Децата на нашите деца

40.

Том Манинг предпазливо разговаряше по телефона.

— Стив — каза той, — чувам разни неща.

— Публикувай ги, Том — отвърна Уилсън. — Нали затова си там. Публикувай ги заради славата на добрата стара „Глобъл Нюз“.

— Сега — рече Манинг, — след като имаше възможност да проявиш плиткото си чувство за хумор, можем ли да се върнем на въпроса?

— Ако се опитваш да ме накараш да потвърдя някой слух, който си чул, знаеш, че няма да успееш — каза Уилсън.

— Нали ме познаваш, Стив.

— Това е проблемът. Наистина те познавам.

— Добре тогава — рече Манинг. — Щом искаш така, хайде да започнем от самото начало. Тази сутрин президентът е поканил руския посланик…

— Не го е канил. Той дойде по свое желание. Посланикът направи изявление за пресата. Това ти е известно.

— Естествено, знаем какво каза посланикът и какво каза ти на следобедния брифинг, но това изобщо не допринася за изясняване на положението. Никой в града, никой нормален, разбира се, не вярва и на двама ви.

— Съжалявам, Том. Казах всичко, каквото знаех.

— Добре — рече Манинг. — Приемам думата ти. Възможно е да не са ти казали. Но в ООН в Ню Йорк се шепне една адски гадна история. Поне е била нашепната на нашия човек там. Не зная как са се развили нещата. Нашият човек не го е пуснал по телеграфа. Той ми телефонира и аз му казах да изчака, докато разговарям с теб.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, Том. Честно ти казвам, наистина смятах, че посланикът казва, каквото може. Водеха се разговори с Москва и версията му ми прозвуча правдоподобно. Президентът не ми каза нищо друго. Споменахме за това, струва ми се, но само толкова. Трябваше да обсъдим много други неща.

— Добре тогава — каза Манинг. — Ето какво научих. Морозов разговарял с Уилямс и президента и предложил войски, за да ни помогнат да унищожим чудовището. Предложението му било отхвърлено.

— Том, благонадежден ли е източникът ти? Сигурен ли си във всичко това?

— Изобщо не съм сигурен. Така са казали днес следобед на нашия човек в ООН.

— Говориш за Макс Хейл. Той е вашият човек там, нали.

— Един от най-добрите — потвърди Манинг. — И знае как да пресява истината.

— Да, така е. Спомням си го още от Чикаго.

— Информаторът на Хейл му е казал, че утре в ООН ще бъде съобщено за нашия отказ и ще бъде отправено искане да бъдем принудени да приемем войски от други държави. Ще бъде казано, че като не ги приемаме, проявяваме безотговорност.

— Старата игра на оказване на натиск — отбеляза Уилсън.

— И това не е всичко. Ако не приемем войски от чужди държави и не сме в състояние да се справим с чудовищата, в ООН ще бъде заявено, че целият район трябва да бъде унищожен с ядрено оръжие. Че светът не може да рискува…

— Почакай малко — бързо го прекъсна Уилсън. — Нали каза, че няма да пуснеш това?

— Засега. Навярно никога. Поне се надявам. Тъкмо затова те потърсих. Щом го е чул Хейл, навярно ще го научат и всички останали. И със сигурност ще го пусне някоя друга агенция.

— В това няма нито капка истина — каза Уилсън. Сигурен съм. Господи, всички сме в кюпа. За момента политическите игри на надмощие трябва да бъдат оставени настрани. Или поне така ми се струва. Том, просто не мога да го повярвам.

— Нищо ли не знаеш за това? Абсолютно нищо? Не се ли е чуло нещо?

— Абсолютно нищо — отвърна Уилсън.

— Знаеш ли — каза Манинг, — не ми се иска да съм на твое място, Стив. И за един милион долара.

— Нали ще задържиш информацията, Том? Нали ще ни дадеш малко време да я проверим?

— Разбира се. Само натискът да не стане прекалено силен. Само ако някой друг… ще ти съобщя.

— Благодаря, Том. Някой ден…

— Някой ден, когато всичко това свърши — каза Том, — ще се скрием в някой тъмен ъгъл в някой задимен бар, в който няма да ни открие никой, и ще му ударим по едно.

— Пиенето е от мен — каза Уилсън.

После затвори и се отпусна на стола си. Тъкмо когато си отиваше още един ден, помисли си той. Но по дяволите, някои дни никога не свършваха. Все продължаваха ли, продължаваха. Последните два дни сякаш се сливаха в някакъв вечен кошмар. Джуди си беше заминала, по улиците маршируваха хлапета, бизнесмените роптаеха, защото не можеха да използват икономическия срив за финансовите си убийства, яростни проповедници удряха с юмрук по амвона, готови на друг вид убийство, чудовища се криеха из планината и бъдещето продължаваше да изсипва хората си.

Клепачите му се затвориха и той с усилие ги отвори. Довечера трябваше да поспи — трябваше да намери време да поспи.

Може би Джуди бе права. Трябваше просто да стане и да се махне. Макар че, съвсем честно, все пак оставаше въпросът от какво се беше махнала Джуди. Липсваше му — бе си заминала само преди час-два и вече му липсваше. Внезапно той осъзна, че му е липсвала през целия ден. Дори когато все още беше тук. Бе започнала да му липсва още откакто разбра, че ще си замине. Може би трябваше още един път да я помоли да остане, но нямаше време и не знаеше как да го направи — поне как да го направи изискано, а човек или прави нещата изискано, или изобщо не ги прави. Най-вероятно беше разбирал, че тя няма да го послуша. Той вдигна слушалката.

— Ким, още ли си там? Трябва да се срещна с президента. Много е спешно. Трябва да ме пуснеш при първа възможност.

— Може да мине доста време, Стив — отвърна тя. — Има заседание на кабинета.