Децата на нашите деца

43.

Стана заради кучето. Беше пил цял ден. Планинският път бе тесен и лъкатушещ и ужасно ядосан от случилото се с него, Бентли шофираше по-бързо, отколкото би трябвало. След часове търсене най-после беше открил лагера — съвсем временен лагер, както изглеждаше, без педантичния ред на обичайния военен лагер, просто място за отдих в гъстата гора край някакъв поток. Обзет от чувство за изпълнен дълг и възнаградено упорство, той провеси фотоапаратите на шията си, закрачи към най-близката палатка и почти бе стигнал до нея, когато се появи полковникът и го спря.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита го той. — И къде си мислите, че отивате?

— Аз съм от „Глобъл Нюз“ — отвърна Бентли. — И съм тук, за да снимам преследването на чудовището. Казах на редактора, че не си струва времето, но той не се съгласи с мен и не ми е работа да му противореча, където и да ме прати, затова действайте, преследвайте чудовището, за да мога да направя няколко снимки.

— Тук е забранено за вас, господине — каза полковникът. — Категорично забранено. Не зная как сте стигнали чак дотук. Някой не се ли опита да ви спре?

— Естествено — отвърна Бентли. — Малко по-надолу по пътя. Две войничета. Но аз не им обърнах внимание. Никога не обръщам внимание на някой, който се опитва да ме спре. Имам си моя работа.

И тогава полковникът го изхвърли.

— Имаме си достатъчно проблеми — каза той с отсечен, войнишки глас и го прониза с леден поглед. — Имаме си достатъчно проблеми и без някакъв си проклет тъп фотограф да се мотае наоколо и да ни пречи. Ако не си тръгнете, доброволно, ще наредя да ви изхвърлят.

Докато полковникът говореше, Бентли вдигна фотоапарата и го снима. Това още повече влоши положението и с обичайната си бърза реакция той го осъзна, затова с достойнство отстъпи, за да избегне сблъсъка. Когато мина покрай войничетата, опитали се преди това да го спрат, те започнаха да викат и да му се подиграват. Бентли намали, замисли се дали да не се върне и да поговори с тях, после се отказа. Не си струваше времето. После се появи кучето.

Кучето изскочи от високите бурени край пътя. Ушите му бяха прилепнали, опашката му бе подвита и то бягаше в сляпа паника. Беше близо, а автомобилът се движеше прекалено бързо. Бентли рязко завъртя волана. Колата се отклони от пътя и се вряза в храстите. Гумите засвистяха, когато натисна спирачка. Предницата на автомобила се блъсна в един голям орех и колата спря. Лявата врата се отвори и Бентли, който се отнасяше с пълно презрение към такива ограничения като предпазните колани, излетя навън. Фотоапаратът, който висеше на шията му, описа къса дъга и го блъсна в ухото толкова силно, че главата му закънтя, сякаш вътре имаше камбана. Той падна по гръб и се претърколи, свил ръце и крака. После бързо се изправи и откри, че се е озовал на ръба на пътя.

По средата на шосето стоеше чудовище. Бентли знаеше, че е чудовище — нали предишния ден беше видял две такива. Но това бе много по-малко от тях. Което не означаваше, че е по-малко ужасно.

Но Бентли беше замесен от по-различно тесто от другите хора. Не ахна, вътрешностите му не се преобърнаха. Ръцете му бързо реагираха, здраво стиснаха фотоапарата и го вдигнаха пред очите му. Чудовището бе точно пред обектива и той натисна бутона. Апаратът изщрака… и в същия момент съществото изчезна.

Бентли сведе апарата и го пусна. Главата му продължаваше да кънти. Дрехите му бяха изпокъсани, през зейналата на крачола му дупка се виждаше възлестото му коляно. Дясната му длан кървеше, охлузена някъде по чакъла. Автомобилът зад него тихо проскърцваше изкривената ламарина бавно възстановяваше предишната си форма. Водата от разбития радиатор се изливаше по горещия метал и цвърчеше.

Кучето все още диво лаеше някъде отдалече. Една стресната катеричка затрака като картечница. Пътят бе пуст. Само допреди миг чудовището беше тук. От мястото си Бентли можеше да види следите му, отпечатали се в праха. Но вече го нямаше.

Той закуцука по пътя и се огледа в двете посоки. Нямаше нищо.

„Но то беше тук — упорито си каза Бентли. — Хванах го в обектива. Беше тук, когато го снимах. Изчезна едва когато апаратът изщрака. Решило е, че го нападам. Дали е било тук, когато направих снимката? Дали го има на лентата? Дали изчезването му не ми е отнело такава ценна снимка?“

Не можеше да е сигурен.

Обърна се и колкото можеше по-бързо закуцука по пътя. Имаше само един начин да разбере. Трябваше да намери телефон, някак си да намери кола. Трябваше да се върне във Вашингтон.