат тук. Ние щяхме упорито да се съпротивляваме, щяхме да сме достойни противници. Но мисля, че те разбират кога нямат шанс. В креда чудовищата пак ще имат достойни съперници. Ужасни съперници. Тиранозавър рекс и всичките му роднини. Трицератопсите. Целурозаврите. Хищните динозаври. Ръкопашен бой. Може да им хареса повече, отколкото боят с хората. Тези битки са по-славни.

Президентът се замисли. После каза:

— Доколкото си спомням, учените и досега не са разбрали какво е унищожило динозаврите. Може би вече имаме отговора.

— Възможно е — рече Уилсън.

Президентът протегна ръка към интеркома, после я отдръпна.

— Не — каза той. — Фьодор Морозов е добър човек. Онова, което направи сутринта, беше негово задължение, заповед, която трябваше да изпълни. Няма смисъл да му се обаждам, за да му съобщя. Ще научи, когато агенциите разпространят снимката. Също и хората в ООН. Иска ми се да видя лицата им.

— И на мен, сър — каза Уилсън. — Няма да ви отнемам повече време…

— Остани още малко, Стив. Трябва да научиш нещо. Могат да ти зададат този въпрос и ще трябва да знаеш как да реагираш. Това е известно на не повече от пет-шест души и те ще го запазят в тайна. Хората от бъдещето също. Това е строго поверително, макар и неофициално. Няма никакви документи. Министрите на външните работи и на отбраната също не знаят.

— Сър, дали би трябвало…

— Искам да го знаеш — прекъсна го президентът. Когато го чуеш, и ти ще трябва да го пазиш в тайна. Чувал ли си за предложението на Клинтън Чапман?

— Чух нещо. Не ми харесва. Тази сутрин ме питаха за това и аз отказах да коментирам. Казах, че е само слух и че нищо не ми е известно.

— И на мен не ми харесва — рече президентът. — Но от моя страна той ще бъде насърчен да продължи. Мисли си, че може да купи пътуването във времето, мисли си, че вече го е докопал, че вече е негово. Никога не съм виждал по-очевидна проява на чиста алчност. Не съм съвсем сигурен дали много добрият му приятел Райли Дъглас не притежава частица от същата алчност.

— Но щом е алчност…

— Алчност е, няма съмнение — продължи президентът. — Но аз зная нещо, което той не знае и ако успея да се справя, Чапман няма да разбере, докато не стане прекалено късно, за да му е от полза. А то е следното: хората от бъдещето са използвали не онова пътуване във времето, каквото си го представяме ние, а нещо съвсем друго. Изпълнява същото предназначение, но не е пътуване във времето в традиционния смисъл. Не зная дали мога да ти го обясня добре, но очевидно успоредно с нашата съществува друга вселена. Хората от бъдещето го знаят, но за нея им е известно само още едно нещо. Че посоката на времевия поток във втората вселена е точно противоположен на този в нашата. Че бъдещето в нея тече към нашето минало. Те са се върнали в миналото си като са се вмъкнали в потока на другата вселена…

— Но това означава…

— Точно така — каза президентът. — Това означава, че можеш да отидеш в миналото, но не си в състояние да се върнеш. Можеш да пътуваш към миналото, но не и към бъдещето.

— Ако Чапман научи това, сделката ще се провали.

— Прав си. Той не предлага да построи тунелите от патриотични подбуди. Смяташ ли, че съм постъпил лошо, Стив, като използвам измама, пресметната нечестност?

— Щях да смятам така, сър, ако наистина имаше възможност Чапман да направи онова, което възнамерява да направи, и вие не го бяхте спрели. По този начин обаче светът ще получи помощ и единствените, които ще бъдат ощетени, са хората, които сами лъжат другите. Никой няма да съжалява за тях.

— Някой ден — каза президентът — всичко ще стане известно. Някой ден безчестието ми ще ме настигне.

— Когато това се случи — отвърна Уилсън, — а то, разбира се, ще се случи, целият свят ще се пукне от смях. Ще станете известен, сър. Хората ще ви издигнат паметници.

Президентът се усмихна.

— Надявам се, Стив. Чувствам се малко подъл.

— Имам един въпрос, сър — рече Уилсън. — Сигурен ли сте, че тази ваша тайна ще бъде запазена?

— Струва ми се, че да — отвърна президентът. — Хората, които доведе от Форт Майър, съобщиха на представителите на нашата Национална академия — те са само трима. Те информираха мен, учените от бъдещето и хората, които разговаряха с тях. Аз вече знаех за предложението на Чапман и ги помолих да не казват нищо. По проекта за връщане в миналото са работили съвсем малко учени от бъдещето — само неколцина от тях знаят принципа. И всички те са тук. Нещо като с диамантите. Всички са тук, защото са смятали, че ние сме единствената страна, на която могат да се доверят. Пратиха съобщение във Форт Майър. Учените от бъдещето ще го запазят в тайна. Нашите хора също.

Уилсън кимна.

— Звучи ми добре. Споменахте за диамантите. Какво става с тях?

— Приехме ги за временно съхраняване. Заключени са. По-късно, когато всичко свърши, ще видим какво може да се направи. Навярно съвсем дискретна продажба със съответната измислена версия. Само по няколко наведнъж. Парите ще бъдат вложени във фонд за разпределение между другите държави.

Уилсън се изправи и тръгна към вратата. По средата на стаята спря и се обърна.

— Май всичко се оправя, нали, сър?

— Да — съгласи се Хендерсън. — След лошото начало май всичко се оправя. Има още много работа, но… всичко наистина се оправя.

Когато Уилсън се върна в кабинета си, някой седеше на бюрото на Джуди. Стаята беше тъмна. Само по пулта продължаваха да премигват лампички.

— Джуди? — колебливо попита Уилсън. — Джуди, ти ли си? — Знаеше, че това не е възможно, защото тя вече навярно кацаше в Охайо.

— Върнах се — каза Джуди. — Качих се на самолета и после слязох. Часове наред седях на летището и се чудех какво да правя. Ти си долен кучи син, Стив Уилсън, и го знаеш. Не ми е ясно защо слязох от самолета. Не ми е ясно и защо дойдох тук.

Той се приближи и застана до нея.

— Но, Джуди…

— Ти изобщо не ме помоли да остана. Всъщност изобщо не ме помоли.

— Направих го. Помолих те.

— Държа се благородно. Това ти е проблемът. Благородството. Не падна на колене и не ме помоли. А сега багажът ми лети за Охайо и аз…

Уилсън протегна ръце, повдигна я от стола и я притисна към себе си.

— Последните два дни бяха много тежки — каза той. Време е да се прибираме вкъщи.