Децата на нашите деца

37.

В лещака на края на малката царевична нива имаше нещо — смътно усещане за присъствие, дразнещо очертание, което не се разкриваше напълно. Нещо се криеше там и чакаше. Сержант Горди Кларк беше съвсем сигурен в това. Само, че нямаше представа откъде го е разбрал. Но бе сигурен — или почти сигурен. Подсказваше му го някакъв инстинкт, резултат от стотици патрули на вражеска територия, проницателна обективност, необходима на стария войник, за да оцелее — инстинкт, който нито той, никой друг можеше да обясни.

Сержант Кларк лежеше неподвижно и почти, без да диша на малкия хребет над царевичната нива, опрял гранатомета си на ръждясалата стойка, и се целеше в лещака. Можеше да е куче, каза си той, или дете, а може и изобщо да нямаше нищо, но не му се вярваше.

Смрадликовият храст надвисваше ниско над него и го скриваше от нещото в лещака. Той чуваше тихото ромолене на планинския поток, който течеше точно оттатък нивата. От долината сред хълмовете, в която се намираха постройките на фермата, се донасяше глупавото кудкудякане на кокошка.

От другите членове на патрула нямаше и следа. Кларк знаеше, че неколцина от тях трябва да са наблизо, но че внимават да не издадат присъствието си. Всички бяха професионални войници и си знаеха работата. Можеха да се движат из гората като сенки. Не издаваха нито звук, не помръдваха нито клонче.

Сержантът мрачно се усмихна. Бяха добри бойци. Беше ги обучил самият той. Капитанът си мислеше, че той ги е обучил, но не бе така. Именно сержант Гордън Феърфилд Кларк им беше набил уроците в главите. Всички те го мразеха, разбира се, и нямаше как да е иначе. Защото понякога от омразата се раждаше уважение. „Страх или уважение — помисли си той, — и двете вършат работа.“ Сигурно в миналото — навярно вече не, но в миналото — неколцина от тях се бяха наслаждавали на мисълта да му пръснат черепа с куршум. Трябва да бяха имали много възможности, но не го бяха сторили. Защото се нуждаеха от него, каза си сержантът — всъщност не от него, разбира се, а от омразата, която изпитваха към него. Нямаше нищо по-сигурно от добрата, силна омраза, която да те поддържа в тежки моменти. Фермерът от долината, помисли си сержант Кларк, беше видял нещо. Не можеше да обясни какво точно, но било ужасно, макар да го зърнал само за миг. Нещо, каквото никога не бил виждал. Нещо, каквото никой не бил в състояние да си представи. Докато им разказваше, фермерът трепереше.

Нещото, което се криеше в лещака, излезе. Излезе толкова бързо, че приличаше на мъгла. После също толкова внезапно спря. И застана на малкото открито пространство между лещака и царевицата.

Дъхът на сержанта секна и вътрешностите му се обърнаха, но въпреки това завъртя цевта на гранатомета си, прицели се в огромния търбух на чудовището и пръстът му започна да натиска спусъка.

И тогава съществото изчезна. Кръстчето на мерника сочеше само към редките храсти оттатък царевичната нива. Сержантът не помръдна. Лежеше и гледаше през мерника, но пръстът му отпусна спусъка.

Чудовището не бе избягало. Беше сигурен в това. Просто бе изчезнало. В един миг беше там, в следващия го нямаше. Не можеше да се движи толкова бързо. Когато се бе появило от лещака, то представляваше мъгла от мигновени движения. Този път нямаше мъгла.

Сержант Кларк повдигна глава и застана на колене. Изтри лицето си с ръка и с удивление откри, че дланта му е лепкава от пот. Дори не бе усетил, че се поти.