Децата на нашите деца

23.

— Не можем да отменим телевизионното ви изявление — каза Уилсън на президента. — В момента положението и без това е достатъчно неприятно. И ще се влоши още повече, ако отменим изявлението ви. Можем да решим въпроса с няколко думи в самото начало. Да кажем, че инцидентът във Вирджиния се е случил прекалено скоро, за да правим сериозни заключения. Да дадем уверения, че положението ще бъде овладяно, че чудовището скоро ще бъде открито и убито. Че вече сме близо до него…

— Но ние не сме — прекъсна го президентът. — По дяволите, изобщо си нямаме представа къде е. Няма никакви съобщения за него. Нали си спомняш какво каза Гейл — че се движели адски бързо, В мрака това същество може да стигне до планините в западна Вирджиния и да се скрие преди да се съмне.

— Ето още една причина да излезете пред хората — каза Франк Хауард, който подготвяше текста на речта заедно с Ренолдс. — Страната, цялата страна е в паника и ние трябва да я успокоим.

— Знаеш ли, Франк — отвърна президентът, — в момента нещо не ме интересува дали страната е в паника. Не можеш ли да проумееш, че въпросът не е политически? А нещо много повече. Не съм сигурен точно пред каква опасност е изправена страната, но зная, че има такава опасност. Помолих Гейл да дойде и да ни каже какво мисли. Той знае повече от нас.

— А онова, което вие отказвате да разберете, сър — рече Уилсън, — е, че страната очаква изявлението ви. Хората искат да ги успокоите, но ако не можете да го направите, поне им кажете, че не стоим със скръстени ръце. Самият факт, че ви виждат и чуват, ще е доказателство, че не всичко е в пълен хаос. Те се нуждаят от някакво осезаемо доказателство, че правителството разбира какво става…

Интеркомът върху бюрото на президента сигнализира.

— Да? — каза той.

— Търсят господин Уилсън, сър, било спешно. Може ли да се обади?

Президентът вдигна слушалката и я подаде на. Уилсън.

— Тук е Хенри — разнесе се гласът на Хънт. — Извинявай, че те прекъсвам, но си помислих, че би трябвало да го знаеш. Затворил се е още един тунел, в Уисконсин. Току-що съобщиха по АП.

— Затворил се, казваш. Не като във Вирджиния. Нищо ли не е излязло от него?

— Очевидно. В съобщението пише, че се е затворил. Че угаснал. Че вече го нямало.

— Благодаря ти, Хенри. Благодаря, че ми каза. Той се обърна към президента.

— Затворил се е още един тунел. Просто изчезнал. Предполагам, че са го направили хората от другия край. Нали си спомняте, Гейл ни каза, че оставили хора да ги пазят и че те били готови да затворят тунелите, ако стане нещо.

— Спомням си — отвърна президентът. — Нашествениците трябва да са ги нападнали. Дори не искам и да си го помисля. Трябва да си много смел, за да направиш такова нещо. Хората от другия край във Вирджиния очевидно не са имали възможност.

— Не забравяйте за речта, сър — напомни му Ренолдс. — Времето тече.

— Добре. Предполагам, че се налага. Направете каквото можете. Но не лъжете, че чудовището е проследено и притиснато в ъгъла.

— Ще трябва да им кажете какво е — рече Уилсън. Да им обясните какво е чудовището. Трябва да кажем, че хората от тунелите бягат тъкмо от такива чудовища.

— Ще се надигне вой да затворим тунелите — възрази Ренолдс.

— Нека се надигне — отвърна президентът. — Не ни е известен друг начин да ги затворим, освен да стреляме в тях. А без причина не можем да стреляме срещу тълпите от бегълци — срещу собствените ни бегълци.

— Скоро може вече да не се наложи — каза Хауард. Един от тунелите се е затворил сам. И други ще го последват. След няколко часа може би дори всички.

— Надявам се да не е така — рече президентът. — Независимо от всичко, независимо какви проблеми ни донесат, мога само да се надявам всички тези хора да успеят да минат през тунелите.

Ким подаде глава през вратата и съобщи.

— Господин Гейл е тук, сър.

— Добре. Покани го да влезе.

В кабинета влезе Гейл. Докато пресичаше помещението, той едва не се спъна, после вдървено се изправи и се приближи на няколко крачки от бюрото. Лицето му изглеждаше измъчено.

— Съжалявам, сър — каза той. — Не съм в състояние да изразя съжаленията си. Смятахме, че сме взели всички предпазни мерки.

— Моля, седнете, господин Гейл — рече президентът. — Сега можете да ни помогнете. Нуждаем се от вашата помощ.

Гейл предпазливо седна на стола.

— Имате предвид извънземното. Искате да научите повече за него. Днес следобед можех да ви обясня, но трябваше да ви кажа толкова други неща и изобщо не си мислех…

— Вярваме ви. Взели сте мерки да предотвратите онова, което се случи. Навярно сте направили всичко възможно. Сега се нуждаем от вашата помощ, за да открием, това същество. Трябва да научим нещо за навиците му, какво можем да очакваме. Трябва да го заловим.

— За щастие — каза Ренолдс, — то е само едно. Когато го хванем…

— Не е за щастие — прекъсна го Гейл. — Извънземните са двуполови…

— Искате да кажете…

— Точно това искам да кажа — продължи Гейл. — Малките се излюпват от яйца. Всяко възрастно същество може да снася оплодени яйца. При това в огромно количество. Щом се излюпят, малките не се нуждаят от грижи или поне никой не се грижи за тях и…

— В такъв случай — каза президентът — трябва да го открием преди да започне да снася.

— Точно така — потвърди Гейл. — Макар да се страхувам, че вече може да е прекалено късно. От онова, което знаем за тях, предполагам, че съществото е започнало да снася яйца няколко часа след излизането си от тунела. Защото е усетило кризата. На първо място трябва да престанете да разглеждате извънземните като чудовища. Те са много повече от това. Те са изключително интелигентни. Мисловните и физическите им процеси са свързани с ритуалното насилие — поне ние го смятаме за ритуално, — но това не означава, че са глупави. Това същество знае, че е единствен представител на вида си в това конкретно време и също ще разбере, че може да остане единствен, че бъдещето на вида му в случая навярно зависи само от него. И няма да го осъзнае само с мозъка си. От онова, което зная за тях, предполагам, че тялото му също ще разбере и ще реагира на ситуацията, че всичките му физически ресурси ще се насочат към снасяне на яйца. Нещо повече, разбирайки, че в крайна сметка ще го открият и убият и че ще намерят също гнездото с яйцата, извънземното ще ги разпръсне колкото може по-надалеч едно от друго. Ще търси уединени и необитаеми райони, в които да направи гнезда, внимателно ще ги скрие и ще ги разположи на най-недостъпни места. Нали разбирате, то води битка не само за себе си, а за запазването на вида си. Навярно дори единствено за запазването на вида си.

Другите четирима в кабинета седяха в смаяно мълчание. Накрая президентът неспокойно се размърда.

— Значи искате да кажете, че няма шанс да го открием преди да е снесло яйцата си, така ли?

— Мисля, че няма никакъв шанс — потвърди Гейл. — Навярно вече е започнало да снася. И ще продължи. Предполагам, че би трябвало да ви дам някаква надежда, ако не заради друго поне за да облекча собствената си вина, вината на народа ми. Но няма да е честно да ви лъжа. Много съжалявам, сър.

— Ще рече — каза президентът, — че това ни насочва към планините. Но това предположение се основава единствено на факта, че наличието на планини на запад ми е известно.

— И то ще разбере — каза Гейл. — Извънземното познава географията на района също толкова добре, колкото и всички ние. За тези петстотин години тя не се е променила.

— В такъв случай — рече президентът, — ако приемем, че е тръгнало към планините, ние трябва не само да пресечем пътя му, но и да помислим за евакуирането на хората оттам.

— Имате предвид да използваме ядрено оръжие — каза Уилсън. — Да покрием района с бомби. Не можете да го направите, сър. Може би само като крайно средство, а навярно дори и тогава не. Тонажът ще трябва да е голям и радиацията…

— Правиш прибързани заключения, Стив. Съгласен съм с теб — само като крайно средство.

— Трябва да ви кажа още нещо — рече Гейл. — Недейте да подценявате врага. Нито интелигентността, нито, свирепостта му. Той е убиец. Каквито и сили да изпратите срещу него. При тези обстоятелства навярно ще се опита да избегне сблъсък и ще бяга, вместо да се бие, ще се опита да оцелее, за да запази вида си. Но ако го притиснете в ъгъла, няма да се даде лесно. Разбирате ли, те нямат нищо против да умрат. Не се страхуват от смъртта.

Президентът мрачно кимна.

— Това ми е ясно — каза той. — Но има още нещо. Казахте ни, че вашите хора ще ни дадат спецификации, за да построим времеви тунели.

— Вярно е — отвърна Гейл.

— Въпросът е следният — продължи президентът. Ако изобщо ще правим нещо, трябва да го направим бързо. Ако се забавим, може да се стигне до опасна обществена и икономическа ситуация, да не споменавам за политическата. Сигурен съм, че го разбирате. И тази работа с чудовището ни дава още по-малко време, отколкото смятах, че имаме. Поради това ми се струва, че е важно да получим спецификациите и да разговаряме с вашите хора, които могат да ни ги обяснят, колкото е възможно по-скоро.

— Господин президент — обади се Ренолдс, — до изявлението ви остават по-малко от два часа.

— Разбира се — отвърна президентът. — Извинете, че трябваше да ви задържа. Стив, ти можеш да останеш още малко.

— Благодаря ви, сър — каза Хауард и последва Ренолдс към вратата.

— Докъде бяхме стигнали? — попита президентът. А, да. Казвах, че трябва да се захванем на работа с тунелите. Имам намерение да повикам някои от нашите физици и инженери, за да се консултират с вашите хора…

— Това означава ли, че ще ни помогнете, сър?

— Така ми се струва, господин Гейл, макар че в момента не съм в състояние да се ангажирам с положителен отговор. Но не виждам какъв друг избор имаме. Не можем да ви оставим тук. Това би унищожило икономиката ни. Очевидно първата крачка е да разговаряме с физиците ви и да разберем какво ще е нужно — какви материали, колко работна ръка и така нататък. Не можем да планираме нищо, докато не разберем това. Трябва също да изберем и съответните места.

— Ние сме решили всички тези въпроси — отвърна Гейл. — Нашите геолози проучиха, доколкото е възможно миоценския терен. Тунелът спокойно може да излезе над океански залив, по средата на езеро или във вулканичен район. Бяха определени места със стабилна земна повърхност. Не сме съвсем сигурни, разбира се, но нашите хора използваха цялата налична информация и свършиха поне предварителната работа.

— В такъв случай няма защо да се тревожим за това — каза президентът. — Но все пак трябва да започнем с нещо.

— Хората, с които искате да разговаряте — рече Гейл, — бяха сред първите, излезли от тунела. Предполагам, че са там, където сте отвели пристигналите през тунела във Вирджиния.

— Форт Майър — отвърна президентът. — Или поне повечето от тях са там. Армията е опънала надуваеми палатки.

— Мога да ви дам имената им — каза Гейл, — но ще трябва да ида лично. Без мен те ще откажат да дойдат. Разбирате нашето положение, сър. Не можем да рискуваме хората ни или тяхната информация да попаднат в други ръце, освен на правителството.

Президентът се намръщи.

— Не ми се иска да се лиша от присъствието ви, дори за кратко. Разбира се, вие можете да излезете оттук, когато пожелаете. В никакъв случай не ви задържаме. Но може спешно да ни потрябват съветите ви. До този момент разполагаме със съвсем повърхностна информация. Вие ни разказахте много, разбира се, но може да се появи нещо…

— Разбирам — каза Гейл. — В такъв случай остава Алис. Те я познават и ако им занесе съобщение от мен, написано върху лист с емблемата на Белия дом…

— Чудесно — прекъсна го президентът, — стига да се съгласи. Ще я придружиш ли, Стив?

— Естествено, сър. Но колата ми не е тук. Джуди се прибра с нея.

— Можеш да вземеш някой от автомобилите на Белия дом. И шофьор. Навярно е най-добре с вас да е и човек от секретните служби. Може да изглежда глупаво, но пътят е дълъг.

Той вдигна ръка и избърса лицето си.

— Моля се на Господ, господин Гейл — каза президентът, — ние с вас, вашият и нашият народ да можем заедно да решим този проблем. И това е само началото. Ще стане още по-тежко. Ще ни оказват силен натиск. Мислите ли, че гърбът ви е достатъчно як и че кожата ви е достатъчно дебела?

— Струва ми се, че да — отвърна Гейл.