Децата на нашите деца

41.

— Държах го на мушка и после го нямаше — каза на полковник Юджийн Доусън сержант Гордън Феърфилд Кларк. — Изчезна. Изпари се. Сигурен съм, че не помръдна. Видях го да се движи преди да спре. Приличаше на мъгла. Като в анимационен филм. Когато изчезна, беше друго. Когато го държах на мушка, не мърдаше.

Нямаше мъгла.

— Привидяло ти се е сержант — отвърна полковникът.

— Не мисля така, сър. Добре се бях скрил. Не мърдах. Преместих цевта на гранатомета само с няколко сантиметра. Това беше всичко.

— Тогава някой от хората ти.

— Сър, лично съм обучил всички тези мъже. Никой не може да ги види, нито да ги чуе.

— Видяло е нещо. Или е чуло нещо. Усетило е някаква опасност и е изчезнало. Сигурен ли си за това изчезване, сержант?

— Сигурен съм, господин полковник.

Доусън седеше на един повален дънер. Наведе се, вдигна от земята една вейка и започна да я чупи на парченца. Кларк стоеше приклекнал отстрани и се подпираше на гранатомета.

— Сержант — каза Доусън, — не зная какво ще правим с всичко това, по дяволите. Не зная какво ще прави армията. Ти откриваш едно от онези същества и то изчезва преди да успееш да го убиеш. Можем да се справим с тях. Сигурен съм. Ще успеем да се справим с тях, даже когато станат големи, силни и коварни, както твърдят хората от бъдещето. Имаме артилерия. Имаме достатъчно мощни оръжия. Ако се съберат и излязат срещу нас, ще успеем да ги разбием. Имаме повече оръжие от хората от бъдещето и можем да се справим с тази работа. Но не и когато се крият от нас, не и в такива местности. Можем да изравним с бомби участък от десет хиляди акра и да унищожим само едно от тях. Бог знае какво още ще убием, включително хора. Нямаме време и сили да евакуираме хората, за да сме в състояние да бомбардираме района. Трябва да открием и унищожим тези чудовища едно по едно…

— Но дори когато ги открием, сър…

— Да, зная. Но да речем, че имаме късмет. Да речем, че от време на време спипваме по едно от тях. Пак ще останат стотици и след седмица, след месец ще се излюпят хиляди. А през това време първите ще растат и ще стават по-гадни. И докато ги търсим, те ще унищожават градове, военни лагери…

— Сър — каза сержант Кларк, — това е по-лошо, отколкото беше във Виетнам. А във Виетнам беше ужасно.

— Досега не сме били побеждавани — отвърна полковникът и стана. — Никога. Но трябва да открием как да го направим. И цялата огнева мощ на света, и най-модерните оръжия на света са напълно безполезни, докато не открием нещо, срещу което да ги насочим, и то да остане под прицел, докато натиснем спусъка.

Сержантът скочи, вдигна гранатомета и каза:

— Е, хайде тогава отново на работа.

— Виждал ли си наоколо един фотограф?

— Фотограф ли? — попита сержантът. — Какъв фотограф? Не съм виждал никакъв фотограф.

— Каза, че името му било Прайс. От някаква информационна агенция. Мотаеше се наоколо. Пратих го да върви по дяволите.

— Ако попадна на него — отвърна сержантът, — ще му духна под опашката.