Екзекуцията

10

Беше два следобед, когато излязох навън.

Замислих се за начина, по който Хоуп бе предизвикала сълзите на Джулия Стайнбъргър, извиквайки у нея стари спомени.

Добър слушател — Синди Веспучи бе казала същото.

Но все пак Хоуп не беше успяла да се справи със Сторм и другите две момчета по същия блестящ начин.

Безотказен подход, но само към жените.

Най-вероятно я бе екзекутирал мъж. Установих, че вече определено си мисля за убийството точно по този начин — като за екзекуция.

А кой беше този мъж?

Напатилият се съпруг, тласнат отвъд границите на търпението си? Някой превъртял непознат?

Или пък човек, намиращ се някъде по средата на тази скала, чийто два края бяха белязани от крайната обич и крайната омраза?

Излязох на двора и си намерих удобна каменна маса, на която да разгледам програмата, дадена ми от Майло.

Рийд Мъскадайн участваше в нещо, наречено „Актьорски семинар 201В“ в зала „Макманус“, на около половин миля от мястото, където седях в момента. Най-лесно можех да хвана Теса Баулби, която трябваше да излезе след петнайсет минути от лекцията си по „Психология на възприятието“ в кулата на Психологическия факултет.

Огледах внимателно снимката на младата жена, която беше обвинила Рийд Мъскадайн в изнасилване. Много къса тъмна коса и източено лице. Дори на размазаното фотокопие тя изглеждаше толкова неуверена.

После идваше ред на уморените очи, които би трябвало да принадлежат на някой доста по-възрастен. Не, причината за вида й не беше Рийд Мъскадайн. Снимката беше правена в началото на учебната година, месеци преди злополучната среща. Изпих набързо чаша кафе от автомата във фоайето и се запътих към аудиторията, за да разбера дали животът бе смачкал още повече Теса Баулби.

Лекторът освободи студентите пет минути по-рано и те се изсипаха в коридора като планински порой. Не беше трудно да я открие човек в тълпата, тръгнала сама към изхода, с чанта от дънков плат, претъпкана с книги. Тя закова на място след като казах:

— Г-ца Баулби?

Ръката й трепна и тежестта на чантата смъкна рамото й с няколко сантиметра надолу. Изглеждаше адски привлекателна — гладка, много бледа кожа и огромни сини очи. Дори безволевата брадичка и няколкото лунички не можеха да развалят общото впечатление. Косата й беше боядисана в черно и подстригана с елегантна непринуденост или пък невероятно старателно, за да бъде постигнат нужният ефект. Финият й нос беше леко порозовял на върха и около ноздрите — алергия или лека настинка. Беше облечена с широк черен пуловер, почти открил едното й рамо, ефектно изтъркани черни дънки, скъсани на коленете, и черни боти от лицева кожа.

Тя опря гръб до стената, за да пропусне състудентите си да минат.

Показах й картата си и понечих да се представя.

— Не — каза тя и махна отчаяно с ръка. — Моля ви.

Това „моля“ беше казано на висок глас. Отчаянието я бе стиснало за гърлото. Очите й се стрелнаха към вратата с надпис „Изход“.

— Г-це Баулби…

— Не! — каза тя още по-високо. — Оставете ме на мира! Нямам какво да ви кажа!

И после хукна към изхода. Изчаках за миг. После тръгнах към вратата. Отвън я проследих с поглед как се отдалечава, подгонена от паниката. Препъна се и за малко не падна.

Тичаше тромаво, очевидно затруднена от тежестта на чантата.

Изглеждаше толкова крехка, почти болезнено слаба.

Наркотици? Стрес? Анорексия? Някаква болест?

Докато се чудех, тя се сля с тълпата и аз я изгубих от поглед.

Нейната паника предизвика още повече интереса ми към човека, когото бе обвинила.

Припомних си детайлите от обвинението — кино и вечеря, после сериозно опипване. Теса смяташе, че е била насилена, Мъскадайн — че актът е бил желан и от двамата.

Поредният случай, при който нищо не може да бъде доказано. Той да се тества за СПИН. Тя вече го била направила. Отрицателен тест. Поне засега.

Но днес тя беше призрачно бледа, слабовата, изтощена. Инкубационният период на болестта? Може отрицателният тест наистина да е бил само „засега“.

Това вероятно обясняваше паниката… Но пък тя все още ходеше на лекции.

А може би Хоуп Дивейн е била нейната основна опора и сега, след смъртта й, Теса бе рухнала окончателно. И двамата бяха направили тестовете си в Студентския здравен център. Да се видят резултатите без разрешение от съда бе абсолютно невъзможно.

Срещата с Мъскадайн ми се струваше по-наложителна от всякога, но актьорските семинари обикновено продължават по четири-пет часа, а от обявеното начало бяха изминали едва два.

— Душим край университета, а, детективе? — дочух глас зад себе си.

Кейси Локинг стоеше няколко стъпала над мен и съдейки по изражението му, намираше срещата ни за адски забавна. Косата му беше прясно намазана с гел, носеше същото дълго кожено палто, дънките и ботушите „Харли Дейвидсън“. Фланелката му също беше черна. Пръстенът с черепа все още се мъдреше на пръста му, въпреки уточнението, че трябвало „да го разкара“. Червените камъчета на очите проблеснаха на слънцето, вдъхвайки живот на черепчето.

В ръката с пръстена държеше цигара, в другата — дипломатическо куфарче от скъпа кожа, със златни инициали „КДЛ“ близо до ключалката. Пръстите, стискащи цигарата, се размърдаха и от нея се отдели струйка сивкав дим.

— Аз не съм детектив — казах аз.

Това го накара да премигне, но иначе и мускулче по лицето му не трепна.

Изкачих се на неговото ниво и му показах консултантската си карта. Крайчетата на устните му се сбръчкаха, докато я изучаваше. Явно Сийкрест не му беше казал. Което значеше, че вероятно не са чак толкова близки.

— Доктор по какво?

— По психология.

— Сериозно? — Той тръсна цигарата си. — И работите за полицията?

— Понякога, като консултант.

— И какво точно правите за тях?

— Зависи от случая.

— Анализ на местопрестъплението?

— Всевъзможни неща.

Моята уклончивост явно не го притесняваше.

— Интересно. А в случая защо ви повикаха? Защото Хоуп беше психолог, или заради евентуалния психологически портрет на убийството?

— И заради двете.

— Полицейски психолог. — Той дръпна жадно от цигарата и задържа дълго дима. — В гимназията дори не са ни споменавали за такава специалност. Откога се занимавате с това?

— От няколко години.

Две бели струйки се появиха от ноздрите му и литнаха нагоре.

— Тук всички говорят само за чистата наука. Престижът на дадена специалност зависи от това колко снобски звучи етикетът, който са й лепнали. Мъртви, ненужни специалности, но въпреки това продължават да ни обучават в тях. Реалността остава някъде встрани, но предполагам, че академичният свят никога не се е отличавал с чувството си за реалност. Мислите ли, че някога ще открият убиеца на Хоуп?

— Не знам. А ти?

— Не бих се обзаложил — каза той. — Гадно… Онзи, едрият детектив, той ли води разследването?

— Да.

Кейси си дръпна още два-три пъти от цигарата. После се почеса по горната устна.

— Полицейски психолог. Звучи примамливо. Да се сблъскваш непрекъснато с истинските неща — престъпления, предизвикателства, със самата природа на злото. След убийството все по-често се замислям за злото на света.

— И осени ли те нещо?

— Все още не. Сега ми е по-необходим нов научен ръководител, който няма да ме накара да зарежа всичко заради собствените му глупости. Хоуп беше страхотна в това отношение. Ако си вършиш работата добре, тя се отнася към теб като към възрастен.

— Дава ти картбланш, а?

— Когато си го заслужиш. — Той допуши цигарата си, хвърли фаса на земята и го смачка настървено с ботуша си. — Тя можеше да различи доброто от лошото. Беше страхотен човек и онзи, който я е убил, заслужава бавна, агонизираща, неописуемо болезнена, ужасно кървава смърт.

Крайчетата на устните му се изопнаха, но резултатът от това упражнение трудно можеше да мине за усмивка. Остави куфарчето си на земята, бръкна в дебрите на палтото си и измъкна оттам кутия „Марлборо“.

— Няма да стане, нали? Защото дори да го хванат, ще последват куп козметични съдебни процедури и законови лупинги. Най-вероятно някой специалист от нашата област ще заключи мъдро, че гадното копеле страда от психоза, от проблем с контрола на импулсите си или от някоя друга измишльотина, за която никой не е чувал. Харесва ми мисълта за това, с което се занимавате вие. Харесва ми да съм от „правилната страна“. Дипломната ми работа е на тема самоконтрол. Жалка история. Изтъркани тестове и методи, особено на фона на истинската работа, на фона на реалния свят. Но може би някой ден и аз ще мога да се заема с нещо истинско.

— „Самоконтролът и връзката му с разследването на престъпления“?

— Защо не? Самоконтролът е важен аспект от облика на нашата цивилизация. Градивен елемент, бих казал. Децата се раждат без изградени представи за морал. После обществото лесно ги приучава да бъдат аморални, нали?

Той направи „пистолет“ с палеца и показалеца на свободната си ръка.

— Всеки дига пушилка около детската престъпност, но никой не се пита „защо“, нали?

— От липса на самоконтрол?

— И то на обществено ниво. Когато отпаднат „външните“ задръжки, моралните норми не струват кой знае колко, нали така? И какво получаваме тогава — милиони диваци, тичащи по улиците с узи в ръка. Като онова извратено копеле, което е убило Хоуп. Тъпа история!

Кейси измъкна отнякъде лъскава запалка и машинално запали поредната цигара. Ръцете му вече потреперваха леко. Той ги завря в джобовете на коженото палто.

— Казвам ви, ако се опитам да опозная реалния свят чрез учебниците по психология, така и ще си умра в аудиториите без дори да съм направил и крачка във вярната посока. Хоуп беше страхотен ръководител. Казваше ми: „Забрави за Нобеловата награда, заеми се с нещо истинско, нещо, което ще донесе реални резултати“.

Той глътна солидна доза дим от марлборото, което бе стиснал между устните си.

— Никак няма да ми е лесно да си намеря друг ръководител. Във факултета ме броят за фашист, защото мразя празните приказки и уважавам дисциплината.

— А на Хоуп това не й пречеше.

— Хоуп ми беше като майка — взискателна, открита, разбираща, поощряваща. Тя имаше непредубедено око за всичко около себе си. Отказваше да реагира така, както се очаква от нея да реагира. И затова те я убиха.

— Те?

— Те, той, какво значение има местоимението? Някой си там превъртял, вманиачен, прокажен психопат.

— А да имаш някакви теории относно евентуалния мотив?

Той хвърли един поглед към стъклените врати на Кулата.

— Скъсах се да мисля, но засега не ми е хрумвало нищо друго освен психоложки врели-некипели. Накрая осъзнах, че си е чиста загуба на време, тъй като не разполагам с информация и се водя само от емоциите си. А точно в момента емоциите ме скапват. Затова и мина толкова време преди да се захвана отново с дипломната си работа. Затова отидох да взема материалите си чак снощи. Но сега вече е време да се пришпоря отново. Хоуп би искала да постъпя така. Тя не понасяше извиненията.

— Чия беше идеята за бартера „материали срещу поправка на колата“? — попитах аз.

Той се втренчи в мен.

— Аз се обадих на Фил и той ми каза, че колата не щяла да пали, затова му предложих помощта си.

— Значи се познавате отпреди?

— Само покрай работата с Хоуп. В най-общи линии. Фил е необщителен човек… Е, приятно ми беше, че си поговорихме.

Той вдигна дипломатическото си куфарче и тръгна нагоре по стълбите.

— Какво мислиш за Комитета за междуличностни отношения? — викнах аз след него.

Той спря и се усмихна.

— Пак ли? Мисля, че идеята беше страхотна и всичко, което липсваше на Комитета, бяха повече реални правомощия.

— Някои хора смятат, че Комитетът е бил грешка.

— Някои хора смятат, че моралът е отживелица.

— Значи според теб не е било редно да се закрива Комитетът?

— Разбира се, но нима беше възможно да продължим? Татенцето на онова богаташче ни дръпна шалтера, защото и това място се движи от същите две сили като всяка друга политическа структура — пари и власт. Ако момичето, което беше тормозил, имаше също такъв татко паралия, Комитетът щеше все още да действа, при това с пълна пара.

Той изпуши цигарата си чак до филтъра, погледна я и после я изхвърли.

— Работата е там, че жените винаги ще имат по-слаба психика и затова не бива да ги оставяме на благоволението на всеки насилник с пенис между краката. Единственият начин да се възстанови балансът, е чрез правила и последствия.

— Дисциплина.

— И още как. — Той приглади кожения си ревер. — Питате ме за Комитета, защото смятате, че има нещо общо със смъртта на Хоуп. За бога, кой от двамата пъзльовци би имал куража да направи подобно нещо?

— Страхливците са способни да убият.

— Но аз също бях член на този комитет и както виждате все още съм жив.

Същата логика, която Крувич бе използвал, щом отворихме дума за абортите.

— Нека те питам още нещо — казах аз. — Хоуп споменавала ли ти е някога за свои собствени преживявания, свързани с малтретиране?

Той смачка неволно ревера между пръстите си.

— Не. Защо?

— Понякога хората си избират призвание, свързано с личния им опит.

Черните му вежди се свъсиха, а погледът му охладня.

— Значи искате да принизите нейните постижения до нивото на психопатологичен факт?

— Искам да науча колкото мога повече за нея. Тя споменавала ли е въобще нещо за миналото си?

Кейси Локинг пусна ревера си и ръката му бавно се снижи до нивото на другата. После двете му ръце се изстреляха рязко нагоре, почти като при каратист, заставащ в гард. Накрая ги кръстоса пред гърдите си.

— Тя говореше само за работата си. За нищо друго. Всичките си изводи за нея съм правил само от тези наши разговори.

— А ще споделиш ли с мен тези свои изводи?

— Както вече казах, тя беше невероятно интелигентна, целеустремена и посветена безрезервно на работата си. Точно затова избра мен. Аз също умея да се съсредоточавам върху целите си. Захапя ли веднъж, никога не пускам.

Той се усмихна, демонстрирайки набор от учудващо здрави зъби.

— Хоуп оценяваше искреността ми и споделяше моето убеждение, че хората не бива да се оставят изцяло на импулсите си.

— А другата студентка? Мери Ан Гонзалес?

— Какво за нея.

— И тя ли умееше да се съсредоточава върху целите си?

— Не знам, ние не се срещахме много често. Беше ми приятно да си поговорим, но вече закъснявам. Ако някога хванете оня боклук, осъдете го, уредете го с една отровна инжекция и му пожелайте приятно прекарване в ада.

Той ми махна по войнишки за сбогом, хукна нагоре по стълбите и спря пред една стъклена врата на следващия етаж. Докато я отваряше, слънцето се отрази в нея и ми се стори, че зърнах как устните му се размърдаха, придавайки му странно изражение.

Може, разбира се, и да ми се е сторило така.