Децата на нашите деца

17.

— Тери — каза в слушалката президентът, — тук е Сам Хендерсън.

— Колко мило, че се обаждате, господин президент отвърна Терънс Робъртс. — Какво мога да направя за вас?

Президентът се подсмихна.

— Възможно е да си в състояние да направиш много за мен. Не зная обаче дали ще искаш. Чу ли какво става?

— Странни неща — каза профсъюзният лидер. — Вие във Вашингтон разбирате ли нещо?

— Донякъде — отвърна президентът. — Тези хора като че ли наистина са от бъдещето. Там са изправени пред катастрофа и единственият им изход е бил да избягат назад във времето. Все още не ни е известно всичко…

— Но пътуването във времето…

— Зная. Изглежда невероятно. Не съм разговарял с нашите физици, макар че възнамерявам да го направя и предполагам, те ще ми кажат, че не е възможно. Но един от хората, които излязоха през времевите тунели, ни се кълне, че е. Ако имаше каквото и да било друго обяснение, щях да съм по-скептичен. Но обстоятелствата ме принуждават да приема идеята, поне засега.

— Искате да кажете, че всички те се връщат от бъдещето, така ли? Колко са?

— Навярно около два милиарда.

— Но, господин президент, какво ще правим с тях?

— Ами всъщност, Тери, тъкмо за това исках да разговарям с теб. Изглежда, те нямат намерение да останат тук. Искат да продължат назад във времето — още двайсет милиона години назад. Но за да го направят, имат нужда от помощ. Трябва да построят нови времеви тунели и екипировка, която да вземат със себе си…

— Ние не можем да строим времеви тунели.

— Те ще ни научат.

— Ще ни струва много. От гледна точка и на работна ръка, и на материали. В състояние ли са да платят за това?

— Не зная. Изобщо не съм се сетил да попитам. Предполагам, че не са в състояние. Но ми се струва, че трябва да го направим. Не можем да ги оставим тук. Собственото ни население е прекалено голямо.

— Като че ли предусещам какво искате да ме помолите, господин президент — каза Терънс Робъртс.

Президентът се засмя.

— Не само теб, Тери. И индустриалците — всъщност всички, но първо трябва да зная на какво съдействие мога да разчитам. Чудя се дали имаш нещо против да дойдеш тук, за да можем да обсъдим въпроса.

— Естествено, ще дойда. Само кажете кога. Макар че просто не съм сигурен какво ще мога да направя. Нека да поразпитам, да поговоря с някои от момчетата. Какво точно имате предвид?

— Не съм съвсем сигурен. Ще се нуждаем от твоята помощ, за да решим. Не можем да се справим с работата, която трябва да се свърши. Правителството не е в състояние само да поеме разходите — не говоря за тунелите. В момента нямам представа колко ще струват те. Но ще трябва да осигурим ресурси за изграждането на цяла нова цивилизация и това ще изисква много пари. Данъкоплатците никога няма да ни подкрепят. Затова ще трябва да поискаме помощ отвсякъде. Изправени сме пред национална криза и тя изисква извънредни мерки. Не зная дори колко време ще можем да изхранваме всички тези хора и…

— Не сме само ние — отбеляза Робъртс. — Целият свят е в същото положение.

— Така е. Другите също ще трябва да предприемат нещо. Ако имахме време, можехме да разработим някакъв международен план. Но за начало ще трябва да действаме поне в рамките на държавата.

— Разговаряли ли сте с някои от чуждите правителства?

— С Великобритания и Русия — отвърна президентът. — По-късно ще установим контакт и с други. Но не става дума за това. Когато измислим нещо, ще видим какво смятат другите. Ще разпространим идеите си сред тях. Обаче нямаме време за губене. Каквото и да направим, ще трябва почти незабавно да започнем и да работим.

— Сигурни ли сте, че някой от онези хора е в състояние да обясни тунелите? До такава степен, че нашите учени и инженери да разберат принципите и технологията им достатъчно добре, за да могат да ги строят… по дяволите, господин президент, това е истинска лудост! Американци строят времеви тунели! Всичко това трябва да е сън. Или лоша шега.

— Страхувам се, че не е така — отвърна президентът. Попаднали сме в ужасна каша, Тери. Не зная как ще се измъкнем. Предполагам, че до ден-два всичко ще ни стане известно и ще разберем с какво всъщност си имаме работа. В момента те моля само да помислиш по въпроса. Да ни дадеш някои идеи. Да ни предложиш какво да правим. Ще ти съобщя кога да дойдеш. Сега няма смисъл. Преди да поговорим трябва да свършим някои неща. Ще се свържа с теб веднага щом науча нещо повече.

— На ваше разположение съм, господин президент каза Робъртс. — Само ми съобщете и веднага ще дойда.

Президентът затвори, повика Ким и когато секретарката отвори вратата, каза:

— Помоли Стив да дойде при мен.

После се отпусна на стола и сключи ръце на тила си, вдигнал поглед към тавана. Преди по-малко от пет часа се беше изтегнал на леглото с предвкусването на ленив неделен следобед. Нямаше много лениви следобеди и се бе научил да ги цени. Едва беше затворил очи и светът се стовари отгоре му. „За Бога — запита се той — какво да правя? Какво мога да направя? Какво е най-разумно да направя?“ Без подготовка човек можеше да допусне грешка, дори много грешки, а президентът усещаше, че в такова положение не може да си позволи никакви грешки.

Влезе Стив Уилсън. Президентът свали ръце от тила си и се изправи на стола си.

— Разговаря ли с пресата, Стив?

— Не, сър. Не съм. Напират, но не им се давам. Не смеех да се изправя пред тях с малкото, което ми дадохте. Надявах се…

— Добре тогава — прекъсна го Хендерсън. — Надеждата ти ще се оправдае. Можеш да им кажеш всичко с две изключения. Не им обяснявай защо сме пратили оръдия. Остава валидна версията, че това са просто нормални предпазни мерки. И нито дума за предложението на Гейл да се върнем назад във времето заедно с тях.

— В такъв случай не мога да им кажа защо онези хора напускат бъдещето. И нищо за извънземните, така ли?

Президентът поклати глава.

— Просто им кажи, че в момента въпросът не е достатъчно изяснен и че преди да дадем някакво обяснение, трябва още да го проучим.

— Това няма да им хареса — отвърна Уилсън. — Но все ще се оправя. Ами изявлението по телевизията? Предупредих мрежите, че тази вече може да поискате време в ефир.

— Какво ще кажеш за десет часа? Малко е късно, наистина, но…

— Добре е.

— В такъв случай можеш да го уредиш. Кажи им, че ще говоря само десетина-петнайсет минути.

— Ще ви нахвърлям някои бележки.

— И без това си достатъчно зает, Стив. Ще помоля Брад и Франк да свършат тази работа.

— Те ще искат да знаят дали сте разговаряли с някого.

— Разговарях със Стърлинг в Лондон и с Менков в Москва. Можеш да им кажеш, че Менков се е срещнал с руския еквивалент на Гейл и в общи линии е научил същата история като нас. Когато приказвах със Стърлинг, Лондон все още не беше установил контакт с никого. Можеш да им кажеш, че до края на деня имам намерение да разговарям и с други държавни ръководители.

— Ами нещо за съвещание на правителството? Сигурно ще поставят този въпрос.

— През последните няколко часа непрекъснато се срещах с членове на правителството. В момента кабинетът ми остава празен за първи път, откакто започна всичко това. Ще се посъветвам и с конгреса, разбира се. Сещаш ли се за нещо друго, Стив?

— Навярно ще има много други въпроси. Ще се оправя. Човек не може да предвиди всичко. Това ще ги задоволи.

— Стив, какво мислиш за Гейл? Какво е личното ти мнение? Как ти се струва той?

— Трудно е да се прецени — отвърна Уилсън. — Нямам достатъчно впечатления. Но не мога да разбера какво ще спечели, ако ни лъже. Както и да го погледнете, тези хора са в беда и очакват да им помогнем. Може би имат какво да крият, положението може да не е точно такова, каквото го описва Гейл, но мисля, че като цяло, той казва истината. Колкото и да е трудно да се приеме, аз съм склонен да му вярвам.

— Надявам се да си прав — каза президентът. — Ако грешим, могат да ни направят на пълни глупаци.