Децата на нашите деца

39.

В Ню Йорк, Чикаго и Атланта тълпи се притискаха до полицейските ленти. На лозунгите пишеше: „НЕ СМЕ ГИ МОЛИЛИ ДА ИДВАТ“, „И БЕЗ ТОВА ИМАМЕ СЪВСЕМ МАЛКО“ „НЕ ИСКАМЕ ДА ГЛАДУВАМЕ“. Тълпите хвърляха предмети, камъни, тухли и консервени кутии, смачкани така, че да имат остри ръбове, найлонови торбички, пълни с човешки екскременти. Гетата кипяха от викове и насилие. Имаше загинали и много ранени. Палеха огньове. Горяха къщи и когато пожарникарите се опитваха да стигнат до тях, пътя им препречваха барикади. Огромни райони бяха подложени на плячкосване.

В малките градчета из цялата страна се трупаха навъсени хора — по пейките пред универсалните магазини, на гарите, в бакалиите, по уличните ъгли, в кварталните кафенета, в бръснарниците. И озадачено казваха: „Някак не е нормално. Не е възможно. Не е като в старите дни, когато човек знаеше какво става. Днес няма как да знаеш какво ще се случи. Сега има прекалено много новини. Старите дни си отидоха. Вече няма ред…“ После разумно отбелязваха: „Разбира се, ако е така, както казват, трябва да направим всичко възможно за тях. Чухте какво каза снощи президентът. Деца на нашите деца. Точно така каза. Макар че не зная как ще го направим. Не и с тези данъци. Не можем да плащаме повече данъци, а тунелите ще струват адски много. Данъци върху всичко, каквото купуваш. Върху всичко, каквото правиш. Върху всичко, каквото притежаваш. Изглежда, колкото и да се трепе човек, данъците му глътват всичко…“ И лицемерно заявяваха: „Онзи пастор в Нашвил хубаво го рече. Ако загуби религията си, човек губи всичко. Не му остава за какво да живее. Загубиш ли Библията, губиш всичко. Не е възможно дори след петстотин години хората да са се отказали от своя Бог. Тъкмо злото в днешния свят го е направило възможно. Животът в големия град. Гадният живот в големия град. Тук никога не можеш да загубиш своя Бог. Наистина не можеш. Той винаги е с теб. Можеш да Го усетиш във вятъра. Виждаш Го в багрите на небето на изток точно преди зазоряване. Чувстваш Го в нощната тишина. Съжалявам ги тези хора от бъдещето. Направо ги съжалявам. Те не знаят какво са загубили…“ И разгневени от безредиците, те казваха: „Трябва да ги изпозастрелят. Не могат да ме заблудят с такива глупости. Нито за миг. Ами че някои от тези хора през целия си живот изобщо не са работили. Просто са стояли с протегнати ръце. Ако човек наистина иска да работи, дори да е жена, винаги може да си намери работа. Ние тук се блъскаме, трепем се и пак нямаме почти нищо, но не се бунтуваме, не палим, не стоим с протегнати ръце…“ За младежите с лозунгите в парка „Лафайет“ казваха: „Щом искат да идат в миоцена където и да е това място, ами че защо да не ги пуснем? Хич няма да ни липсват. Без тях даже ще сме по-добре…“ Един селски банкер с надута дълбокомисленост каза: „Помнете ми думата, ще имаме късмет, ако онези от бъдещето не унищожат цялата страна. Да, цялата страна, а може би и целия свят. Доларът няма да струва нищо, цените ще хвръкнат…“ И неизбежно стигаха до основния въпрос, шепнешком разкриваха най-черните си мисли: „Само почакайте и ще видите. Това е комунистически заговор, казвам ви. Мръсен комунистически заговор. Не зная как са го направили, но накрая ще открием, че в дъното на всичко са руснаците…“

Из цялата страна се надигаха хора и прииждаха към Вашингтон — на автостоп, с автобуси, със стари очукани автомобили. Вътрешен повик на младежта, обявила се срещу ценностите на обществото. Някои стигаха в града преди падането на нощта и минаваха по улиците с лозунги „Назад към миоцена“ и „Дайте саблезъбите!“ Други продължаваха в мрака или спираха, за да поемат отново на разсъмване, спяха в копи сено или на пейки в парка, нагъваха хамбургери, търсеха запознанства, тихо разговаряха край лагерни огньове.

Други групи също излизаха по улиците на Вашингтон, групи, в центъра, на които вървяха млади мъже, залитаха под тежки кръстове, препъваха се и падаха, после отново ставаха и продължаваха пътя си. Някои носеха трънени венци и по челата им се стичаха капки кръв. Късно следобед в парка „Лафайет“ се разрази яростна битка, понеже възмутената тълпа, сред която мнозина от мечтаещите за миоцена младежи, попречи на едно от разпятията. Жертвата вече беше качена на кръста и дупката почти бе изкопана. Полицията се намеси и след петнайсет кървави минути разчисти парка. Когато всички си тръгнаха, бяха събрани и откарани четири грубо сковани кръста.

— Тези хлапетии са луди — каза задъхано един полицай. — Не бих дал и пукната пара за повечето от тях.

Сенатор Андрю Оукс се обади на Грант Уелингтън и заговорнически каза:

— Сега е моментът да си по-нисък от тревата. Не казвай нито дума. Дори не поглеждай, сякаш не те интересува. Положението е неустановено. Никой не знае накъде ще се наклонят везните. Нещо става. Тази сутрин руснакът беше в Белия дом и това не вещае добро за никого. Готви се нещо, което не разбираме.

Клинтън Чапман се обади на Райли Дъглас.

— Знаеш ли нещо, Райли?

— Нищо, освен че наистина съществува пътуване във времето и ние разполагаме с принципите на постигането му.

— Ти виждал ли си ги?

— Не, не съм. — Всичко се пази в строга тайна. Никой не казва нищо. Мълчат и учените, които разговаряха с хората от бъдещето.

— Но ти…

— Зная, Клинт. Аз съм министър на правосъдието, но по дяволите, в такава ситуация това не означава нищо. Това е пълна тайна. Знаят я само неколцина от Академията и това е всичко. Дори военните не са допуснати до нея, а даже военните да искаха, аз се съмнявам, че…

— Но те трябва да кажат на някого. Не можеш да построиш нещо, ако си нямаш представа как да го направиш.

— Естествено, ще кажат как да се построи, но само толкова. Не как действа. И защо действа. Не принципа.

— Каква разлика има, по дяволите?

— Според мен има — отвърна Дъглас. — Аз лично няма да искам да построя нещо, ако не го разбирам.

— Ти каза, че е пътуване във времето. Че несъмнено било пътуване във времето.

— Няма никакво съмнение — потвърди Дъглас.

— Тогава в това има хляб — каза Чапман. — И аз имам намерение да…

— Но ако действа само еднопосочно…

— Трябва да действа и в двете посоки — прекъсна го Чапман. — Така ми казаха моите хора.

— Ще са нужни много пари — каза Дъглас.

— Разговарях с много хора — отвърна Чапман. — Хора, на които мога да се доверя. Неколцина от тях проявяват интерес. Достатъчно са. Определено проявяват интерес. Виждат възможностите. Ако успеем да го уредим, няма да има недостиг на средства.

Джуди Грей се качи на самолета и намери мястото си. Погледна през прозореца, видя щуращите се по летището камиони — видя ги като в мъгла, и бързо вдигна ръка, за да избърше очите си. И почти нежно каза през стиснати зъби:

— Кучи син! Мръсен кучи син!