Екзекуцията

9

Свихме по източния край на университетския парк, подминахме общежитията и накрая се измъкнахме от студентското градче. Наоколо беше пълно със студенти — едни тичаха, други дъвчеха сандвичите си, или пък седяха по пейките с книга в ръка. Докато минавахме край откритата ботаническа градина, аз се загледах в един огромен кактус, който стърчеше над оградата като допълнително съоръжение за сигурност.

— В главата ми се оформя приличен портрет на Хоуп — казах по някое време. — Адски интелигентна, обаятелна, общителна. Към това трябва да прибавим факта, че не се е притеснявала да поизкриви истината, ако така й изнася. А от думите на Синди разбирам, че е умеела да сменя лицата си доста бързо.

Заливаща се от смях двойка, приблизително на годините на Синди и Кени, се стрелна през улицата. Майло наби рязко спирачките. Хлапетата си продължиха по пътя без дори да ни забележат.

— Ех, любов — казах аз.

— Да бе. По-скоро прекаляват с уокмена и компютърните игри. Добре, ще те закарам до вас.

— По-добре ме остави тук, ще опитам да се видя с професор Стайнбъргър.

— Мълчаливата дама от Комитета?

— Понякога мълчаливите имат най-много за казване.

— Дадено.

Майло отби до една автобусна спирка. Две жени с външност на пуерториканки, облечени с престилки на прислужнички, впериха очи в нас, после набързо се загледаха в друга посока.

— После пеш ли ще се прибереш?

— Естествено, само няколко мили са.

— Браво на теб, Джейн Фонда… Виж, ако случайно си усетил прилив на ентусиазъм, защо не вземеш да поговориш и с останалите студенти, дето са си имали вземане-даване с Комитета. Ти сигурно няма да ги стреснеш толкова, колкото аз стреснах Синди.

— Напротив, мисля, че се справи страхотно.

Майло смръщи вежди.

— Може би трябва да си купя папагал. Навит ли си за студентите?

— Как да ги открия?

Той се пресегна към задната седалка, изпъшка, грабна оттам куфарчето, отвори го в скута си, измъкна оттам лист хартия и ми го подаде.

Преснети на ксерокс студентски карти заедно с програмата на всеки от тях. Копирната машина, очевидно на преклонна възраст, беше превърнала Синди Веспучи в брюнетка. Кенет Сторм имаше овално лице, къса коса и нацупени устни, но това беше всичко, което можеше да се каже за него от копието на снимката. Сгънах листа и го прибрах в джоба си.

— Като какъв да се представя?

Майло се замисли.

— Май ще е най-добре да кажеш истината. Или пък каквото там се сетиш, за да ги накараш да се разприказват. Вероятно ще са по-предразположени към теб, с тая твоя професорска титла и всичко останало.

— Кой знае. Нали точно професорите ги късат по изпитите.

Високата бяла кула на Психологическия факултет се намираше в далечния край на Научния блок — вероятно по-скоро по силата на някаква архитектурна грешка — в съседство с червения тухлен куб на Химическия факултет.

Коридорите на Химическия факултет все още носеха специфичния аромат на оцетна киселина, а стените им бяха боядисани във все същото резедаво, може би дори малко по-гадно от предишното. Наоколо нямаше жив човек, но зад вратите с надпис „Лаборатория“ се чуваше ентусиазираното подрънкване на колби и стъкленици.

В указателя бяха упоменати двама преподаватели с фамилията Стайнбъргър — Джералд и Джулия, и двамата с кабинети на третия етаж. Изкачих стълбите и открих този на Джулия. Вратата беше отворена. Тя седеше на бюрото и проверяваше изпитни работи на фона на мелодичния рок, който струеше от радиото. Изглеждаше на около трийсет. Носеше бяла риза, черен пуловер и сиви вълнени панталони. Върху гърдите й се спускаше колие от сребро и кехлибар. Лицето й беше открито, с волева брадичка. Бляскавата й кестенява коса достигаше до раменете. Чертите й определено бяха приятни, но онова, което я правеше истински красива бяха очите — сиви, излъчващи спокойствие, увенчани с разкошни вежди.

Тя драсна нещо на поредния лист и го остави встрани.

— Да?

Казах й кой съм и обясних, че съм дошъл, за да си поговорим за професор Дивейн. Опитах се да придам на всичко това логично звучене, но без особен успех.

— О-о… — Беше изненадана. — А мога ли да видя някакво удостоверение?

Приятен глас, с чикагски акцент.

Показах й картата си. Тя изучава дълго името ми.

— Моля — каза тя, върна ми картата и ми предложи с жест да седна на близкия стол.

Стаята беше малка, но въздухът в нея беше свеж и ухаеше на приятен ароматизатор, а безличната университетска мебелировка беше разведрена с няколко приятни пана. Купчината с изпитни работи беше солидна. Тази, която преди малко беше оставила встрани, бе нашарена със забележки и подчертавания с червено. Оценката гласеше: „Среден 3“. Когато проследи погледа ми, тя покри оценката с тефтера си. Тъкмо тогава телефонът иззвъня.

— Здравей — каза. — Всъщност, точно в момента — не. — Погледна към мен. — Може би след петнайсетина минути. Аз ще дойда при теб. — Хубава усмивка. Леко изчервяване. — Аз също.

Затвори телефона, отблъсна се леко от бюрото и положи ръце в скута си.

— Съпругът ми е във фоайето. Обикновено обядваме заедно.

— Ако моментът е неподходящ…

— Не, той също има малко работа, а се надявам разговорът ни да не отнеме много време. Значи сте от Психологическия факултет, но работите по убийството на Хоуп, така ли?

— Преподавам в медицинския институт. От време на време работя за полицията като консултант. Убийството на Хоуп Дивейн е от тези, които те наричат „студено блюдо“ — нов детектив започва от нулата без каквито и да е сериозни улики. Казано направо — аз съм една от последните им надежди.

— Медицинския институт, значи? — Тя се усмихна. — Враг?

— Не мисля. Защитил съм тук докторската си степен.

— А за кого викате на футболните мачове?

— За никого. Просто не ходя.

Тя се засмя.

— Аз също. Гари — моят съпруг — се е превърнал във футболен маниак откак пристигнахме тук. Преди бяхме в Чикагския университет, а там, повярвайте ми, не се гледа особено сериозно на спорта. Както и да е, радвам се, че полицията все още разследва убийството на Хоуп. Предполагах, че вече са се отказали.

— Защо?

— Защото след първата седмица повече нищо не се появи във вестниците. Не е ли вярно, че колкото повече се проточи разследването, толкова по-малки стават шансовете случаят да бъде разрешен?

— В общи линии, да.

— Как се казва този нов детектив?

Отговорих й и тя си записа името на Майло.

— А това, че не е дошъл лично, има ли някакво по-специално значение?

— Причините са две. Първо липса на време, тъй като той работи сам по случая, и второ — разговорите с хората от факултета не са минали особено гладко.

— В какъв смисъл?

— Отнасят се към него, сякаш е неандерталец.

— А той такъв ли е?

— Ни най-малко.

— Е — каза тя, — май има нещо вярно в това, че хората от нашата социална група не са особено толерантни. Не че сме кой знае каква група. Приличаме си само по това, че сме достатъчно търпеливи, за да се справим с двайсет години преподаване. Което важеше и за нас двете с Хоуп, тъй че едва ли ще съм ви от особена полза.

— Тя явно ви е познавала доста добре, щом ви е включила в Комитета по междуличностни отношения.

Тя остави писалката си на бюрото.

— Комитетът. Сетих, че ще стане въпрос за него. Преди да ме покани да участвам бяхме говорили няколко пъти, но това беше всичко. За приятелство и дума не можеше да става. Какво по-точно знае полицията за Комитета?

— Знаят как е бил създаден, както и причината, поради която са го разпуснали. Има също така и протоколи от двата случая, разгледани от Комитета. Забелязах, че вие не сте участвала във второто заседание.

— Отказах се — каза тя. — Сега ми е повече от ясно, че всичко беше грешка. Ала тогава ми отне известно време, докато го осъзная.

— Грешка? В какъв смисъл?

— Мислех, че мотивите на Хоуп бяха почтени, но те някак си я отведоха… встрани от първоначалната идея. Аз лично смятах, че ще опитаме да оздравим отношенията между засегнатите, а не да задълбочаваме конфликта.

— Вие споделихте ли притесненията си с нея?

Устите й се изопнаха и тя впери поглед в тавана.

— Не. Хоуп беше… противоречив човек.

— Нямаше да ви изслуша?

— Не знам, наистина… Не искам да говоря лошо за мъртвите. Да речем, че тя просто имаше силна воля за успех.

— До вманиачаване?

— Що се отнася до кариерата й. Аз лично не виждам нищо лошо в това.

Тя взе писалката си от плота на бюрото и потупа леко едното си коляно.

— Понякога страстта ни пречи да приемем противоположните мнения. Затова — тук навлизаме във вашата територия — се чудех дали тя самата не е имала преживяване, свързано с насилие или унижение.

Тихата вода…

— Заради страстта, с която е защитавала правата на жените? — попитах аз.

Тя се надигна в стола си, захапа леко долната си устна и кимна.

— Неприятно ми е, че допускам подобна възможност, защото не бих искала да омаловажа идеята на Хоуп за Комитета. В никакъв случай не мисля, че става въпрос за някакво отмъщение или нещо подобно. Моята специалност е физикохимия, която както сам знаете, е доста далеч от психологията.

Тя се отпусна отново.

— Искам да знаете, че имам доста високо мнение за Хоуп. Тя беше невероятно интелигентна и отдадена без остатък на идеалите си, а подобна комбинация се среща доста рядко напоследък… Може би все пак ще трябва да ви обясня как точно се включих в Комитета.

— Моля ви — казах аз.

Тя пое дълбоко въздух и взе в скута си парцалената кукла, която висеше на близката лавица с книги.

— По време на втората си година в колежа се включих в доброволните дежурства в един приют за жени, станали жертва на семейно насилие. Сградата на приюта се намираше в южните квартали на Чикаго. Освен всичко останало, така можех да набера лесно допълнителни точки за кандидатстване в Медицинския институт, а и родителите ми винаги са ме учили, че да се помага на хората е достойно за уважение дело. По онова време си мислех, че вече знам всичко за живота, но приютът ми отвори очите. Накратко, там се нагледах на неща, които ме ужасиха до дъното на душата ми. Това беше една от причините да се откажа завинаги от медицината.

Пръстите й погалиха косата на куклата.

— Жените, с които работех там, жени минали през ада на побоищата и унижението във всичките му измерения, всяка от тях ме гледаше по един и същ начин. Не мога да ви обясня как точно. Беше някаква неописуема смесица от болка и гняв. Понякога погледът на Хоуп придобиваше същото излъчване и това беше наистина стряскащо, защото въобще не се връзваше с обичайния й облик.

— Който беше?

— Сдържан и овладян. Много сдържан и много овладян.

— Пълен контрол над емоциите.

— В огромна степен. Тя беше роден водач, имаше поразяващо лично излъчване. Но когато заговорехме за малтретиране, в очите й се появяваше онзи поглед. Невинаги, но достатъчно често, за да ми напомня за жените в приюта.

Тя ми се усмихна плахо.

— Най-вероятно просто съм си въобразявала.

— И тя ви помоли да се включите в Комитета заради опита ви от приюта?

Тя кимна.

— Запознахме се в клуба на факултета, по време на едно от онези отвратителни партита, където всеки налита да се запознава. Гари се беше заприказвал за спорт с някои от другите мъже и Хоуп се приближи до мен. Тя също беше сама.

— Съпругът й не беше ли с нея?

— Не. Тя каза, че той никога не ходел на партита. Не ме познаваше, току-що бях пристигнала. Аз също не знаех коя е, но вече я бях забелязала. Заради дрехите й. Скъп бутиков костюм, стилни бижута, страхотен грим. Точно като някои от момичетата, които познавах от Лейк Форест. Дама от хайлайфа. Както знаете, малко такива се навъртат из университета. Заприказвахме се и аз й разказах за приюта.

Тя хвана двете ръчички на куклата и „плесна“ няколко пъти с тях.

— Странното е, че през всичките тези години не бях говорила за това с никой друг, дори със съпруга си. — Усмивка. — А както сам виждате, нямам проблеми с общуването. И ето ме там, на онова досадно парти, споделям с една абсолютно непозната неща, за които дори аз самата съм забравила, страховити неща. Всъщност дори ми се наложи да се скрия в едно ъгълче, за да си избърша очите. Сега ми се струва, че Хоуп „извлече“ тези спомени от мен.

— Как?

— Като ме изслуша по правилния начин. Вие психолозите си имате такъв термин, ако не се лъжа — „активно слушане“. — Нова усмивка. — Точно така ме слушате и вие сега. И аз се научих да го правя там, в приюта. Предполагам, че всеки би могъл да схване основните положения, но някои хора са просто виртуози.

— Като Хоуп.

Тя се засмя.

— Ето, пак го правите. Насочвате ме към миналото. Получава се дори когато разбираш, че събеседникът ти го прави съзнателно, нали?

Аз се усмихнах, погалих брадичката си и казах с най-чаровния си тембър:

— Предполагам, щом продължавате да ме търпите.

Тя се засмя отново, стана и затвори вратата. Фигурата й беше добре оформена. Освен това се оказа по-висока, отколкото бях предположил — около сто седемдесет и шест или и осем, солидна част от които се падаха на бедрата й.

— Да — каза тя, след като седна отново на стола си и кръстоса крака. — Хоуп беше страхотен слушател. Умееше чудесно да се… „вписва“ в разказа ти. Освен това скъсяваше непрекъснато дистанцията, не само в емоционален, но и във физически аспект — сантиметър по сантиметър. При това без да се натрапва. Караше те да се чувстваш като най-важния човек на света.

— Чар и страст.

— Да. Като добър евангелистки проповедник.

Краката й се разделиха отново.

— Сигурно ви звучи странно. Отначало казах, че не я познавам, а сега не мога да спра. И все пак всичко, което ви казвам са по-скоро впечатления. Двете с нея така и не успяхме да се сближим достатъчно, макар отначало да ми се струваше, че тя търси приятел.

— Защо?

— На следващия ден след партито тя ми се обади и ми каза колко се радва, че сме се запознали. Попита ме дали не искам да пийнем някой път кафе в клуба. Не знаех какво да й отговоря. Харесвах я, но не исках да си говорим отново за приюта. Въпреки това приех. Бях решила твърдо да си държа езика зад зъбите. — Ръчичките на куклата отново заръкопляскаха. — Направо не е за вярване, но тогава пак се разприказвах. Не за какво да е, а за най-гадните случаи, които ми бяха минали през главата — извращения, в които нямаше и капка здрав разум. Именно тогава съзрях за пръв път онзи гняв в очите й.

Тя погледна куклата и я окачи обратно на лавицата.

— Едва ли ще имате някаква полза от всичко това.

— Кой знае. Опитвам се да си изградя възможно най-пълен неин портрет — казах аз.

— Което ще рече, че нейното убийство е имало нещо общо с личността й?

— Не знам. Когато за пръв път чух за убийството й, предположих, че нейните възгледи са вбесили някой психопат.

— Непознат?

Беше вперила поглед в мен.

— Нали не искате да кажете, че всичко това би могло да има нещо общо с Комитета?

— Все още не разполагаме с достатъчно информация, но не мислите ли, че не е изключено да е така?

— Бих казала, че е малко вероятно. Та те бяха просто хлапета.

— По някое време нещата доста са загрубели. Особено с онова момче — Сторм.

— Да, той специално беше доста избухлив. Освен това имаше мръсничка уста. Но протоколите могат да ви подведат, да изкарат нещата по-лоши, отколкото бяха всъщност.

— В какъв смисъл?

Тя се замисли.

— Той беше… на мен ми се стори, че е от палетата, които лаят, но не хапят. Просто от хлапетата, които бързо кипват, но още по-бързо им минава. Не виждам как едно дете би могло да извърши убийство. Но от друга страна, аз нямам деца, така че откъде бих могла да зная?

— Когато Хоуп ви убеждаваше да се включите, как точно ви описа вашите евентуални задължения?

— Първо ме увери, че няма да ми отнеме много време. Каза, че засега всичко е временно, но идеята й е да извоюва постоянен статут на Комитета. Каза още, че има безрезервната подкрепа на университетската администрация. Което, разбира се, не беше вярно. Всъщност дори извъртя всичко така, че уж администрацията я е помолила да основе подобен комитет. Обясни ми, че ще се съсредоточим върху случаи, които не попадат под ударите на закона, с цел да направим всичко възможно за предотвратяването на евентуални престъпления.

— Превантивни мерки значи?

— Превантивни мерки, които да предотвратят бъдещи изстъпления, подобни на тези, на които се бях натъкнала в приюта. — Тя поклати глава. — Хоуп знаеше къде да натисне, когато се наложи.

— Значи ви е подвела.

— О, да — съгласи се тъжно тя. — Вероятно си е мислела, че истината ще ме стресне. И може би е била права. Аз определено не обичам да съдя хората.

— От протоколите излиза, че другият член на Комитета, Кейси Локинг, не е имал нищо против да съди хората.

— Да, той беше доста… ентусиазиран. Всъщност, дори малко преиграваше. Не го виня. Какво друго може да се очаква от един студент, когато става въпрос за неговия научен ръководител?

— Хоуп спомена ли защо е избрала точно него?

— Не. Каза ми само, че единият член трябвало да бъде мъж. За да се избегне заблудата, че става въпрос за война между половете.

— А как реагира тя, когато се оттеглихте?

— Въобще не реагира.

— Не реагира ли?

— Не. Обадих се в кабинета й и оставих съобщение на телефонния секретар, в което обясних, че не се чувствам на мястото си в Комитета. Благодарих й, че се е спряла точно на мен. Тя дори не отговори на обаждането ми. След това не сме говорили с нея. Предполагам, че е била ядосана… И ето че сега ние я съдим. Не мисля, че е редно. Защото каквото и да е направила, мисля, че намеренията й са били почтени и случилото се с нея е истинско зверство.

Тя стана и ме заведе до вратата.

— Съжалявам, повече не мога да говоря.

Китката й се завъртя заедно с топката на бравата и вратата се отвори. Сивите й очи се бяха присвили от напрежението.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте — казах аз, — и съжалявам, че извадих на повърхността толкова неприятни за вас неща.

— Може би така се получи по-добре… Искам да се освободя от натрупаните лоши мисли. Толкова е ужасно. Направо ми се гади. Всеки живот си има цена. Но Хоуп беше забележителна жена. Имаше железен характер. И ако се окаже, че съм била права за личния й опит с малтретирането, значи е била достатъчно силна да го надмогне. И още повече — опитала се е да помогне на другите.

Тя захапа отново устната си.

— Тя беше силна. Последният човек, когото бих си представила в ролята на жертва.